Ървинг Стоун
Страдание и възторг (93)

11

Всички работеха задружно, Мики забъркваше хоросана върху скелето, щом изкачеше чувалите по стълбата, Росели майсторски измазваше площта, която трябваше да се изрисува през деня, оставаше му само да следи да не пресъхне и да я пръска с вода. Дори Якопо се мъчеше да нанесе на рисунките, които Буджардини очертаваше с пръчица от слонова кост, същите цветове, каквито имаше на картона.

След като измина достатъчно време, за да може боята да се окисли и изсъхне, Микеланджело дойде сам да провери какво е излязло. При завършена една седма от свода той можеше да види как ще изглежда целият таван, когато направят всичките фрески. Целта на папата щеше да бъде постигната: никой нямаше вече да се дразни от издадените пазви, зеещите празни люнети или от начупения свод с еднообразните кръгове от златни звезди. Апостолите на техните престоли и хилядите квадратни стъпки пъстроцветни шарки щяха да ги прикриват и да отвличат вниманието.

Но какво да се каже за качеството на работата? Не в кръвта, а в мозъка на костите му беше да твори само най-хубавото, което може да направи; да твори далече над способностите си, защото не можеше да се задоволи с нищо, което не беше ново, свежо, различно, очевидна крачка напред за цялото изкуство. Никога не беше правил компромиси по отношение на качеството; непоквареността му като човек и художник беше скалата, на която бе изграден животът му. Ако разрушеше тази скала с безразличието си, като вложеше по-малко от най-доброто, на което беше способен, ако се задоволеше само да претупва работата, какво щеше да остане от него?

Би могъл да свърши бронзовата статуя на папа Юлий два пъти по-бързо, ако се беше задоволил да я направи просто приемлива; никой нямаше да го осъди, понеже бронзът не беше негов занаят, а поръчката му бе натрапена. Но той бе изживял изнурителни месеци, твърдо решил, че тази творба трябва да донесе почести на него, на семейството му и на всички художници. Ако беше пожелал или могъл да създаде бронзова статуя на Юлий, без да вложи в нея особени усилия, може би сега щеше да му е по-лесно да създаде тази фреска на тавана. Той и помощниците му биха могли да наслагат останалите бои без всякакви затруднения. Но Микеланджело не можеше да отрече, че качеството е посредствено. Той го каза на Джулиано да Сангало.

— При съществуващите обстоятелства ти си направил всичко, каквото можеш — отговори приятелят му.

Развълнуван, Микеланджело крачеше напред-назад из гостната на Сангало с притиснати до гърдите ръце.

— Съвсем не съм убеден в това!

— Никой няма да те обвини. Папата ти възложи работа и ти направи, каквото ти бе казано да направиш. Кой би могъл да постъпи другояче?

— Аз. Ако оставя тоя таван така, както е, ще презирам себе си.

— Защо трябва да взимаш всичко толкова присърце?

— Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е, че когато хвана чук и длето и започна да дълбая, трябва да съм напълно уверен, че няма да сбъркам. Трябва да запазя ненакърнено чувството си за собствено достойнство. Покажеш ли ми веднъж, че съм в състояние да се задоволя с долнокачествена работа… — в гласа му прозвуча мъка и молба Сангало да се съгласи с това схващане — свършено е с мене като художник.

Той не оставяше помощниците си без работа и ги караше да рисуват картоните за следващата част от тавана. Не казваше нищо за дилемата си. И все пак трябваше да дойде някакъв прелом: нали не можеше да заведе ателието си горе на скелето и да покрие още една част от тавана с фрески, които знаеше, че няма да останат? Само десет дена ги деляха от увеличаването на следващите картони до естествена големина. Налагаше се да вземе някакво решение.

Идването на Коледа временно го пощади. Римските тържества, които започваха значително по-рано, му послужиха за повод да преустанови работата, без да издаде обзелата го тревога. Ателието беше във възторг от ваканцията.

Донесоха му бележка от кардинал Джовани. Би ли дошъл Микеланджело на обед на коледния ден? Това беше първото известие, отправено му от Джовани след изумителния му двубой с папата. Той си купи хубава кафява вълнена риза, първата от няколко години, подходящи по цвят панталони и наметка от бежов камлот, от която кехлибарените му очи изглеждаха по-светли. Отиде на литургия в „Сан Лоренцо ин Дамазо“, където коледното му настроение се развали, когато видя черквата тъй жалка, след като и бяха махнали великолепните каменни колони.

Лакей с флорентински лилии, бродирани на ливреята, го въведе в двореца на кардинал Джовани на Виа Рипета. Когато минаваше през просторното преддверие с величественото му стълбище, а сетне през една гостна стая и музикалния салон, Микеланджело можа да разбере колко много е спечелил кардинал Джовани от духовното си звание. Имаше нови картини по стените, сложени на подставки древни статуи от Мала Азия, витринки със старовремски монети, гравирани скъпоценни камъни. Той вървеше бавно, разглеждаше новите придобивки и не можеше да се начуди, че от огромните дарби на баща си Джовани е наследил само този единствен дял: безупречно изискан вкус в изящните изкуства.

Изведнъж той се озова на входа за по-малката гостна стая. Там, пред огън от големи цепеници, простряла ръце към пламъците, с ярка руменина на алабастровите бузи, седеше Контесина. Тя вдигна очи.

— Микеланджело!

— Контесина!

— Come va?

— Non c’è male.

— Както казват сетинянските каменари.

— Аз няма защо да те питам как си. Изглеждаш прекрасна.

Руменината заля още повече бузите й.

— Никога не си ми казвал това преди.

— Но винаги съм го мислил.

Тя се изправи, приближи се до него. Парфюмът и бе същият, който бе употребявала като дете в двореца на Медичите. Завладя го тъга за тези щастливи години.

— Дълбоко в душата ми ти си част от мен. От дните, когато започна моят живот. В градината на скулпторите.

Очите й се изпълниха еднакво с болка и радост.

— Както ти винаги си бил част от мен.

Микеланджело си даде сметка, че около тях има и други хора, и промени тона си.

— Добре ли са Луиджи и Николо?

— Те са тука с мене.

— А Ридолфи?

— Не.

— В такъв случай няма да останеш, така ли?

— Джовани ме заведе да се видя с папата. Светият отец обеща да се застъпи за нас пред Синьорията. Но не мога да се надявам. Моят съпруг се е посветил на свалянето на републиката. Той никога не изпуска случай да заговори за възгледите си…

— Знам.

Те се усмихнаха тъжно един на друг.

— Не е благоразумно от негова страна, но така е решил. — Тя рязко млъкна и се вгледа в лицето му. — Говорих за себе си. Сега искам да поприказваме за теб.

Той сви рамене.

— Аз се боря, но винаги губя.

— Работата ли не върви добре?

— Още не върви.

— Ще тръгне.

— Сигурна ли си?

— Готова съм да си сложа ръката в огъня.

Тя протегна ръката си към него, сякаш вече беше сред палещия жар на пламъците. Микеланджело копнееше да я стисне в своята, макар и само за миг. Сетне Контесина отметна глава и се заля от смях на пресилената тосканска фраза за потвърждение. И ето, смехът им се сля в едно, впи се един в друг и не се пусна вече, преплел се хармонично с цялата си тъкан и същина. Микеланджело разбра, че и това бе своеобразно, рядко, прекрасно и свято обладание.

Кампаня Романа не беше Тоскана; тя не го изпълваше с всеопрощаваща прочувствена милост. Но тя дишаше сила и история: прострели се надалеч равни плодородни поля, пресечени с останки от римски акведукти, които са докарвали чиста вода от планините; вилата на Адриан, където императорът бе пресъздал славата на Гърция и Мала Азия и където Микеланджело наблюдаваше копачи да изравят мраморни статуи, останали още от поколенията на Перикъл; Тиволи с величествените му водопади, любимото летовище на римляните от времето на империята; Кастели Романи, редица градчета, разположени върху покритите с лава и туф склонове на вулканичните възвишения Албани, всяко селище на отделен връх от верига върхове, заобикалящи огромен кратер, и други хребети, обрасли с тъмнозелени гори, отстъпващи релефно, както планините отвъд Сетиняно; Фраскати, Тускулум, по-нависоко в планините, където той скиташе сред развалините на Цицероновата вила, амфитеатъра, форума, затрупания храм; хълмовете, изпъстрени с мънички каменни селца, произходът на които се губеше в тъмните векове на историята — преди римляните, преди етруските; храмът на Фортуна в Пренесте, стените на който включваха цяло селище с Пещера на съдбата и крипти, останали от кой знае кои ранни дни на човешкото битие.

Той навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в миналото, като обикаляше по края на огромния кратер и се натъкваше на разпилени по земята като разсипано мляко дялани камъни за строеж, под които бяха погребани древни селища. Всяка вечер спираше в малко ханче или похлопваше на вратата на някое селско семейство, за да си купи вечеря и да се сдобие с място за преспиване, и стискаше величествените планини между краката си, стъпил на неподатливия туф, изпълнен със сладостна тръпнеща умора, която пълзеше от ходилата, глезените, прасците, колената и бедрата към слабините му.

Колкото по-дълбоко проникваше в предвечното минало на вулканичните планини и цивилизациите, толкова по-ясно виждаше личното си положение. Помощниците му трябваше да си отидат. Много ваятели на мрамор са позволявали на чираците и помощниците си да дълбаят мраморния къс почти до самите граници на централната фигура, но той трябваше да очука ъглите, да грубира ръбовете, да обработи четирите плоски страни, да махне и сетния кристал със собствената си ръка. Не приличаше на Гирландайо, който беше способен да изработи главните фигури и възловите сцени и да остави учениците си да направят останалото. Трябваше да работи сам.

Той не обръщаше внимание на минаващото време — дните му се виждаха безкрайно кратки сред неизброимите векове на вулканичните скали. Вместо времето долавяше пространството и се мъчеше да вникне в същината на сикстинския свод, както беше вникнал в центъра на блока на Дучо, та да разбере неговата тежест и маса, да схване какво може той да вмести и какво би нарушило равновесието му. Беше разчистил нивята, разорал, посял и сега стоеше, подложил главата си на слънце и дъжд. Но нищо не покълваше; тъничкото яркозелено чудо, предвещаващо началото на нов живот, оставаше под повърхността на ума му.

На новогодишната сутрин, когато приютилите го селяни празнуваха първия ден на лято господне 1509, той напусна каменната им хижа в планините, заизкачва се все по-високо и по-високо по овчарската пътека и излезе на върха. Въздухът беше резлив, ясен и студен. Докато стоеше горе, вързал устата си с шал, за да не му замръзнат зъбите, слънцето изгря зад него, над най-далечния хребет, който можеха да зърнат очите му. Когато слънцето се вдигна в небето, равнините задишаха в бледорозови и жълтеникавокафяви тонове. В далечината се виждаше Рим, блестящ и ясен. Отвъд него и на юг лежеше Тиренското море, пастелнозелено под изцъкленото синьо зимно небе. Цялата гледка беше наситена със сияние: горите, снишаващите се хребети под него, хълмовете, градчетата, плодородните равнини, потъналите в дрямка стопанства, струпаните от камъни селца, планината и водните пътища, водещи към Рим, един кораб в морето…

С благоговение той си помисли: „Какъв изумителен художник е бил бог, когато е създал вселената: скулптор, архитект, живописец; този, който първоначално е замислил пространството, го е изпълнил със своите чудеса.“ Дойдоха му на ум редовете от началото на Битие:

В начало бог сътвори небето и земята. А земята беше безводна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната… Рече бог: Да бъде светлина… И рече бог: Да има твърд посред водата… И създаде бог твърдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта… Твърдта бог нарече небе…

… твърд, свод… Господ също се беше изправил пред необходимостта да твори под свод! И какво създаде той? Не само слънцето и луната, и небесния простор, но цял свят, гъмжащ от живи същества под него. Сентенции, фрази, образи от старозаветното Битие нахлуха в ума му:

И рече бог: Да се събере водата, що е под небето, на едно място и да се яви суша… сушата бог нарече земя, а събраните води — морета… И рече бог: Да произведе земята злак, трева, що дава семе… И рече бог: Да произведе водата влечуги, живи души… и птици да полетят над земята по небесната твърд.

… След това рече бог: Да сътворим човек по наш образ и по наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори бог човека по свой образ, по божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори…

И Микеланджело разбра по-ясно, отколкото каквото и да е друго в живота си, че нищо не ще бъде достатъчно за неговия свод освен самото Битие, едно пресъздаване на вселената. Нима можеше да има по-благородно произведение на изкуството, отколкото сътворяването от господа на слънцето и луната, водата и земята, пораждането на мъжа и жената? Ще създаде света на този таван в Сикстинската капела, сякаш сега той възниква за първи път. Ето тема, която ще покори този свод! Единствената, която може да го залее така, че цялата му грозота и нескопосна архитектура да изчезнат, като че никога не са съществували, и на тяхно място да блесне славата на божията архитектура.