Ървинг Стоун
Страдание и възторг (58)

4

Не можеше да си назначи среща с кардинала. Лео му обясни, че Риарио е разтревожен за една флотилия кораби, която отдавна трябвало да пристигне от Ориента, и сега „не му е до изкуство“. Според Лео Микеланджело можеше само да се моли корабите на кардинала да се появят по-скоро на Тибър…

Жаждата за работа го накара да отиде при Бреньо. Андреа Бреньо, жизнеспособен, седемдесет и пет годишен старец, беше от Комо, Северна Италия. Той бе застанал посред обширния обор на един старинен дворец, превърнат от него в най-дейното скулпторско ателие в Рим. От всеки три бокса беше направил по едно помещение, а във всяко помещение сега работеше по един помощник от Северна Италия.

Преди да стигне до ателието, Микеланджело се беше отбил да види Бреньовите олтари и саркофази в „Санта Мария дел Пополо“ и „Санта Мария сопра Минерва“. Бреньо беше плодовит, имаше вкус, опитност в класическия стил и ваеше добре декоративни релефи. Но въображението му не надминаваше котешкото; и през ум не му минаваше да създаде илюзия в скулптурата, перспектива, дълбочина. С длето и чук той можеше да направи всичко, каквото му хрумне; но нито веднъж не бе изваял нещо, което да не е видял вече изваяно. Когато му трябваха нови теми, той обикаляше стари римски гробници и вземаше образци от тях.

Микеланджело му каза, че е от Сетиняно, и Бреньо го прие сърдечно. Старецът имаше отривисти движения и говор и единственото указание за годините му беше плетеницата от бръчки по пергаментовото лице.

— Аз съм изработил първата гробница на фамилията Риарио с Мино да Фиезоле. Той беше изящен ваятел, правеше най-хубавите херувими. Щом си от неговия край, не можеш ли да работиш като него?

— По всяка вероятност.

— При мен всякога се намира работа за помощници. Ето, виж, току-що завърших този табернакул за „Санта Мария делла Куерча“ във Витербо. Сега пък работим този паметник на Савели за „Санта Мария ин Аракоели“. Аз съм се учил при златар, та никога не избързваме и никога не закъсняваме, защото знам до минутка колко време ще отнеме едно пано с плодове или орнамент с листа. Ръководя ателието си като златарска работилница.

— Ами ако ви хрумне нещо ново, господин Бреньо, някаква идея, невъплътена досега в скулптурата?

Бреньо се стъписа и размаха пред него лявата си ръка.

— Скулптурата не е откривателство, а възпроизвеждане. Опитам ли се да създам нещо ново, в ателието ми ще настъпи хаос. Тук ние ваем само неща, които други са ваяли преди нас.

— И ги ваете добре — каза Микеланджело, оглеждайки многото започнати работи.

— Съвършено! Половин век работя вече, а нито веднъж не са ми отхвърлили нещо. Още на младини аз се научих да приемам общоприетото — „установеното трябва да съществува и занапред“. Тази моя мъдрост, Буонароти, ми донесе състояние. Искаш ли да преуспееш в Рим, трябва да поднасяш на хората само това, с което те вече са свикнали.

— А какво ще стане с един скулптор, който си казва: „Установеното трябва да се промени“?

— Да се промени? Заради самата промяна?

— Не, а защото той чувствува, че с всяка нова творба трябва да руши съществуващите предубеждения, да търси нещо свежо и различно.

Бреньо мърдаше челюсти, като че дъвчеше нещо и се мъчеше да смели със зъби тази мисъл. След малко се изплю в стърготините на пода и прегърна бащински Микеланджело.

— Младо си, затова говориш тъй, момчето ми. Няколко месеца под мое ръководство, и ще се откажеш от тези глупави идеи. Аз може и да те взема на работа за две години: пет дуката за първата, десет за втората.

— Господин Бреньо, аз съм работил три години под ръководството на Бертолдо в градината на Медичите във Флоренция.

— Бертолдо, дето работеше при Донатело?

— Същият.

— Много лошо. Донатело направи такива поразии във флорентинската скулптура. Но както и да е… Ние имаме да ваем сума ангели за гробници…

 

 

Гонените от вятъра ноемврийски дъждове отпратиха Пиеро де Медичи, който тръгна с войска да си възвръща империята, и докараха Буонарото. Принуден от дъжда да седи в стаята си, един сив следобед Микеланджело се залови да рисува на светилник и в този миг цъфна брат му, мокър до кости, но с радостна усмивка, която озаряваше дребното му мургаво личице. Буонарото прегърна Микеланджело.

— Свърших с чиракуването и просто не можех да живея повече във Флоренция без тебе. Дойдох в Рим да потърся работа в тукашната Гилдия на сукнарите. Тази привързаност на Буонарото стопли Микеланджело.

— Хайде, облечи сухи дрехи. Щом спре дъждът, ще те заведа в „Мечата странноприемница“.

— Не може ли да остана тук? — попита умърлушен Буонарото.

Микеланджело погледна тясното легло, прилично на монашески нар, единствения стол.

— Аз съм само… гост. „Мечата странноприемница“ е удобна. Разкажи ми сега бързо за татко, за историята с търговеца.

— Засега работата се оправи благодарение на твоите тринадесет флорина. Татко е поръчал платове, в това няма съмнение, но какво е смятал да прави с тях, никой не може да разбере, дори Лукреция.

Докато обличаше Микеланджеловата суха риза, панталони и топли вълнени чорапи, Буонарото разказа събитията от последните пет месеца: чичо Франческо се разболял; Лукреция също била на легло, изглежда, поради аборт. Без никакви странични доходи освен наема от имението в Сетиняно парите на Лодовико не стигали. Той се тревожел денонощно за финансите си. Въпреки молбите на Лодовико Джовансимоне отказал да дава по нещо в семейната каса.

Буонарото нае едно легло в странноприемницата; вечер братята се хранеха заедно в нея. Към края на седмицата стана ясно, че за Буонарото няма работа в Рим; флорентинците нямаха сукнарска гилдия тук, а римляните не биха взели на работа един флорентинец.

— Струва ми се, че трябва да се върнеш у дома — каза Микеланджело със съжаление. — Щом четиримата най-големи сина ги няма и не внасят нищо в къщи, как ще се оправи татко?

Буонарото си тръгна при пороен дъжд; Пиеро де Медичи пристигна обратно в Рим, наквасен от същия дъжд. Последните останки от войската му се бяха пръснали, той нямаше средства и беше изоставен дори от Орсините. У себе си носеше списък на флорентински семейства, които щял да разпердушини, като вземел пак властта. Алфонсина се беше настанила с децата в една от къщите на своя род. Пиеро скандализираше Рим с огромните суми, които губеше на комар, и с ожесточените кавги на публични места с брат си Джовани. Сутрин Пиеро стоеше в двореца на Алфонсина — Сан Северино, а следобед прекарваше чак до тъмно с любимата си за момента куртизанка. Вечер се шляеше по улиците на Рим, за да върши какви ли не долни деяния, и едва призори се дотътряше пак в двореца. Не по-малко осъдителни — от гледище на флорентинската колония — бяха неговата наглост и тираничният му нрав. Той се хвалеше, че щял да управлява Флоренция сам, без помощта на какъвто и да било съвет, защото, казваше той, „аз предпочитам да ръководя лошо, но сам, отколкото добре, но с чужда помощ“.

Микеланджело се изненада, като получи покана от Пиеро да гостува на коледния прием у кардинал Джовани. Приемът беше пищен. Нещата, донесени от Джовани при първото му идване от Флоренция, красяха къщата: картини, бронзови статуетки, гоблени и сребърни сервизи… все заложени, при двадесет процента лихва, за да покрият дълговете на Пиеро; ето защо сега всеки флорин, който Медичите харчеха, им струваше осем лири, както казваха флорентинските сарафи. Микеланджело забеляза с ужас опустошителните последици от живота, който водеше Пиеро: лявото му око беше почти затворено, цели кичури коса бяха окапали и на тяхно място се белееше кожата на черепа му. Някогашното красиво лице беше подпухнало, с червени жилки.

— Буонароти — каза високо Пиеро, — в Болоня аз реших, че вече не си верен на Медичите. Но от сестра си Контесина научих, че си спасил много скъпоценности и произведения на изкуството в двореца.

— Щастлив съм, че имах тази възможност, ваше превъзходителство.

Пиеро вдигна повелително десница. И каза достатъчно високо, за да го чуят всички в гостната:

— Като награда за твоята вярност, Буонароти, поръчвам ти да ми направиш една статуя.

— Това ме радва, ваше превъзходителство — отвърна тихо Микеланджело.

— Една голяма статуя — допълни надуто Пиеро.

— По-добре да е малка — намеси се Джовани с иронична усмивка на пълното си лице. — Брат ми пътува често, та няма да може да носи под мишница един Херкулес в естествена големина.

Пиеро отмина тези думи с махване на ръка.

— Скоро ще те повикам, Буонароти. И тогава ще ти дам нарежданията си.

— Ще чакам да се обадите.

По пътя към къщи след тази напрегната вечер Микеланджело за първи път видя Ториджани. Вървеше по улицата с група млади, богато облечени римляни, с лице, сбърчено от смях, прегърнал любвеовилно другарите си, които, пийнали здравата и в добро настроение, умираха да се смеят на вицовете му.

Микеланджело се почувствува зле. Запита се дали това бе страх. Но не, той знаеше, че е нещо повече, нещо сродно на чувството, което бе изпитал, като гледаше опустошаването на двореца на Медичите и провала на Пиеро, съзнание за безсмислената разруха, скрита неизменно във времето и пространството, готова да се стовари и да унищожава.

Корабите на кардинал Риарио най-после стигнаха до кейовете на Рипета. Лео издействува покана за Микеланджело за новогодишния прием.

— Аз ще намеря две кутии с падащи страни, подплатени с кадифе — обясни той, — такива, в които ювелирите излагат тиари и корони. Ще сложим в тях двата глинени модела. Щом кардинала го заобиколят хората, пред които той обича да се показва, ще ти дам знак.

Така и направи. На приема кардинал Риарио бе заобиколен от князе на Светата църква, от папата и синовете му Хуан и Чезаре, от Лукреция в мъжа й, от кардинали, епископи, знатни римски семейства, жени с рокли от коприна и кадифе с пребогати накити.

Лео се обърна към Риарио и каза:

— Буонароти е направил два модела, от които да си изберете, ваше преподобие.

Микеланджело сложи черните кутии на масата, натисна пружинките и страните им паднаха. Тогава взе във всяка ръка по един модел и ги поднесе на кардинала да ги види. Между мъжете се понесе одобрителен шепот, а жените, с ръкавици на ръце, изръкопляскаха сдържано.

— Чудесни! Чудесни! — възкликна кардиналът, като гледаше моделите. — Продължавай да работиш, момчето ми, и скоро ще имаме желания модел.

— Значи, ваше преподобие не желае да извая от мрамор някоя от тези фигури? — попита дрезгаво Микеланджело.

Кардинал Риарио се обърна към Лео:

— Доведи своя приятел веднага, щом направи нови модели. Сигурен съм, че ще станат прекрасни.

Като излязоха от приемната, Микеланджело изля гнева си в словесен порой.

— Това човек ли е? Та нали той искаше да извая нещо, той купи мрамора… Пък и аз трябва да си изкарам хляба. Тъй може да си стоя тук с месеци и години и той да не ми позволи да се докосна до камъка.

Лео го слушаше умърлушен.

— Аз си помислих, че той може би ще поиска да поласкае гостите си, като ги остави те да изберат…

— Чудесен начин да решиш какво да се извае от колона карарски мрамор, висока седем стъпки.

— Но все пак по-добър, отколкото нищо да не решиш. Жалко.

Микеланджело се разкая.

— Прощавай, че бях жлъчен. Само ти развалих деня. Върни се на приема.

Той тръгна сам из улиците, по които бяха плъзнали семейства и дечурлига, излезли да посрещнат Новата година. От хълма Пинчо излитаха ярки ракети и се пръскаха във въздуха. Соджи беше прав. Скулптурата е на последно място. Трябваше да тръгне като амбулантен продавач и да вика протяжно: „Продавам един Аполон. Една Пиета.“

— Време — промърмори той на себе си. — Всеки иска да му дам време. Но времето е празно като пространството, щом не мога да го запълня със скулптури.

Той изпадна в такова мрачно настроение, че не можеше да продума човешки с когото и да било. Балдучи намери едно златокосо флорентинско момиче, за да му помогне да се отърси от меланхолията. Тогава Микеланджело се усмихна за първи път, откак бе излязъл от приема у кардинал Риарио.

— Ех, Балдучи — въздъхна той, — ако животът беше тъй прост, както ти го възприемаш.

В „Траториа Тоскана“ те се натъкнаха на Джулиано да Сангало, флорентинския архитект и приятел на Лоренцо, който първи въведе Микеланджело в архитектурното изкуство. Пищните, дълги златисти мустаци все така се спущаха от двете страни на устата му, ала той изглеждаше самотен. Наложило се бе да остави жена си и сина си във Флоренция, а той живееше под наем в Рим и чакаше да му възложат по-добра работа от сегашната — в момента правеше дървен таван на „Санта Мария Маджоре“, който покриваше с първото злато, докарано от Колумб от Америка. Той покани Микеланджело и Балдучи на масата си, попита Микеланджело как му върви работата в Рим и внимателно го изслуша, докато изля болката си.

— Попаднал си на неподходящ кардинал — заключи Сангало. — Именно кардинал Ровере дойде през хиляда четиристотин осемдесет и първа година във Флоренция и възложи на Гирландайо, Ботичели и Росели да изпишат капелата на чичо му — Сикст Четвърти. И пак той убеди Сикст да открие първата обществена библиотека в Рим и Капитолийския музей с бронзови статуи. Когато кардинал Ровере се върне в Рим, ще те запозная с него.

Насърчен, Микеланджело попита:

— А кога се връща той?

— Сега е в Париж. Яд го е на Борджията и от няколко години не се е връщал тук. Но по всичко личи, че той ще бъде следващият папа. Утре ще мина да те взема, за да ти покажа онзи Рим, който аз най-много обичам; не сегашната миазма, а величествения Рим от времето, когато тук са строили най-големите архитекти; онзи Рим, който аз ще възстановя камък по камък, щом кардинал Ровере стане папа. До утре вечер ще забравиш желанието си да ваеш и ще се отдадеш на архитектура.

Такава промяна му беше необходима.

Сангало реши да започнат от Пантеона, защото Брунелески се бе качил някога на покрива именно на тази великолепна римска сводеста постройка, за да открие една архитектурна тайна, забравена от хиляда и петстотин години: че куполът не е един, а два, построени един в друг и свързани конструктивно. С това откритие на римския гений от 27-ма година преди Христа Брунелески се бе върнал във Флоренция и беше го приложил, за да построи купола на Катедралата, стоял открит повече от сто години.

Сангало даде на Микеланджело блок с чертожна хартия и възкликна:

— Всичко е на ред, сега ще възстановим Пантеона в онзи му вид, който е имал по времето на Август.

Първо възстановиха вътрешната част, облицованите в мрамор стени и отвора в средата на купола. После излязоха отвън и нарисуваха шестнадесетте червени и сиви гранитни колони на портиката, огромните бронзови врати, покрития с бронзови плочки купол, обширната кръгла тухлена постройка — тъй както я описват историците.

После тръгнаха с блокове под мишница по Виа деле Ботеге Оскуре и се изкачиха на Капитолийския хълм. Тук, с лице към големия Римски форум, те се намираха в сърцето на столицата на някогашната Римска империя. Сега това бяха куп останки с неравни могилки, по които пасяха кози и свини, но тук на двете възвишения са се издигали храмът на Юпитер и храмът на Юнона от шести век преди Христа.

Сангало разказваше за покрива на Юпитеровия храм — бронзов, покрит с дебел слой злато, както го описва Дионисий Халикарнаски, — за трите редици колони отпред и по една от двете страни, за вътрешността с три успоредни жертвеника на Юпитер, Юнона и Минерва и в същото време двамата възстановяваха постройката на хартия. Плутарх беше описал четвъртия храм на Домициан по следния начин: тънки колони от пентелекийски мрамор, постройките от огромни, грубо отесани камъни, на портиката — статуи в седнало положение, пред които императорите и магистратите са правили жертвоприношения на боговете. Всичко това биде нарисувано.

Те се спуснаха по хълма към Римския форум и прекараха остатъка от деня там, рисувайки сградите такива, каквито са били в дните на своето величие: храмовете на Сатурн и Веспасиан, сената на Юлий Цезар, строен със съвършено семпли жълти тухли; големия храм на Кастор с колони, украсени с богати коринтски капигели; после арката на Тит, Колизея… Ръцете на Микеланджело хвърчаха по-бързо от когато и да било и се мъчеха да не изостават от Сангало, който бълваше поток от скици и описания.

Спусна се нощ. Микеланджело беше изтощен, а Сангало тържествуваше.

— Сега ти откри някогашната слава на Рим. Работи всеки ден. Иди на Палатинския хълм и възстанови баните на Северий, Флавнановия дворец. Иди при Циркус Максимус, при базиликата на Константин, при прекрасната къща на Нерон в подножието на Есквилинския хълм.

Микеланджело погледна живото, хубаво лице на Сангало, очите му, които светеха от възбуждение.

— Сангало осмисля живота си със старата римска архитектура, Балдучи с момичетата. Аз бих се задоволил и с една скулптура — промълви той на себе си.