Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

Книга девета
Войната

1

Към какво може да се обърне човек, след като е бил унищожен? Към какво друго освен към работата — да заключи вратата на ателието си, да изправи десетина блока покрай стените, сякаш са въоръжени войници, които го пазят в уединението му.

Новото ателие беше цяло удоволствие: тридесет и пет стъпки високи тавани, големи прозорци към север, достатъчно просторно, за да му позволи да вае няколко от статуите за гробницата едновременно. Точно тука беше мястото на един скулптор, в неговата работилница.

Понеже беше подписал в Рим договор с Метело Вари да изработи „Възкръсналият Христос“, той реши първо да свърши тази единична статуя. Рисунките му показаха, че не може да създаде възкръснал Христос, защото в душата си не вярваше Христос да е някога умрял. Не е имало никакво разпятие и никакво погребение; никой не е могъл да убие сина божи — нито Пилат Понтийски, нито всичките римски легиони, настанени в Галилея. Възлестите мускулести ръце на Христа държаха кръста леко, напречната му греда бе твърде къса, за да приковат на нея един мъж, дори и дете; символите бяха там — поетично извит бамбуков прът, сюнгерът, напоен с оцет, — но в белия мрамор нямаше да има и следа от мъка, и помен от страданието. Той отиде в „Санта Мария Новела“ през главния пазар на Виа Сант Антонио, качи се на черковния хор и загледа снажния Христос на Гирландайо, нарисуван по собствените му скици. Никога не беше вярвал, че духовното трябва да бъде анемично или естетично.

Малкият глинен модел лесно доби форма в ръцете му и ателието бе осветено с първите полетели бели отломки, които се виждаха на Микеланджело чисти като светена вода. Неколцина стари приятели дойдоха да отпразнуват започването на блока: Буджардини, Рустичи, Бачо д’Аньоло. Граначи наля кианти, вдигна чашата си и се провикна:

— Пия за трите починали оплаквани години. Requiescant in расе! А сега да пием за бъдните години, през които всички тия прекрасни блокове ще оживеят. Наздраве!

— Всичко най-добро!

След тригодишния му пост „Възкръсналият Христос“ неудържимо изникваше от мрамора. Понеже беше убедил Вари да подпише договора за гола фигура, длетото му звънливо изрязваше очертанията на изправено мъжко тяло, уравновесено и съразмерно, с глава, наведена лирично към хората, а тихото безметежно спокойствие на мъжественото Исусово лице казваше на всички, които го погледнеха:

— Имайте вяра в милостта божия. Аз превъзмогнах своя кръст. Аз го победих. И вие можете да победите вашия. Насилието преминава. Любовта остава.

Понеже статуята трябваше да се изпрати в Рим, той остави ажура между лявата ръка и тялото и между двата крака; не се и опита да изработи в подробности косата, тъй като можеше да се отчупи, нито да полира окончателно лицето, защото можеше да се издраска по пътя.

В деня, когато го изпрати, в ателието му пристигна Соджи, който още малко и щеше да изскочи от собствената си опъната като на салам кожа.

— Микеланджело, аз току-що устроих световен конкурс по скулптура!

— О! И къде го устрои?

— В главата си. Щастлив съм да ти кажа, че ти спечели.

— Какво съм спечелил, Соджи?

— Правото да изваеш теле за фасадата на новата ми месарница.

— От мрамор ли?

— Разбира се.

— Соджи, аз съм се зарекъл, че никога не ще извая теле, освен ако е от чисто злато. Като това, на което евреите се кланяли, когато Мойсей слязъл от Синайската планина.

Соджи опули очи.

— Злато! Това ще бие на очи. Колко тънка позлата бихме могли да сложим?

— Позлата ли? Соджи, аз съм поразен! Нима ти слагаш само тънък пласт месо на саламите си? За да бъде достойно за твоя дюкян, телето трябва да бъде от масивно злато от крайчеца на муцуната до последния косъм на опашката.

С лице, потънало в пот, Соджи възкликна:

— Знаеш ли колко ще струва едно теле от масивно злато? Милион флорина!

— Но то ще те направи прочут.

Соджи печално заклати глава.

— Развали ли се месото, няма смисъл да плачеш.

— Просто ще трябва да уредя нов конкурс. Ти не ми подхождаш.

Микеланджело щеше да печели малко през идващите години, понеже „Възкръсналият Христос“ му донесе чисти по-малко от двеста дуката, а статуите за гробницата на Юлий бяха предплатени. Въпреки всичко той все още представляваше единствената опора на семейството. Брат му Буонарото имаше вече две деца и третото беше на път и понеже беше болнав, не можеше да работи по много. Джовансимоне прекарваше дните си в дюкяна за вълна, но нямаше търговски нюх. Брат му Сиджизмондо не беше научил никакъв занаят освен войнишкия. Когато Лодовико се разболееше, трябваше непрекъснато да се плащат сметки на лекари и аптекари. Доходът от стопанствата като че ли ставаше все по-малък. Май че му се налагаше да намали разноските си.

— Буонарото, сега, като съм се върнал във Флоренция, не мислиш ли, че ще бъде по-добре да посветиш времето си на ръководенето на моите дела?

Буонарото бе съкрушен. Лицето му стана сиво.

— Искаш да затвориш дюкяна?

— Той не дава никаква печалба.

— Само защото аз боледувах. Щом се пооправя, ще мога да ходя на работа всеки ден. Какво ще прави Джовансимоне?

И на Микеланджело стана ясно, че предприятието беше необходимо, за да поддържа общественото положение на Буонарото и Джовансимоне. С него те бяха търговци: без него щяха да бъдат зависими, издържа ни от брат си. Той не можеше да направи нищо в ущърб на семейното име.

— Ти си прав, Буонарото — рече той с въздишка. — Някой ден дюкянът ще дава доход.

Колкото повече залостваше вратата на ателието си, за да се запази от нахлуването на външния свят, толкова по-явно ставаше, че нещастието е естественото състояние на човека. До него стигна новината, че Леонардо да Винчи умрял във Франция, отречен и загубил почитта на съотечествениците си. В едно писмо от Рим Себастиано му пишеше, че Рафаел бил болен и изтощен и бил принуден да оставя работата все повече и повече на чираците си. Медичите бяха изправени пред затруднения: Алфонсина, нападната от язви след загубата на сина си и властта над Флоренция, се измъкна в Рим, за да умре. Политическите преценки на папа Лъв излязоха погрешни — беше поддържал Франсоа I Французки срещу Карл V, сега новоизбрания император на Светата римска империя, обхващаща Испания, Германия и Холандия. В Германия Мартин Лютер заплашваше владичеството на папата с възгласа:

— Не вярвам християнската вяра да може да търпи кой да е друг глава на вселенската църква на земята… освен Христа!

След като стоя седмици наред затворен между четири стени, Микеланджело посети вечерята на кръжеца. Граначи дойде да го вземе от ателието, та да отидат заедно при Рустичи. Той беше наследил семейното състояние и водеше напълно почтен живот с жена си и двете си деца в къщата на своите деди в Санта Кроче. Когато Микеланджело изрази изненадата си от сериозния начин, по който Граначи води делата си, Граначи тежко отговори:

— Всяко поколение става пазител на семейното имущество.

— Може би ще започнеш да се отнасяш сериозно и към дарбата си и ще се заловиш да рисуваш?

— Ах, да… дарба! Ти не си занемарил дарбата си и виж какво ти мина през главата! А аз все още имам намерение да се порадвам на живота. Какво друго остава, като минат годините? Горчивите размишления ли?

— Ако нямам чудни скулптури, които да показват, че годините са минали, спомените ми наистина ще бъдат горчиви.

Рустичи все още държеше същото ателие на Виа делла Сапиенца, където бяха отпразнували поръчването на „Давид“. Когато прекосяваха Пиаца Сан Марко, Микеланджело видя позната фигура. Краката му се подкосиха, той се хвана за ръката на Граначи. Беше Ториджани, който говореше на деветнадесетгодишния златар и чирак-скулптор Бенвенуто Челини, смееше се от все сърце и разперваше ръце. Едва бяха дошли при Рустичи, когато пристигна Челини и се приближи направо към Микеланджело:

— Този Ториджани е скот! Разправи ми, че сте ходили заедно в черквата „Кармине“ да се учите да рисувате от Мазачо и един ден, когато сте го позакачили, ударил ви по носа така, че усетил костта да се смачква под юмрука му.

Лицето на Микеланджело помрачня.

— Защо ми разправяш тая история, Челини?

— Защото думите му така ме отвратиха от него, че макар и да смятах да отида с него в Англия (той търси няколко помощници за изпълняване на една поръчка там), сега вече сигурно никога не бих могъл и да го погледна.

Хубаво беше да се намери сред група приятели и флорентински съграждани в тясната среда на кръжеца. Беше препоръчал Якопо Сансовино за една важна поръчка в Пиза и Якопо му беше простил отказа да участвува в отменения сега проект за фасада. Простил му беше и Бачо д’Аньоло, който се прочу с красотата на своите интарзии. Буджардини имаше поръчка от Пала Ручелаи да изпише „Мъченичеството на света Катерина“ в олтара на „Санта Мария Новела“ и не можеше да се справи с рисунките си. Микеланджело беше прекарал няколко вечери със стария си приятел и нахвърлял с въглен скици на голи тела, ранени и мъртви, падащи напред и назад, за да долови най-разнообразни светлосенки по силните им снаги.

Единствената неприятна нотка внасяше Бачо Бандинели, който не искаше да вдигне очи към него. Микеланджело загледа човека, който не престана да воюва с него след скарването им за Перуджино: тридесет и една годишен, с нос, който беше съвсем тънък в основата, но се раздуваше и ставаше широк към ноздрите, полупритворени, измамно летаргични очи и най-пъргавата, най-бързо говореща уста в цяла Тоскана. Той беше получавал няколко пъти поръчки от Медичите. Кардинал Джулио наскоро му възложи „Орфей и Цербер“.

— Какво не може да ми прости? — обърна се Микеланджело към Граначи. — Дали това, че е унищожил моя картон за „Къпещите се“?

— Това, че си се родил, живееш, дишаш и ваеш. Самият факт, че съществува такава личност като Микеланджело Буонароти, отравя въздуха му. Ако ти не съществуваше, според него той щеше да е първият ваятел на мрамор в Италия.

— Нима?

— Той направи невероятен буламач от „Херкулес и Какус“ за балкона на Синьорията. Но е сръчен златар и любимец на Медичите, защото баща му е спасил златните им съдове през време на грабежа. Трябва да станеш или лош скулптор като него, или да го направиш добър скулптор като тебе. Нищо друго никога не ще го предразположи.

Аньоло Дони, за когото беше нарисувал „Светото семейство“, си беше издействувал да стане неофициален член на кръжеца, като пое разноските за редица от по-разточителните им гуляи. Колкото повече растеше славата на Микеланджело, толкова повече се разрастваше и легендата за тяхното приятелство. Дони разправяше, че те двамата били непобедима двойка в отбора на Санта Кроче, когато играли на топка; Микеланджело живял в дома на Дони, кажи-речи, толкова, колкото и в своя; Дони го насърчавал в изкуството. Но сега на Микеланджело стана ясно, че след петнадесет години украсяване и разправяне Дони беше започнал сам да вярва в преувеличенията си. Когато Дони разказваше на Аристотиле да Сангало как разбил задната врата на един дворец късно през нощта и държал свещта, докато Микеланджело скицирал някаква фреска, която собствениците забранявали да се прерисува, Граначи намигна на Микеланджело и проточи развеселено:

— Каква чудесна история, Микеланджело! Защо никога не си ми я разправил досега?

Микеланджело се усмихна кисело. Не можеше да нарече Дони лъжец пред всички. Какво щеше да постигне с такова нещо? По-добре да гледа на това като на мерило за успеха си.

С течение на месеците той задълба едновременно четири блока по девет стъпки и създаде почти завършени скулптурни форми в единия ъгъл на всеки блок, след това ги завъртя по посока на часовниковата стрелка, за да работи другата страна.

Те щяха да бъдат част от темата му „Робите“ за гробницата. Обзет от нетърпение да определи мускулестите форми на телата той измерваше разстоянията между анатомическите области и забиваше къси бронзови гвоздейчета във външния мрамор. Микеланджело обикаляше колоните с шило в ръка, отчупваше парченца тук и там, набелязваше плоскостите, за да свикне с плътността на камъка. Когато започнеше да работи в подробности върху коя да е част, щеше да знае колко мрамор лежи зад нея. Само с чук и шило можеше да долови вътрешната тежест, дълбочината, до която можеше да дълбае.

С очите си на ваятел виждаше всички подробности на скулптурите. В ума му те не бяха четири отделни статуи, а части на един цялостен замисъл: сънливият „Млад великан“, който се мъчи да се освободи от своя плен в камъка на времето; „Пробуждащият се великан“, който изскача от каменната си обвивка; „Атлас“, в разцвета на годините, силата и мъдростта, крепящ божията земя на раменете си; и „Брадатият великан“, стар и уморен, готов да предаде света на „Младият великан“ в непрекъснатия кръговрат на раждането и смъртта.

Сам той живееше така откъснат от пределите на времето и пространството, както и тези полубожества, които с гърчене и извивки мъчително си проправяха път от сковаващите ги блокове. Той ваеше неуморно през есенните и зимни дни, топлен от горящите в огнището цепеници, хранеше се с по малко телешко варено, когато Мона Маргерита изминаваше дългия път, за да му го донесе в гърне, тръшваше се на леглото, напълно облечеш, когато не можеше повече да вижда следите на своите пунчѐта и раздвоен шкарпел. Събуждаше се след един-два часа освежен, слагаше свещ на шапката си, дълбаеше предните страни на фигурите, пробиваше дупки между краката, моделираше четирите тела с островърхи длета и ги поддържаше в еднакъв стадий на изработка.

Напролет четирите „Роби-великани“ оживяха. Макар че снагата на „Младият великан“ все още не се беше освободила от каменната утроба, от която се показваше, краката не бяха оформени и само контурите на лицето бяха загатнати в глава, закрита от вдигнатата ръка, тялото живееше, придобило анатомическата си тежест, в жилите му течеше кръв. „Атлас“, с глава, съвсем неотделена от грубо изсечения, приличащ на канара закръглен камък, поддържан от исполинските му ръце, пулсираше от живот, напрегнал се под бремето на света, който държеше. „Брадатият великан“, с гръб и дебели меса, издялани с кръстосани щрихи, тежко се облягаше на основа, дълбоко набелязана с безмилостните удари на шилото. Главата на „Пробуждащият се великан“ беше силно извита на една страна, ръцете му прострени напред в кръгово движение, единият крак извит силно в коляното, другият още неизлязъл от камъка.

Микеланджело стоеше между своите великани и изглеждаше съвсем мъничък пред девет стъпки високите блокове. И все пак четирите фигури се прекланяха пред висшата му сила, пред хвъркатите чук и длето, които създаваха четири езически бога, предопределени да крепят гробницата на християнски понтифекс.

Граначи възкликна:

— Ти си вече наваксал за трите години, изгубени в каменоломните! Но откъде изникват те, тези тайнствени създания? Какви са? Олимпийци от древна Гърция или пророци от Стария завет?

— Всяко произведение на изкуството е автопортрет. Те упражняват огромно емоционално въздействие; сякаш самият аз трябва да проектирам себе си върху недовършените им фигури, да ги допълня със собствените си мисли и чувства.

Граначи не искаше да каже на Микеланджело, че трябва да остави четирите си „Роби“ незавършени, но папа Лъв и кардинал Джулио му го казаха. Те решиха да изградят към „Сан Лоренцо“ сакристия, в която да погребат бащите си — Лоренцо Великолепни и брат му Джулиано. Стените на тази нова сакристия са били започвани вече на два пъти. Микеланджело минаваше край зидарите, без да вдигне очи към тях, понеже нямаше намерение да се забърква в още едно мъртвородено хрумване на Медичите. Несмущавани от факта, че са анулирали договора му за фасадата, папа Лъв и кардинал Джулио, който се беше върнал във Ватикана, след като остави Флоренция на грижите на Кортонския кардинал, изпратиха Салвиати при Микеланджело с предложение да изработи скулптури за новата капела.

— Аз вече не съм техен скулптор! — извика Микеланджело, когато Салвиати се появи на вратата му. — Бачо Бандинели е сега на тая висока длъжност. До края на годината аз ще освободя тия четири „Роби“ от блоковете им. Още две години такава работа и ще мога да завърша гробницата на Юлий, да я сглобя и да изпълня договора си. Семейството Ровере ще ми дължат към осем хиляди и петстотин дуката. Знаете ли какво значи това за човек, който не е спечелил счупена пара от четири години?

— Вие имате нужда от доброжелателството на Медичите.

— Аз имам нужда и от пари… които Медичите не ми дават. Те все още ме смятат за петнадесетгодишен хлапак, комуто се оставят три флорина на седмица върху умивалника за дребните му нужди.

Колкото повече растяха стените на сакристията, толкова повече растеше и натискът на Медичите върху му. Следващото предложение пристигна в писмо на Себастиано от Рим.

Микеланджело продължаваше да вае великаните си — извитите, опънати от напрежение бедро и коляно на „Младият великан“, късите, подобни на трупчета, вързани с ремъци крака, вглъбеното изражение. Това беше реалната страна на живота му през дните на късната пролет, на тихото горещо лято, на първия прохладен ветрец, слязъл от планините през септември.

Когато брат му Буонарото, сега вече баща на втори син, наречен Лионардо, дойде в ателието да се оплаче, че отдавна не са го видели, и го попита не се ли чувствува самотен, като работи ден и нощ без семейство и приятели, той отговори:

— „Великаните“ са моите приятели. Те беседват не само с мене, но и един с друг. Спорят… както са спорили атиняните на своята агора.

— Кой побеждава? Надявам се, ти.

— Боже мой, не! Понякога правят заговор и ме сразяват.

— Те са такива грамадни, Микеланджело! Ако някой от тях рече да отпусне ръка на главата ти…

— … тя ще се счупи като яйце. Но в тях няма насилие; те не са нападатели, а жертви, които по-скоро се мъчат да издигнат света, отколкото да го унищожат.

Защо се съгласи? Не беше сигурен. Към октомври натискът на Ватикана се бе засилил. Към октомври сметките на Буонарото показваха, че е похарчил през изтеклата година повече, отколкото бе получил като наем от имота на Виа Гибелина и от продажбата на виното, зехтина, ечемика, житото, овеса, соргото и сламата от стопанствата си. Към октомври беше изразходвал силите си така разточително, че не можеше да се защити. Новината за смъртта на Рафаел го порази, накара го да си даде сметка за краткотрайността на човека, за границите на творческия живот. Той се натъжи, замисли. Споменът за ненавременната смърт на Лоренцо Великолепни се събуди и започна да го преследва.

— Какво ли щеше да стане от мен без Лоренцо де Медичи? — питаше се той. — А какво съм направил досега, за да му се отплатя? Няма ли да проявя неблагодарност, ако откажа да извая гробницата му?

Макар че пак щеше да се натовари със скулптури за гробницата, би могъл да поиска свободата да извае някои високо поетични образи, хрумвания, които започваха да се разгарят във въображението му, както пасбищата в планините над Карара, подпалвани наесен от овчарите.

За сетен подтик послужи враждебността, открито изразена от папа Лъв. Себастиано, който отчаяно се мъчеше да получи договор за изписването на Константиновата зала във Ватикана, увери папата, че може да направи чудеса с фреските, стига да си осигури помощта на Микеланджело. Лъв се провикна:

— Не се и съмнявам, защото всички вие принадлежите към неговата школа. Погледни творбите на Рафаел; щом видя работата на Микеланджело, изостави стила на Перуджино. Но Микеланджело се отличава с нетърпимост и не се вслушва в здравия разум.

Себастиано му писа:

Казах му, че се държите така само защото имате да довършвате важни творби. Вие плашите всекиго, дори и папите.

Това беше вторият поред понтифекс, който го обвиняваше, че се отличава с непримиримост. Дори и да е така, кой друг освен самите тях го е направил такъв? Когато писа на Себастиано и му се оплака, Себастиано отговори утешително:

Аз не Ви смятам за нетърпим освен в изкуството; искам да кажа, в това отношение, че сте най-великият майстор, който е съществувал някога.

Скоро щеше да завърши достатъчно статуи за гробницата на Юлий, за да задоволи семейство Ровере. Какво щеше да прави след това? Не можеше да си позволи да бъде в немилост пред Ватикана. Всички черкви в Италия бяха подчинени на него; дори благородниците и богатите търговци щяха да се вслушват в неговия глас. Флоренция също се управляваше от Медичите. Или ще работи за Медичите, или може да не работи съвсем.

Той се успокои с това, че стените на новата сакристия са почти завършени и малката, уединена капела щеше да действува като възпираща сила, ограничаваща броя на статуите, които би могъл да замисли. Якопо Гали би одобрил размера на тази поръчка!