Ървинг Стоун
Страдание и възторг (5)

5

Ателието на Доменико Гирландайо беше най-нашумялото и преуспяващо ателие в Италия. Освен двадесет и петте фрески-пана и люнети за хора на Торнабуони в „Санта Мария Новела“, които трябваше да завърши през останалите две години от петгодишния договор, той бе подписал също договори за „Поклонението на влъхвите“ в болницата „Иноченти“ и за проекта на една мозайка на портала на Катедралата. През няколко дни той пътуваше с кон до някой съседен град, където го викаха да рисува какво ли не — от нещо дребно за черквата до фрески за залата на някой херцогски палат. И Гирландайо, макар никога да не търсеше поръчки, не отказваше нито една; още първия ден той каза на Микеланджело:

— Ако селянка ти донесе кошница и пожелае да я украсиш, направи я колкото можеш по-хубава, защото, макар и скромна, тази работа има не по-малко значение от стенописа в някой дворец.

Микеланджело разбра, че в ателието има много работа, но пък цари добродушна атмосфера. Двадесет и осем годишният Себастиано Майнарди, с дълга черна коса, подрязана като Гирландайовата, със слабо лице, изпъкнал костелив нос и щръкнали зъби, ръководеше учениците; той бе зет на Гирландайо, макар и не по своя воля, както твърдеше дяволитият Якопо дел Индако, син на хлебар.

— Гирландайо го ожени за сестра си, та и той да се труди за семейството — каза Якопо на Микеланджело. — Тъй че внимавай!

Както повечето от шегите на Якопо, и тази съдържаше зрънце истина: Гирландайови бяха семейство от художници, изучили се в работилницата на бащата, майстор-златар, сътворил едно модно венче, наречено гирланда, което флорентинските жени носеха на косите си. Давид и Бенедето, двамата по-малки братя на Гирландайо, бяха също художници. Бенедето беше миниатюрист и изписваше само най-дребните и тънки подробности по женските скъпоценности и накити. Давид, най-малкият, беше подписал заедно с Гирландайо договора за „Санта Мария Новела“.

От ателието на баща си Доменико Гирландайо беше отишъл при майстора на мозайката Балдовинети, където бе останал до двадесет и една годишна възраст, за да напусне след туй с неохота и да открие собствено ателие. „Живописта е рисуване, а истински вечната живопис — това е мозайката“ — заявяваше той, но тъй като малцина вече търсеха мозайката, отдаде се на стенопис и стана най-големият познавач и еклектик в Италия. Той беше взел всичко, каквото можеше да научи от предишните стенописци от времето на Чимабуе. И беше добавил към него нещо великолепно, специфично свое.

Всъщност Гирландайо бе взел Майнарди за зет, след като Майнарди, още ученик, му бе помогнал да изпише майсторските си фрески в черквата на Сан Гиманяно, съседен град със седемдесет и пет кули. Майнарди, който сега се занимаваше с Микеланджело, приличаше поразително на Гирландайо: добродушен, талантлив, усвоил добре изкуството в ателието на Верокио, той обичаше повече от всичко живописта и беше съгласен с Гирландайо, че най-важното в една фреска е нейната красота и обаяние. Картината трябва да разказва нещо — било от Библията, било от религиозната история, било от гръцката митология, но художникът няма за задача да отива по-далеч от съдържанието на разказа, да дири неговото значение или да преценява неговата достоверност.

— Целта на живописта — обясняваше Майнарди на най-новия ученик — е да краси, да възсъздава картинно, да прави хората щастливи, да, щастливи дори с тъжните сцени на измъчвани светци. Винаги помни това, Микеланджело, и ще имаш успех като художник.

Майнарди беше майордом на учениците, но както Микеланджело скоро разбра, шестнадесетгодишният Якопо с маймунското лице бе техният предводител. Той имаше способността да си дава вид, че е зает, без да върши за две пари работа. Якопо, посрещна в ателието тринадесетгодишния Микеланджело със следното сериозно предупреждение:

— Недостойно е за един добър християнин да върши само тежка работа. — Обръщайки се към учениците около масата, той добави ликуващ: — Тук, във Флоренция, имаме средно девет празника на месец. Като прибавим към тях и неделите, излиза, че трябва да работим през ден.

— Не виждам това да има особено значение за теб, Якопо — обади се Граначи с необичайна злъч. — Ти не работиш и в работните дни.

Отлетяха две седмици и настъпи оня чуден ден, в който щеше да се подпише договорът и Микеланджело да получи първата си плата. Той изведнъж съзна колко малко работа е свършил, за да заслужи двата златни флорина, които щяха да му дадат. Досега го бяха използували като момче за всичко — да вземе бои от химика, да пресее пясък за фина мазилка, да го промие с маркуч в каца. Той се надигна още в тъмно, прекрачи по-малкия си брат Буонарото, скочи от леглото и затършува в чекмеджето за дългите си чорапи и ризата до коленете. При Палацо Барджело видя един труп, увиснал на кука, забита в корниза; това сигурно беше човекът, когото бесиха преди две седмици, но не можа да умре и изрече такива богохулни слова, че осемте съдии решиха да бъде обесен втори път.

Изненадан, че момчето пристигна толкова рано в ателието, Гирландайо му каза само едно кратко „добрутро“. Дни наред той работеше върху един етюд за „Свети Йоан кръщава новопокръстения“ и беше нервен, защото не можеше да си изясни образа на Христа. Освен това ядоса го и брат му Давид, който прекъсна работата му зарад купчина сметки за плащане. С рязко движение на лявата ръка Доменико бутна настрана сметките, продължавайки да рисува нервно с дясната.

— Защо не поемеш работите на ателието, Давид, и не ме оставиш да рисувам?

Микеланджело наблюдаваше тази сцена с безпокойство: дали няма да забравят какъв ден е днес? Граначи забеляза изражението на приятеля си. Той се смъкна от скамейката, приближи се до Давид и му прошепна нещо на ухото. Давид бръкна в кожената кесия, която винаги висеше на широкия му колан, прекоси помещението и подаде на Микеланджело два флорина и договорна книжка. Микеланджело се подписа мигом срещу първата заплата, както се предвиждаше в договора на гилдията, а след това написа датата:

16 април 1488 г.

Радост нахлу в жилите му — той очакваше оня миг, когато ще даде на баща си двата флорина. Два флорина не бяха равни на богатството на Медичите, но той се надяваше, че те поне ще просветлят мрачната атмосфера в дома на Буонароти. После до съзнанието му достигна веселото оживление между учениците и гласът на Якопо, който казваше:

— И тъй, разбрахме се — ще рисуваме по памет фигурата на гнома на стената зад ателието. Който го нарисува най-точно, печели и плаща обеда. Чиеко, Балдинели, Граначи, Буджардини, Тедеско, готови ли сте?

Микеланджело усети тъпа болка в гърдите; не бяха го включили. Той бе прекарал самотно детство, не бе имал близък приятел, докато Граначи не забеляза у него, младия му съсед, художнически талант. Колко често го бяха изключвали от игрите. Защо? Защото беше дребничък и болнав ли? Или защото не беше достатъчно весел? Или защото трудно общуваше? Той тъй отчаяно желаеше тези млади хора да го включат в компанията си; но не беше лесно. В края на първата седмица Граначи трябваше да го поучава как да се разбира с околните.

Тринадесетгодишният Джулиано Буджардини, едро, простодушно момче, което се държеше дружелюбно с Микеланджело още от влизането му в ателието, беше направил етюд на група жени. Буджардини не умееше да рисува човешко тяло и не проявяваше интерес към него.

— Каква полза от това? — питаше той. — Ние никога не показваме от тялото друго освен лицето.

Като видя нескопосните очертания, Микеланджело грабна импулсивно едно перо и след няколко бързи щриха крайниците се очертаха под тежкото облекло на жените, във фигурите се почувствува движение. Виждайки как фигурите му оживяха, Буджардини само попримигна с големите си клепки. У него нямаше завист и той прие поправките без възражение. Ала тринадесетгодишният Чиеко, който бе започнал учението си при Гирландайо нормално — на десетгодишна възраст, се почувствува засегнат. Какъвто си беше хаплив, той възкликна:

— Ти си рисувал етюди от гол женски модел!

— Къде във Флоренция гол женски модел? — възрази Микеланджело.

Тедеско, грубовато, червенокосо момче, плод на отколешно нашествие във Флоренция, попита с глас, в който звучеше враждебност:

— Тогава отде познаваш движенията на женските гърди и бедра, та можеш да правиш фигурите под облеклото като живи?

— Аз наблюдавам жените, като берат фасул в градините, като вървят по пътя с кошници на главите. Каквото виждат очите, ръката може да го нарисува.

— Гирландайо няма да хареса това! — извика весело Якопо.

Същата вечер Граначи му каза доверително:

— Внимавай да не възбуждаш завист. Чиеко и Тедеско са ученици на Гирландайо от доста време. Разбира се, че ще им се види несправедливо ти да можеш да рисуваш по инстинкт по-добре от тях, които са учили години. Хвали техните работи. А каквото знаеш, пази го за себе си.

Сега, на масата за учениците, Якопо доуточняваше подробностите на играта:

— Срок десет минути. Който завърши пръв, ще бъде победител и ще черпи.

— Якопо, защо да не участвувам и аз? — извика Микеланджело.

Якопо се навъси.

— Ти си още новак, едва ли ще можеш да спечелиш, пък и нямаш пари да платиш черпнята. Няма да е справедливо спрямо останалите.

Засегнат, Микеланджело се примоли:

— Нека да участвувам, Якопо. Ще видиш, че няма да се изложа.

— Добре — съгласи се неохотно Якопо. — Но и на теб даваме същото време. Готови ли са всички?

Микеланджело грабна развълнувано въглен и хартия и започна да скицира уверено чепатата фигура — полумладеж, полусатир, която бе виждал няколко пъти на каменния зид отзад. Той можеше да извиква от паметта си форми по същия начин, както учениците на Урбино с чудна лекота извикваха от паметта си стихове от Омировата „Илиада“ или Вергилиевата „Енеида“, когато учителят поискаше това.

— Времето изтече! — извика Якопо. — Наредете скиците в средата на масата.

Микеланджело се втурна към масата, сложи скицата си и хвърли бърз поглед на останалите рисунки. Той с удивление забеляза колко неточни и незавършени бяха те. Якопо го гледаше със зяпнала уста.

— Невероятно! — възкликна той. — Погледнете, Микеланджело печели.

Разнесоха се поздравителни възгласи. Чиеко и Тедеско му се усмихваха за първи път след спора помежду им. Той сияеше от гордост. Беше най-новият ученик и въпреки това бе спечелил — щеше да даде обед на всички…

Обед на всички! Стомаха го сви, сякаш бе глътнал двата златни флорина. Той преброи колко души са. Седем. Щяха да изпият два литра червено вино, да ядат супа, печено телешко, плодове… Щеше значително да се накърни едната от двете златни монети, които с такова нетърпение бе очаквал, за да ги предаде на баща си.

По пътя към хана, докато останалите тичаха напред и се смееха весело, нещо започна да го човърка. Той проследи нишката на мислите си и тръгна редом с Граначи.

— Изиграха ме, нали?

— Да.

— Защо не ме предупреди?

— Това е част от бойното кръщение.

— Какво ще кажа на баща си?

— Ами ако знаеше, щеше ли да го нарисуваш по-лошо? — Микеланджело се ухили глупаво. — Те нямаше как да загубят — добави Граначи.