Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

Любовникът и скулпторът

 

Художникът добър не е родил идея,

която мрамор някой под повърхността

си да не крие. Ала само мисълта,

ръката му повела, знае път до нея.

 

 

Художникът и творбата

 

Кажи, жена, как може образът, изтръгнат

от твърд планински камък с острия резец,

да надживее собствения си творец,

когото вековете в пепел ще превърнат?

 

 

Красотата и художникът

 

Изящното изкуство овладява всеки,

ако със тайната му бог го е създал,

ако в упорството остане дълголетен.

 

И ако зрящ за тайнствените му пътеки

родил съм се в света, от гняв разкъсван цял,

вий огъня, че му принадлежа, винете.

 

Микеланджело Буонароти

Книга първа
Ателието

1

Той седеше пред огледалото в спалнята на втория етаж и скицираше слабите си бузи със силно изпъкнали скули, плоското, широко чело, ушите, разположени доста назад, тъмната коса, която падаше напред на къдрави кичури, и раздалечените кехлибарени очи с големи мигли.

„Не съм устроен добре — помисли си тринадесетгодишният юноша, сериозно съсредоточен. — Главата ми е несъразмерна — това чело е прекалено издадено за устата и долната челюст. Трябвало е да използуват отвес.“

Сухият юноша се попремести лекичко, та да не събуди четиримата си братя, които спяха зад него, и даде ухо към Виа дел Ангуилара, за да дочуе сигнала на приятеля си Граначи. После, с бързи щрихи на молива, се залови да оправи образа си: уголеми очите, заобли челото, разшири лицето, направи устните по-пълни, а челюстта — по-голяма. „Ето — помисли си той, — сега изглеждам по-добре. Прекалено неправилното лице не може да се прерисува, ако първом не се нанесе на хартията точно — като плановете за фасадата на Флорентинската катедрала.“

Трели на птича песен долетяха през високия прозорец, който той бе отворил, за да влезе свеж утринен въздух. Юношата скри рисувателния си лист под възглавницата на леглото, спусна се безшумно по витата каменна стълба и излезе на улицата.

Приятелят му Франческо Граначи беше осемнадесетгодишен младеж, една глава по-висок от него, с коса със сламен цвят и будни сини очи. От една година Граначи го снабдяваше с материали за рисуване, даваше му убежище в дома на родителите си отсреща на Виа дей Бентакорди и му носеше отпечатъци, вземани тайно от ателието на Гирландайо. Макар и син на богато семейство, на десет години Граначи бе станал ученик на Филипино Липи, на тринадесет бе позирал за централната фигура — съживения младеж — във фреската „Свети Петър възкресява племенника на императора“ в черквата „Санта Мария дел Кармине“, оставена недовършена от Мазачо, а сега беше ученик при Гирландайо. Граначи гледаше през пръсти на собственото си учение, ала веднага забелязваше дарованието у другите.

— Наистина ли ще дойдеш с мен този път? — попита развълнувано той.

— Да, това е подаръкът, който ще си направя за рождения си ден.

— Чудесно! — Граначи хвана под ръка младия си приятел и го поведе по извиващата Виа дей Бентакорди, която минаваше по елипсата на някогашния римски амфитеатър, а после покрай високите зидове на затвора „Стинке“. — Помни какво ти казах за Доменико Гирландайо! Пет години съм негов ученик, та го познавам добре. Бъда скромен. Той обича учениците му да го ценят.

Те вече бяха свърнали във Виа Гибелина, точно над Гибелинската порта, дето свършваше втората крепостна стена на града. Минаха край великолепна каменна постройка — Палацо Барджело с неговия живописен двор, а после, след като свиха вдясно по Виа дел Проконсуло — покрай Палацо Паци. Юношата погали нежно неправилните, грубо изсечени камъни на стените му.

— Да побързаме — подкани го Граначи. — Сега е най-удобното време да хванем Гирландайо — преди да се е заел с рисуване.

Двамата вървяха с неравни крачки по тесните улички, минаха по улица Железарска с нейните каменни дворци и външни стълбища от дялан камък, водещи към веранди. После тръгнаха по Виа дел Корсо и зърнаха вдясно, през тясната като процеп Виа дей Тедалдини, част от червения покрив на Флорентинската катедрала, а след още една пряка видяха вляво Палацо делла Синьория с неговите сводове и прозорци, с кафеникавата каменна кула, забила зъбери в бледосиньото, утринно флорентинско небе. За да стигнат до ателието на Гирландайо, трябваше да пресекат площад Стари пазар, където пред месарниците висяха на куки прясно заклани говеда, разсечени по гръбнака и широко разтворени. Оттук имаха съвсем малко път — по Улицата на художниците до ъгъла на Виа дей Таволини, дето се озоваха пред отворената врата на Гирланадайовото ателие.

Микеланджело се спря за миг, да погледне Донателовия мраморен Сан Марко, поставен във висока ниша на черквата „Орсанмикеле“.

— Скулптурата е най-голямото изкуство! — възкликна той с трептящ от вълнение глас.

Граначи се изненада, че през тези две години, откак дружаха, приятелят му бе крил отношението си към скулптурата.

— Не съм съгласен с тебе — отвърна спокойно той. — Хайде стига си зяпал, че ни чака работа.

Микеланджело въздъхна дълбоко. После двамата влязоха в ателието на Гарландайо.