Ървинг Стоун
Страдание и възторг (122)

4

Минаха две седмици, преди да получи втора покана. Кой знае как, през това време беше започнал да отъждествява скулптурната хубост на нейната снага, силното й, но нежно лице с мраморната си статуя на „Нощта“ в капелата на Медичите. Беше топла майска неделя, когато слугата на маркизата, Фоао, пристигна с известието:

— Господарката ми заръча да ви кажа, господине, че тя е в капелата „Сан Силвестро ал Квиринале“, че черквата е затворена и там е приятно. Тя пита дали бихте искали да дойдете и да загубите малка част от деня с нея, та тя да я спечели от вас.

Микеланджело се развълнува, освежи се в корито студена вода, което Урбино приготви на верандичката към градината, после си сложи тъмносинята риза и чорапи, които беше купил в очакване на точно такава покана, и се заизкачва по хълма.

Беше се надявал да е насаме с нея, но когато Витория Колона дойде да го поздрави, облечена с чисто бяла коприна и с бяла дантелена мантиля на главата, забеляза, че капелата е пълна. Той позна видни членове на Ватиканския двор и преподаватели от университета. Един испански живописец се оплакваше, че в Испания нямало качествено изкуство, понеже испанците не ценели живописта и скулптурата и отказвали да плащат за тях. Мъжете заприказваха за изкуството в родните им градове държави: във Венеция — портретите на Тициано, в Падуа — фреските на Джото, единствената по рода си живопис на общината в Сиена, във Ферара — творбите в замъка, в Пиза, Болоня, Парма, Пиаченца, Милано, Орвието…

Микеланджело познаваше повечето от тези произведения и слушаше само с едното си ухо, понеже наблюдаваше Витория, седнала неподвижно под прозорец от цветно стъкло, който хвърляше шарени отблясъци върху безупречната и кожа. Той се питаше, щом в брака й с маркиз ди Пескара е имало толкова голяма любов, защо са живели заедно само няколко месеца от всичките шестнадесет години? Защо маркизът бе оставал в Северна Италия през дългите дъждовни зими, когато не е могло да се води никаква война? И защо един стар приятел беше извърнал поглед, когато го попита при какви геройски обстоятелства е бил убит маркизът?

Изведнъж го сепна тишината в капелата. Очите на всички бяха устремени към него. Кардинал Ерколе Гонзага учтиво повтори въпроса: би ли им разказал Микеланджело за любимите си произведения на изкуството във Флоренция? С леко поруменяло лице и малко прегракнал глас Микеланджело заговори за прекрасното в скулптурите на Гиберти, Орканя, Донатело, Мино да Фиезоле, за живописта на Мазачо, Гирландайо, Ботичели. Когато свърши, Витория Колона каза:

— Понеже знаем, че Микеланджело е скромен човек, ние всички се въздържахме да говорим за изкуството в Рим. В Сикстинската капела той е свършил работа за двадесет велики живописци. Положително някой ден цялото човечество ще вижда и ще разбира сътворяването на света чрез неговата живопис.

Огромните й зелени очи съвсем го погълнаха. Сега, когато говореше, тя отправяше думите си направо към него — тихо, простичко, но въпреки това гласът и звучеше някак особено гърлено, устните и сякаш бяха само на няколко пръста от неговите.

— Микеланджело, не мислете, че прекалявам с похвалите си. Всъщност аз съвсем не хваля вас, а хваля във вашето лице верния служител. Защото отдавна вече мисля, че вие имате божествен дар и сте били избран от бога за големите си задачи.

Микеланджело потърси отговор в ума си, но не му идваха думи. Искаше му се да говори само за това, което изпитваше към нея.

Негово светейшество благоволи да ми разреши да построя манастир за млади девойки в подножието на Монте Кавало — продължи Витория. — Аз избрах за него място до разрушения портик на Кулата на Меценат, откъдето, както казват, Нерон наблюдавал как гори Рим. Бих искала следите на един толкова зъл човек да бъдат затрити от стъпките на свети жени. Не зная, Микеланджело, какъв вид и размери да придам на сградата, дали нещо от старите строежи може да се пригоди към новия.

— Ако нямате нищо против да слезете до мястото, синьора, бихме могли да поразгледаме развалините.

— Вие сте много любезен.

Микеланджело не беше и помислял да се покаже любезен, беше се само надявал, че двамата с Витория ще могат да отидат до стария храм сами и да прекарат заедно един час, докато обиколят купищата камъни. Витория обаче покани цялата група да ги придружи до полите на хълма. Микеланджело успя да си запази правото да върви до нея, развълнуван и объркан от близостта и, от физическите, духовни и интелектуални излъчвания, които съвсем го лишаваха от здрав разум. Той се изтръгна от облака на чувствата, колкото да даде път на архитекта и да прецени къде ще е най-добре да се издигне манастирът.

— Маркизо, мисля, че този разрушен портик може да се превърне в звънарница. Бих могъл да ви направя няколко скици за манастира.

— Не смеех да ви поискам чак толкова много. Топлата й благодарност го обви като прегръдка.

Той се поздрави, че с ловкия си ход успя да сломи преградата на безразличието, която Витория издигаше между себе си и хората.

— След ден-два ще имам няколко скици. Къде мога да ви ги донеса?

Очите на Витория се замъглиха. Когато заговори, гласът й прозвуча глухо:

— В моя манастир има много работа. Не би ли могъл Фоао да ви обади, когато съм свободна? След една-две седмици?

Микеланджело се върна в ателието си вбесен и взе да чупи каквото му падне. Каква игра играе тази жена? Дали му прави тези големи комплименти само за да го подчини на волята си? Дали се възхищава от него, или не? Ако иска да се сприятели с него, защо се дърпа? Да го отпрати… за още две седмици! Не вижда ли, че той е всецяло увлечен от нея? Няма ли тя човешка кръв в жилите и човешки чувства в гърдите си?

— Трябва да разбереш — обясни му Томазо, когато видя, че Микеланджело е разстроен. — Тя се е посветила на паметта на мъжа си. Толкова години след смъртта му тя е обичала само Христа.

— Ако любовта към Христа пречеше на жените да любят простосмъртни мъже, италианският народ щеше да е отдавна измрял.

— Донесох ти някои от нейните стихотворения. Може би от тях ще научиш повече за нея. Слушай това:

Безумната ми обич към света отхрани

копнеж по славата — една змия в гръдта:

и днес разплакана, навлязла в есента,

от господа очаквам лек за мойте рани.

 

Парнас и Делос да зова, не ми подхожда,

вода по-друга диря, други връх ми трябва,

един човешки крак не се възкачва сам.

Или ей този откъс:

Желая винаги в сърцето си да сещам

гласа могъщ и възвисяващ на Исус,

с дела и думи да създавам оня вкус

на вярата и на надеждата гореща…

Микеланджело попредъвка тези думи няколко мига, като потъркваше с показалец бръчките на челото си.

— Тя говори като дълбоко наранена жена.

— Наранена от смъртта.

— Позволи ми да се усъмня.

— А от какво тогава?

— Инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред.

Когато Томазо си отиде, Микеланджело помоли Урбино да долее масло в светилника, седна мълчаливо пред снопчето листа и проучи съдържанието им. Той прочете стихотворението, в което Витория се обръщаше към мъжа си:

Любов, ти знаеш, не избягаха нозете

от нежния затвор и не освободих

от сладкия ярем врата: не намалих

и на душата си любя̀ща даровете.

 

Предишната ми вяра времето не смете

и възелът е стегнат, както аз го свих,

ни заради горчилката, която пих,

причината висока в мене днес не свети.

 

Видя срещу гръдта ми вярна и гореща

какво можа да стори твоята стрела,

срещу която и смъртта безсилна бе.

 

Сега те моля: разхлаби с десница веща

затегнатия възел — моите крила

не могат да си върнат волното небе.

То го озадачи. Защо Витория описваше любовта като затвор и ярем? Защо ще е това „разхлаби с десница веща затегнатия възел“ на една любов, на която е посветила целия си живот? Трябваше да намери отговора, защото сега знаеше, че я обича, обича я от онзи първи заслепил го миг, когато я видя в градината на „Сан Силвестро“.

— Има много начини да се съберат сведения от неаполитанци, които живеят в Рим — увери го изобретателният Лео Бальони, — особено от онези, които са се били рамо до рамо с маркиза. Чакай да видя кои от тях се чувствуват задължени спрямо мен.

За събирането на материала дотрябваха пет дена; когато дойде в ателието, Лео имаше отегчен вид.

— Фактите заваляха отгоре ми, сякаш небето се беше издънило. Но това, което ми додява, дори в моята цинична възраст, е купът басни, които минават за истина.

— Урбино, бъди така добър да донесеш една бутилка от най-доброто ни вино за синьор Бальони.

— Преди всичко в случая не е имало никаква лирична любов. Маркизът никога не е обичал жена си и избягал от нея няколко дена след сватбата. Второ, той мърсувал по целия път от Неапол до Милано. Трето, използувал всеки повод, който може да измисли един находчив съпруг, за да не бъде никога в същия град с жена си. И четвърто, благородният маркиз извършил едно от най-подлите двойни предателства в историята, като изменил и на собствения си император, и на съзаклятниците си. Според мълвата той умрял от отрова, много далече от всякакво бойно поле.

— Знаех си аз! — възкликна Микеланджело. — Лео, ти току-що ме направи най-щастлив между мъжете!

— Позволи ми да се усъмня.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Обстоятелството, че ти е известно това, ще направи живота ти не по-лесен, а по-труден. Предчувствувам, че ако Витория Колона се научи, че знаеш истината за нейния брак…

— Да не ме смяташ за идиот?

— Влюбеният мъж е готов да използува всяко оръжие против жената, до която се домогва…

— Домогва! Само да остана за един час насаме с нея!

Той рисуваше на дългата си маса, отрупана с хартия, пера, въглен и екземпляр на „Ад“ от Данте, отворен на разказа за Харон, когато Фоао, слугата на Витория, влезе, за да покани Микеланджело за другия следобед в градините на семейния й дворец на хълма над къщата му. Това, че го викаше в дома на своите деди, а не в черковна градина или в някоя капела, го накара да повярва, че може да бъдат насаме. Обзет от треската на очакването, той написа с огризка от перо:

Кажи, Любов, дали са виждали очите

онази хубост, към която се стремят,

или я нося в себе си и всеки път

съм срещал в мен изваяният изкусител?

Градините на двореца заемаха голяма част от склона на Монте Кавало и бяха гъсто засадени с дървета, зеленината на които Микеланджело можеше да види от къщата си. Един слуга го поведе по пътека, обрасла с цъфнал жасмин. Отдалече той чу глъчка от гласове и бе дълбоко разочарован. Пред очите му се появи беседка, засенчена от чинари, с водопад и езерце с водни лилии, които разхлаждаха въздуха.

Витория дойде да го посрещне. Той кимна на мъжете в беседката, рязко се отпусна в единия ъгъл и се облегна на дантелената бяла решетъчна стена. Витория потърси погледа му, помъчи се да го въвлече в общия разговор, но той не пожела. В ума му проблесна мисълта:

„Ето защо тя не иска да люби пак! Не защото първата й любов е била тъй красива, а защото е била толкова грозна! Ето защо дарява любовта си само на Христа.“

Той вдигна очи и я загледа с напрежение, което можеше да прониже мозъка й, да стигне до мозъка на костите й. Тя се прекъсна на половин дума, обърна се и съчувствено го попита:

— Какво има, Микеланджело?

Тогава той долови нещо друго:

„Тя никога не е принадлежала на мъж. Съпругът й не е консумирал този брак нито през медения им месец, нито когато се е върнал ранен от война. Тя е девствена като младите момичета, които прибира в своите манастири.“

Чак го заболя от състрадание към нея. Ще не ще, трябваше да приеме легендата за безсмъртната любов и като я използува за изходна точка, да убеди тази смела и желана жена, че може да й предложи любов, която ще е толкова прекрасна, колкото и измислената от нея.