Ървинг Стоун
Страдание и възторг (26)

3

Същата вечер Микеланджело се окъпа в коритото с топла вода, оставено за него в малка стаичка в края на коридора, облече тъмносиня риза и трико, след което двамата с Бертолдо отидоха за вечеря в Лоренцовия кабинет. Беше нервен. Какво щеше да говори? Платоновската академия беше известна като интелектуално сърце на Европа, университет и печатница, извор на литература, изучаваща света група, поставила си за цел да превърне Флоренция във втора Атина. Де да беше слушал учителя си Урбино, когато им четеше старогръцки ръкописи!

В камината пращеше огън, месинговите лампади на Лоренцовото писалище светеха с мека светлина и в стаята цареше приятна, задушевна атмосфера. Седем стола бяха придърпани към ниска маса. Полиците с книги, гръцките релефи, витрините с камеи и амулети придаваха на стаята топлота и уют. Четиримата учени го посрещнаха непринудено и продължиха дискусията си за достойнствата на медицината и астрологията като науки, което му даде възможност да изучи лицата им и да си създаде представа за всеки от тези мъже, прочули се като най-големите умове на Италия.

Петдесет и седем годишният Марсилио Фичино беше основал Платоновската академия по поръка на Козимо, Лоренцовия дядо. Той беше дребничък човек, под пет стъпки, и макар че отдавна го мъчеше ипохондрията, беше превел целия Платон, а превеждайки основните творби на египетските учени, се бе превърнал в жив речник на древните философии, след което пък бе изгълтал писанията на такива мъдреци като Аристотел, следовниците на александрийската школа, Конфуций и Заратустра. Баща му бе го подготвял за лекар, та беше добре запознат и с естествените науки. Той бе спомогнал да се въведе книгопечатането във Флоренция. Неговите собствени трудове привличаха учени от цяла Европа, които идваха да слушат лекциите му. В красивата си вила в Кареги — проектирана от Микелоцо по искане на Козимо, — където племенничките му водеха домакинството, той поддържаше вечна лампада пред една статуя на Платон, когото се мъчеше да превърне в светец като „най-добрия от Христовите ученици“, но това бе ерес и изопачаване на историята, поради което Рим едва не бе го отлъчил от църквата. Племенничките му го подиграваха: „Той може да възпроизведе цял диалог от Платон, но никога не помни къде е оставил чехлите си.“

След това Микеланджело насочи вниманието си към Кристофоро Ландино, около шестдесетгодишен мъж, учител на Лоренцовия баща, Пиеро Подаграта, и на самия Лоренцо; той учеше флорентинците да се освободят от догмата и да прилагат научните открития в практиката. Служил като доверен секретар в Синьорията, обигран в политиката, Ландино водеше от три поколения групата на Медичите. Той беше най-големият познавач на Данте, негов беше предговорът към първото издание на „Божествена комедия“, отпечатано във Флоренция. Целия си живот бе посветил главно на работа върху италианския народен говор, волгаре, който той почти без ничия помощ превръщаше от омразно просторечие в уважаван език, като превеждаше на него Плиний, Хораций, Вергилий.

Ландино се славеше във Флоренция с революционното си верую: „Най-добрата основа за действие е недвусмислената власт на размисъла и знанието.“ В Лоренцо той виждаше героя от Платоновата „Република“: „Идеалният управник за един град е ученият.“

В края на едно кожено кресло бе приседнал тридесет и шест годишният Анджело Полициано; враговете на Медичите разправяха, че Лоренцо го държи близо до себе си, защото в сравнение с Полициано изглеждал едва ли не красив. Въпреки всичко Полициано бе признат за най-необикновения ум тук: на десетгодишна възраст бе издал творби на латински, на дванадесет години го бяха поканили във флорентинската „Компания ди Дотрина“, за да следва при Фичино, Ландино и гръцките учени, повикани във Флоренция от Медичите. На шестнадесет години бе превел първите книги от Омировата „Илиада“ и Лоренцо го беше взел в двореца си, за да учи синовете му. Рядко можеше да се срещне по-грозен човек от него, но затова пък той имаше такъв бляскав и кристален стил, какъвто не е имал никой поет след Петрарка; неговите „Стихове за турнирите на Джулиано“, дълга поема в прослава на турнирите на Джулиано де Медичи, Лоренцовия по-малък брат, убит от фамилията Паци, бяха станали образец за италианската поезия.

Сега Микеланджело премести поглед върху най-младия и най-хубавия от групата, двадесет и седем годишния Пико делла Мирандола, който можеше да чете и пише на двадесет и два езика. Другите от компанията често го дразнеха с думите: „Ако Пико не знае двадесет и трети език, то е само защото не може да намери такъв.“ Известен като „великия повелител на Италия“, благ и искрен по характер, той бе непокварен въпреки меката си златиста коса, тъмносините очи, безупречно бялата кожа и стройната снага, зарад които флорентинците го наричаха „красив и обичен“. Неговото схващане за просвещението бе: единство на знанията; неговата амбиция — да помири всички религии и философии, възникнали, откак свят светува. Подобно на Фичино, той се стремеше да обхване всички човешки знания. За тази цел четеше китайските философи на китайски, арабските на арабски, староеврейските на староеврейски и вярваше, че всички езици са логически дялове от един универсален език. Божествено надарен повече от всички италианци, той не можеше да си създава врагове — точно тъй, както грозният Полициано не можеше да си създава приятели.

Вратата се отвори и влезе Лоренцо, накуцвайки от последния пристъп на подаграта. Той кимна на другите, след което се обърна към Микеланджело:

— Това тук е светая светих: почти всичко ново в нашата наука води началото си оттук. Когато ние сме в двореца и ти си свободен, идвай при нас.

Лоренцо дръпна една пъстра завеска и почука в подемника зад нея, от което Микеланджело заключи, че кабинетът се намира точно под трапезарията. Той чу подемника да се движи и след малко учените вече поемаха блюда със сирене, плодове, хляб, мед, орехи и ги слагаха на ниската маса в средата на стаята. Не се виждаха никакви прислужници. А за пиене нямаше друго освен мляко. Макар че се водеше лек разговор, Микеланджело разбра, че тези хора са се събрали за работа; а след вечеря „виното размътва ума“.

Почистиха масата, а чиниите, обелките и черупките спуснаха с подемника. Изведнъж разговорът стана сериозен. Седнал на ниско столче до Бертолдо, Микеланджело заслуша доводите на тези учени срещу църквата, която те вече не отъждествяваха със своята религия. Флоренция специално беше средище на недоволство, защото Лоренцо и мнозинството от съгражданите му бяха убедени, че римският папа Сикст стои зад заговора на Паци, който доведе до убийството на Джулиано и едва не се оказа фатален за живота на Лоренцо. Папата бе отлъчил Флоренция от църквата и бе забранил на духовенството да изпълнява своите обязаности. Флоренция на свой ред бе отлъчила папата, твърдейки, че папските претенции за власт се опират на такива фалшификати от осми век като „Константиновия дар“. В стремежа си да сломи Лоренцо папата бе изпратил войски в Тоскана, които бяха палили и грабили чак до съседния град Поджибонси…

С идването на Инокентий Осми в хиляда четиристотин осемдесет и четвърта година между Флоренция и Рим отново бе настъпил мир; но както разбра Микеланджело от разговора на мъжете около масата, очевидно голяма част от духовенството в Тоскана ставаше все по-безнравствена както в личното си поведение, тъй и при изпълнение на духовните обязаности. Очебийно изключение бяха монасите от Августинския орден при „Санто Спирито“, които живееха в безукорно послушание, оглавявани от игумен Бикиелини.

Пико делла Мирандола се облакъти на ниската маса и подпря брада на сключените си ръце.

— Мисля — каза той, че съм намерил отговор на нашата дилема относно църквата. Това е един доминикански монах от Ферара. Чувал съм негови проповеди тук. Като говори, Катедралата се тресе.

Ландино, чиято бяла коса се спущаше до гърба му и падаше на кичури над челото, се наведе над масата тъй, че Микеланджело успя да забележи тънката плетеница от бръчици около очите му.

— Гръмовит глас — само това ли е качеството на този монах?

— Напротив, Ландино — отвърна Пико, — той е отличен познавач на Библията и свети Августин. Той е дори по-разтревожен от нас от покварата на духовенството.

Анджело Полициано, човек с едри черти и остра черна коса, която падаше като върви над ушите му и закриваше част от грубата му кожа, облиза прекалено червената си, издадена долна устна.

— Мен ме плаши не само покварата, а и невежеството.

— Фичино, светлолик, с умно, будно лице и тънък нос и уста, извика нетърпеливо:

— Кой знае откога не сме виждали във Флоренция просветен мъж на амвона! Имаме само Фра Мариано и игумен Бикиелини.

— Години наред Джироламо Савонарола се е отдал на учение — увери го Пико. — Занимава се с Платон и Аристотел, а също и с църковната догма.

— Какви са неговите амбиции? — запита Лоренцо.

— Да пречисти църквата.

— Само това ли? А не се ли стреми към власт?

— Той е достатъчно властна личност.

— Ако този монах би приел да работи с нас… — подхвърли Лоренцо.

— Тогава ваше превъзходителство ще трябва да изиска преместването му от старейшините на Ломбардия.

— Ще се погрижа за това.

След като уредиха този въпрос, най-възрастният, Ландино, и най-младият, Пико, насочиха вниманието си към Микеланджело. Ландино го попита дали е чел писаното от Плиний за прочутата гръцка статуя на Лаокоон.

— Изобщо не познавам Плиний.

— Тогава аз ще ти прочета нещо от него.

Той взе една книга от полицата, прелисти я бързо и зачете разказа за статуята в двореца на император Тит, „една творба, която може да бъде предпочетена пред всяко друго произведение на живописта или скулптурата. Изваяна е от цял блок — както главните фигури, тъй и децата и змиите с техните превъзходни гънки“.

След това Полициано му описа „Венера от Книда“ на Лукиан, представляваща Венера, застанала пред Парис, който й дава наградата за красотата. Тогава пък Пико се сети за статуята от пентеликийски мрамор при гробницата на Ксенофонт.

— Но Микеланджело ще предпочете да чете Паусаний в оригинал — каза той. — Аз ще му донеса един ръкопис.

— Не знам гръцки — каза Микеланджело позасрамен.

— Аз ще те науча.

— Нямам дарба за езици.

— Това е без значение — намеси се Полициано, — след една година ще можеш да пишеш сонети и на латински, и на гръцки.

— Микеланджело промърмори на себе си: „Позволете ми да се съмнявам.“ Но щеше да е неучтиво да убие ентусиазма на тези нови приятели, които вече заспориха помежду си по кои книги да го учат.

— … Омир. За гръцки той има най-чист език.

— Аристофан е по-забавен. Хем ще учи, хем ще се смее…

Той почувствува облекчение, когато групата отклони вниманието си от него. Най-важната мисъл, която улови от бързия, научен разговор, бе, че религията и знанието могат да вървят ръка за ръка, обогатявайки се взаимно. Преди зората на християнството Гърция и Рим бяха дали бляскави постижения в изкуствата, науките, философията. Отсетне, в течение на хиляда години, всякаква мъдрост и красота са били потъпквани, анатемосвани, погребвани в мрака. Сега тези няколко души, чувственият Полициано, набръчканият Ландино, дребничкият Фичино и златокосият Пико делла Мирандола, шепа простосмъртни, водени и насочвани от Лоренцо де Медичи, се мъчеха да създадат ново мировъзрение под девиза на една дума, която Микеланджело никога не бе чувал:

Хуманизъм.

Какво означаваше тя?

Колкото повече часове минаваха, толкова повече го завладяваше техният разговор. И дотолкова се увлече, че когато Бертолдо извести, че си отива, и се измъкна тихичко, той остана. И докато всеки от платонистите излагаше своите мисли, Микеланджело постепенно разбра смисъла на това, което те искаха да кажат:

— Ние връщаме света на човека, а човека — на самия себе си. Човекът вече няма да бъде низък, а благороден. Ние няма да потъпкваме мисълта му, обещавайки му в замяна безсмъртна душа. Без свободна, жизнеспособна и съзидателна мисъл човекът не е нищо повече от скот и ще умре като скот, без помен от душа. Ние връщаме на човека изкуството, литературата, науката, връщаме му свободата да мисли и чувствува като личност, а не да е окован като роб от догмата и да гние във вериги.

Когато вечерта свърши и той се прибра в стаята си, свари Бертолдо все още буден.

— Толкова глупав се почувствувах пред тях — избъбри Микеланджело.

— Те са най-големите умове в Европа. Могат да ти подскажат някои героични теми, върху които да помислиш. — После, за да утеши уморения младеж, Бертолдо добави: — Но те пък не могат да ваят мрамор, а скулптурата е не по-малко красноречив език от всеки друг.

На другата сутрин той пристигна в градината рано-рано. Ториджани го зърна в работилницата, дето Микеланджело бе изправил своя брадат старец, за да се упражнява.

— Изгарям от любопитство! — извика Ториджани. — Разкажи ми за живота в двореца.

Микеланджело описа на приятеля си стаята, която делеше с Бертолдо, разправи му как обикалял дългите зали, свободен да пие от тези съкровищници на изкуството, разказа му за гостите на обеда в неделя и за вълнуващата вечер с платонистите в Лоренцовия кабинет.

— Кажи ми, що за хора са Полициано и Пико делла Мирандола?

— Какво да ти кажа — Полициано е грозен, но започне ли да говори, думите му го правят красив, а Пико делла Мирандола е най-красивият човек, когото съм виждал, при това с блестящ ум.

— Много си впечатлителен — процеди кисело Ториджани. — Едни искрящи сини очи, една дълга златокъдра коса — и очите ти ще изскочат.

— Но, Ториджани, помисли си само: да можеш да четеш и пишеш на двайсет и два езика! А ние едва умеем да се изразяваме на един.

— Не говори в множествено число — сопна се Ториджани. — Аз имам образование на благородник и мога да водя разговор и с най-умния от тях. Ако си невежа, не съм ти виновен аз.

Микеланджело разбра, че приятелят му е станал раздразнителен.

— Не исках да те обидя, Ториджани.

— Прекара една нощ в двореца на Медичите и сега всички други ти се струват невежи.

— Ама аз само…

— Ти само се перчиш с новите си приятели — прекъсна го Ториджани, — хора много по-симпатични и интелигентни от твоите стари, недодялани другари, с които беше затворен между стените на тази градина.

— Не съм и помислил такова нещо. Защо говориш така?

Ала Ториджани вече се отдалечаваше.

Микеланджело въздъхна и се върна при скулптурата си.