Ървинг Стоун
Страдание и възторг (31)

8

„Мрамор“ произхожда от гръцка дума, която значи „блестящ камък“. Как заблестя неговият блок на ранното утринно слънце, когато го изправи отвесно на дървения статив! Той гледаше прехласнат сиянието, предизвикано от светлината, която проникваше донякъде в камъка и се отразяваше от повърхността на кристалите от по-долните пластове. Той беше живял вече няколко месеца с този блок и беше го оглеждал при всякаква светлина, от всеки ъгъл, при всякаква температура. Постепенно беше започнал да разбира природата му — без да дълбае в него с резеца, а по силата на усещането — и сега вече вярваше, че знае всеки пласт, всеки кристал и как точно ще накара мрамора да разкрие формите, които му бяха нужни. Бертолдо казваше, че формите трябва първом да бъдат освободени, а после усъвършенствувани. Ала мраморът съдържаше в себе си милиони форми: ако не беше тъй, всички скулптори щяха да ваят еднакво.

Той взе чука и шилото и начена да дълбае с енергични удари, вбивайки инструмента с едно „Хайде!“, след което острието продължаваше своя ход в непрекъсната линия — пръст, който леко се врязваше в мрамора и отхвърляше ненужната материя; после зъбатия шкарпел — ръка, която заглаждаше грапавините, оставени от шилото; и най-сетне секача — юмрук, който заравняваше улеите от зъбите на шкарпела. Не бе сбъркал с този мраморен блок. Докато дълбаеше пласт по пласт да търси своите фигури, мраморът се подчиняваше на всеки трепет, който той мечтаеше да му предаде.

Камъкът освети тъмните, неизследвани кътчета на ума му, разора го за семената на нови идеи. Той не гледаше от рисунките и глинените модели; всички те бяха прибрани. Ваеше образите, които виждаше мислено. Очите и ръцете му знаеха къде трябва да се появи всяка линия, крива, маса и на каква дълбочина в сърцето на камъка да създадат барелефа; защото фигурата трябваше да се появи само в четвърт обем.

Микеланджело работеше под навеса, когато при него се отби Джовани — петнадесетгодишният бъдещ кардинал идваше да го види за първи път от една година насам, когато бе дошъл в градината заедно с Контесина. Въпреки че Джовани беше лишен от всякаква красота, Микеланджело намираше, че има интелигентно и будно лице. Флорентинци говореха, че безгрижният, обичащ удоволствията втори син на Лоренцо има способности, но никога не би ги използувал, защото живее само с една мисъл — да избягва опасностите. Придружаваше го неговата мрачна сянка, петнадесетгодишният му братовчед Джулио, от когото природата се бе заела да създаде противоположност на Джовани: висок, слаб младеж, с ъгловато лице, прав нос и вдлъбната в средата брада, вити черни вежди и големи очи; красив, строен, действен, обичащ опасностите като свое естествено призвание, ала суров у студен като труп. Признат за Медичи от Лоренцо, но ненавиждан от Пиеро и Алфонсина, защото беше незаконороден, Джулио би могъл да си извоюва място само чрез някой от своите братовчеди. Той се бе лепнал за дебелия добродушен Джовани и се беше добрал ловко до такова положение, че вършеше цялата му работа, оправяше неприятностите му, грижеше се за удоволствията му и вземаше решения, каквито би взел самият Джовани. Дойдеше ли време Джовани да стане пълноправен кардинал и да отиде в Рим, Джулио щеше да замине с него.

— Джовани много мило, че ми идваш на гости — посрещна го Микеланджело.

— Всъщност не идвам на гости — отвърна Джовани с тлъстичкия си глас. — Дойдох да те поканя на големия лов, който устройвам. Това е най-вълнуващият ден в годината за целия дворец.

Микеланджело беше чувал за този лов: как Лоренцовите ловци, ездачи и слуги биват изпращани на едно място в планината, пълно със зайци, бодливци, елени и глигани; как цялото това място се огражда с брезент, а селяните от околността пазят, за да не прескочат елените брезентовата ограда или пък глиганите да пробият дупки в нея, през които би изтекло морето от дивеч. Той никога не бе виждал флегматичния Джовани тъй въодушевен.

— Прощавай, но както виждаш, захванал съм се с тоя мрамор и не мога да го оставя.

Джовани доби унил вид.

— Ти не си ратай. Щом пожелаеш, може и да не работиш. Свободен си.

Микеланджело ту стискаше, ту отпускаше длетото, на което бе придал осмоъгълна форма, за да не се плъзга в ръцете му.

— По това може да се спори, Джовани.

— Но кой ще те задържи?

— Аз.

— Наистина ли би предпочел работата си пред моя лов?

— Ако ми даваш възможност да избирам, да.

— Много чудно. Просто не мога да повярвам. Искаш само да работиш, тъй ли? И нямаш време за развлечение?

Тази дума бе непонятна за Микеланджело, тъй както думата „удоволствие“ бе непонятна за Тополинови.

— Не мислиш ли, че всеки си има собствено разбиране за развлеченията? Мен мраморът ме вълнува тъй както теб ловът.

Джулио прошепна на братовчед си:

— Дано някога се отървем от маниаци.

— Защо да съм маниак? — попита Микеланджело, обръщайки се за първи път към Джулио.

— Защото се интересуваш само от едно нещо — отвърна Джовани.

Джулио заговори пак шепнешком на Джовани. След това Джовани каза: „Ти си напълно прав“, и двамата младежи си тръгнаха, без да продумат повече.

Микеланджело се върна към работата си и забрави за случката. Но не за дълго. В хладния здрач в градината влезе Контесина. Тя се приближи до мраморния блок и заговори тихичко:

— Брат ми Джовани каза, че си го уплашил.

— Уплашил ли съм го? Че аз нищо не съм сторил!

— Джовани каза, че у теб има някакво… настървение.

— Кажи на брат си да не се огорчава. Аз може би съм прекалено млад, за да се отдам на удоволствия.

Контесина му хвърли изпитателен поглед.

— Ловът на Джовани е най-голямото събитие на годината. През тези няколко часа той става глава на фамилията Медичи и дори баща ми изпълнява заповедите му. Отблъснеш ли поканата за лова, все едно, че отблъсваш Джовани и се поставяш по-високо от него. Той е такъв добричък, все гледа да не обиди някого. Защо ти искаш да го обидиш?

— Не искам да го обиждам, Контесина. Настроен съм да работя и просто не ми се ще да прекъсвам. Искам да вая всеки ден от сутрин до вечер, докато не свърша.

— Ти вече направи Пиеро свой враг! — повиши глас тя. — Защо трябва да правиш враг и Джовани?

Микеланджело не можа да измисли никакъв отговор. Изгубил вече настроение за работа, остави тризъбия шкарпел, намокри на фонтана голямо бяло платно и покри скулптурата. Но ще дойде ден, когато никому не би позволил да прекъсва работата му.

— Добре Контесина. Ще отида.

 

 

За да има ритмично движение, той се бе научил да вдига чука и длетото едновременно, хванал свободно резеца, тъй че да може да се движи безпрепятствено, без да намалява силата на удара; обвил пръсти около инструмента, той инстинктивно затваряше очи при всеки удар, за да ги предпази от хвърчащите парченца. Понеже работеше барелеф, не можеше да отзема по много и трябваше да сдържа физическата си сила. Върхът на резеца се забиваше в камъка почти отвесно, но когато наближи най-изпъкналите форми — лицето на Богородица и гърба на Христос, — той трябваше да промени наклона.

Имаше да мисли едновременно за толкова много неща. Нужно бе да насочва ударите към сърцевината, да чука фигурата внимателно, за да издържи блокът ударите му. Беше замислил фигурите си и стълбата във вертикално положение, което намаляваше вероятността блокът да се пукне, но откри, че мраморът все пак не отстъпва пред външна сила, без да прояви своята същина: каменност. Микеланджело не бе предполагал каква борба му предстои да води с мрамора. И сега преклонението му пред материала растеше с всеки удар.

Извайването на живите фигури му отне дълги часове и още по-дълги дни — дялаше бавно, пласт по пласт. А и съдържанието не се раждаше лесно. След всяка поредица удари той отстъпваше назад, да види как напредва.

В лявата страна на барелефа се спущаше стълба с тежки каменни стъпала. Вдясно седеше в профил на скамейка Дева Мария и се създаваше впечатление, че широката каменна балюстрада свършва в скута й, точно под коляното на детето. Той прецени, че ако силната лява ръка на Мария, хванала здраво крачетата на детето, се отвори повече и излезе по-напред, тогава тя ще обхване крепко не само сина си, но и основата на балюстрадата, която ще се превърне в отвесната част на кръст. В такъв случай Мария ще държи в скута си Христос, а щом е решила да се подчини на божията воля — и кръста, на който ще бъде разпнат синът й.

Микеланджело не искаше да натрапва този символ на зрителя, но който имаше усет, щеше да го разбере.

Така вече имаше отвесната част, но къде бе напречната? Той заоглежда рисунките си, за да намери начин да завърши алегорията. Спря се на момченцето Йоан, което играеше горе на стълбата. Ако то протегнеше пълната си ръчица напречно на балюстрадата…

Микеланджело нахвърли с въглен нова скица, а после се залови да дълбае по-дълбоко в кристалната плът на мрамора. Постепенно, прониквайки все по-навътре в камъка, изсече тялото на момчето и дясната му ръка, която стана жива, пулсираща напречна част на кръста. Така и трябваше да бъде, щом Йоан щеше да кръсти братовчеда си Исус и да стане неразделна част от кръстните мъки.

С изсичането на другите две дечица, играещи над стълбата, неговата „Мадона с младенеца“ бе завършена. Тогава, под строгите наставления на Бертолдо, се зае с работа, в която нямаше опит: полирането. Бертолдо непрекъснато му набиваше в главата колко е пагубно прекаленото зализване, от което скулптурата става сладникаво-сантиментална. Микеланджело беше подпрял блока на южната стена на навеса, та сега помоли Буджардини да му помогне да вдигнат и подпрат релефа на западната стена, за да го полира на косвена северна светлина.

Първо взе пила да смъкне грапавините, след което изми с вода ситния каменен прах. Тогава откри дупчици и Бертолдо му обясни, че те са се получили в началото на работата, когато резецът му е задълбавал повече, отколкото трябва, и е разбивал кристалите под повърхността.

— Сега мокри и заглаждай със ситен шмиргел — поучи го Бертолдо. — Но без да натискаш много.

След като свърши и това, пак изми релефа с вода. Сега на пипане творбата му приличаше на грапава хартия. После изтърка повърхността с леки пемзови камъни, за да разкрие нови, блестящи кристали, прокара пръсти по нея и изпита чувството, че пипа копринена тъкан. Тогава разбра, че му трябва по-добро осветление, за да види тънките промени в повърхността, и затова свали дъските на северната и южната стена. При новата, силна светлина релефът изглеждаше различно. Микеланджело се видя принуден да го измие и избърше със сюнгер, да го остави да изсъхне… и пак да го търка с шмиргел и пемза.

Постепенно релефът стана ясно четлив: светлина върху лицето на Мадоната, върху къдрите, лявата буза и рамото на детето. Върху дипленицата, покриваща крака на Мадоната, върху гърба на Йоан, обгърнал балюстрадата, върху вътрешната страна на самата балюстрада, подчертавайки значението й в композицията. Всичко останало — основата, стълбите, стените — тънеше в мека сянка. Сега, рече си той, човек вижда и чувствува пролома, напрегнатото, развълнувано мислене, отразено върху лицето на Мария, която усеща дърпащите Христови устни на гръдта си и тежестта на кръста в ръката си.

Лоренцо бе повикал четиримата учени. Когато Микеланджело и Бертолдо влязоха, видяха релефа, сложен във висока ниша, покрита с черно кадифе.

Платоновците ликуваха.

— Изваял си гръцка фигура все пак! — извика възторжено Полициано.

А Пико каза с необикновено за него възбуждение:

— Като гледам твоя релеф, забравям християнството. Твоята героична фигура има неразгадаемата божественост на древногръцкото изкуство.

— Така е — добави белокосият Ландино, — от нея лъха спокойствие, красота и нещо свръхчовешко, което мога да определя само като атическо.

— Но защо трябва да е тъй? — попита слисан Микеланджело.

— Защо ли? Защото си паднал от Акропола право във Флоренция! — възкликна Фичино.

— Ти си езичник по душа, каквито сме и ние. Лоренцо, може ли да донесат от канцеларията ви онзи стар релеф, жената, седнала върху гроб?

След малко прислужникът донесе в кабинета не само стария релеф, но и няколко други по-леки фигури на Мадоната с младенеца, с които учените се заеха да доказват, че релефът на Микеланджело няма връзка с християнското изкуство.

— Не съм и мислил да има такава връзка — отвърна той поразгорещено. — Бях решил да създам нещо оригинално.

Лоренцо следеше с радост спора.

— Микеланджело е постигнал един синтез: творбата му е колкото древногръцка, толкова и християнска, обединил е добре най-хубавото от двете философии. Това би трябвало да е съвсем очевидно за вас, които цял живот се стремите да обедините Платон и Христос.

„Нито дума, че това е Дева Мария в момента, когато взима своето решение — помисли си Микеланджело. — Нима толкова дълбоко е скрита тази идея? Или те може би виждат само гръцкото? Защото младенецът все още не е обречен?“

Бертолдо, който досега мълчеше, възропта:

— Тогава да поговорим за скулптурата. Хубава ли е, или лоша?

Микеланджело бе забравен, сякаш не беше в стаята. Той разбра, че те харесват първата му сериозна творба, защото я смятат за рожба на хуманизма. Бяха доволни от революционната идея — младенеца Христос с гръб към зрителя; от възвишеното проникновение на Дева Мария. Възхищаваха се от постижението му в перспективата, която тепърва се изясняваше в скулптурата; дори Донатело не бе се опитвал да постигне перспектива в своите мадони и се бе задоволявал само да загатне, че ангелите и херувимите стоят малко зад главните фигури. Правеше им впечатление силата, излъчваща се от напрегнатите до пръсване три главни фигури — един от най-живите барелефи, които бяха виждали.

Намериха и слабости. Казаха му без заобикалки, че според тях лицето на Мадоната е прекалено стилизирано, че свръхизобилието от дипли отклонява вниманието. Че фигурата на детето е прекомерно мускулеста, а положението на ръката и пръстите — неестествено; че твърде едрата фигура на Йоан го прави груб…

— Стига, стига — извика Лоренцо, — нашият млад приятел е работил половин година върху този проект…

— И го е обмислил съвсем сам — намеси се Бертолдо. — Ако съм му оказвал някаква помощ, това са били само теоретични съвети.

Микеланджело стана, за да привлече вниманието им.

— Първо, мразя диплениците, искам да работя само голи тела, просто изгубих мярката с тези дипленици. Колкото за лицето на Мадоната, не можах да го намеря. Искам да кажа, във въображението си, затова и не можах нито да го нарисувам, нито да го извая… по-правдиво. Но ми се ще да ви кажа — сега, когато съм свършил — какво очаквах да постигна.

— Стаята е само слух — пошегува се Полициано.

— Исках фигурите да станат толкова естествени и правдоподобни, че човек да си каже: ей сега ще задишат и ще оживеят.

После им обясни стеснително своята идея за Дева Мария и младенеца, за решителния за нея миг. Лоренцо и четиримата учени млъкнаха и заоглеждаха релефа. Микеланджело ги остави да търсят, да размишляват. След малко бавно, един по един, те се обърнаха пак към него; в очите им се четеше гордост.

Когато се върна в стаята си, намери кожена кесия на умивалника. Тя беше пълна с лъскави златни флорини — колко на брой, не можеше да си представи.

— Какво е това? — попита той Бертолдо.

— Пари от Лоренцо.

Микеланджело взе кесията, слезе по стълбата на първия етаж и тръгна по коридора към Лоренцовата спалня. Лоренцо седеше пред малка масичка с лампада на нея и пишеше писма. Когато прислужникът му съобщи за идването на Микеланджело, той се извърна.

— Лоренцо, не мога да разбера защо…

— Спокойно, спокойно. Седни тук. Сега започни отначало.

Микеланджело преглътна, поуспокои се.

— Става дума за кесията пари. Не е нужно да купувате релефа. Той вече е ваш. Докато го ваех, живеех в двореца, давахте ми всичко…

— Аз не купувам творбата ти, Микеланджело. Тя си е твоя. Тези пари са един вид награда за завършването на релефа, както парите, които дадох на Джовани, когато завърши учението си по богословие в Пиза. Реших, че може би ти се иска да пътуваш и да видиш и други произведения на изкуството. На север през Болоня, Ферара и Падуа до Венеция. На юг през Сиена до Рим и Неапол. Ще ти дам препоръчителни писма.

При все че беше късно, Микеланджело хукна към къщи. Всички бяха заспали вече, но мигновено се събраха в дневната със свещи в ръце и килнати бонета. С артистичен замах Микеланджело пръсна златните монети по писалището на баща си.

— Но… какво… какво?… — запелтечи Лодовико.

— Това е наградата ми. По случай завършването на „Мадоната с младенеца“.

— Цял куп! — възкликна чичо му. — Колко са?

— Нямах време да ги броя — отвърна високомерно Микеланджело.

— … трийсет, четирийсет, петдесет — броеше баща му. — Предостатъчно за половингодишна издръжка на цяло семейство.

Микеланджело реши, че като ще се перчи, ще се перчи докрай, затова попита:

Защо да не мога с шестмесечен труд да издържам едно семейство половин година? Това е напълно естествено.

Лодовико ликуваше.

— Отдавна не съм виждал петдесет флорина накуп, Микеланджело, незабавно трябва да започнеш нова скулптура, още утре, щом ги плащат толкова добре.

Микеланджело се усмихваше. Нито дума за благодарност. С нескрита радост баща му само зариваше пръсти в купчината златни монети, които блестяха на светлината на свещите. Каква ирония: спомни си, че самият той бе забравил всичко, когато Лоренцо го покани да живее в двореца, и първата му дума беше „мрамор“.

— Ще купим още един имот! — извика Лодовико. — Най-сигурно е да влагаш парите си в земя. После, с допълнителния доход…

— Не знам дали ще ти оставя парите за такова нещо, татко. Лоренцо каза, че ми дава тия флорини да пътувам: до Венеция или Неапол, да видя всички скулптури…

Да пътуваш, за да гледаш скулптури! — Лодовико се вцепени, новите земи изчезваха пред очите му. — Каква е ползата да гледаш скулптури? Погледаш, заминеш, парите хвръкнали. Друго си е имотецът.

Брат му Буонарото попита:

— Наистина ли ще пътуваш, Микеланджело?

— Не — засмя се той, — аз искам само да работя. — После се обърна към Лодовико: — Парите са твои, татко.