Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

9

За да обозначи най-изпъкналите части отпред — лявото стъпало на Давид, лявото коляно, дясната китка, левия лакът и ръката до рамото, — той закрепи глави на пирони в мрамора. След определянето на тези точки можеше да вае възходящата линия от коляното през бедрото и гърдите, очертаваща непоколебимата физическа жизненост на Давид; плътта на корема, в който Давид усещаше тръпките на нетърпението; лявата ръка с прашката, мощната десница, стегната и приготвила камъка. За всеки случай остави отзад много мрамор, който накрая щеше да му трябва, защото той не забравяше, че една статуя се гледа от четиридесет страни. Давид беше замислен като независим човек, който да стои. В напълно свободно пространство. Тази статуя никога не биваше да се поставя в ниша или до стена, да се използува за украса на някоя фасада или за да омекоти острия ъгъл на някоя сграда. Давид трябваше да остане винаги свободен. Светът беше бойно поле, а човекът — винаги в напрежение, несигурен на своя клон. Давид беше борец; не брутален, безчувствен рушител, а човек, способен да извоюва свободата си.

Фигурата вече ставаше настъпателна, започваше да напира извън собствената си маса, мъчеше се да се определи в пространството.

Темпото му дотолкова отговаряше на този устрем на материала, че Сангало и Сансовино, които го посетиха един неделен следобед, останаха поразени от неговия плам.

— Никога не съм виждал подобно нещо — възкликна Сангало. — За четвърт час той изчука толкова много от този твърд мрамор, колкото изчукват в кариерата трима каменоделци за четири часа.

— Не количеството ме плаши — добави Сансовино, — а тази стремителност. Като гледам как хвърчат във въздуха отломъците, струва ми се, че цялата фигура ще се разхвърчи на парчета.

— Микеланджело — извика Сангало, — длетото ти следва нужната линия толкова отблизо, че ако засече само на косъм по-дълбоко, рискуваш да развалиш всичко.

Микеланджело прекъсна работата, обърна се и погледна приятеля си.

— Излезе ли веднаж мраморът от кариерата, той вече не е планина, а река. Може да тече, да променя своето течение. И аз тъкмо това правя — помагам на тази мраморна река да промени руслото си.

Двамата се прибраха по домовете си, а Микеланджело седна в нозете на „Давид“ и вдигна глава към него. Помисли си: „За да даде плод, на една мраморна колона и е нужно толкова време, колкото и на една фиданка.“ И все пак всяка отделна форма в тази скулптура вече отразяваше времето и обичта, които той тъй щедро и бе посветил. И той не се плашеше от предупреждението на Сансовино, защото сам се беше слял с центъра на тежестта на този мраморен къс, беше влязъл в сърцевината му, усещаше балансиращата тежест на ръцете, краката, торса, главата, като да бяха негови собствени. Отдялваше ли от мрамора, вършеше това, знаейки точно колко плът може да махне, без да има някаква опасност.

Единственият трън в тази плът, негова и на Давид, бяха пренебрежителните думи на Леонардо да Винчи за скулпторското изкуство. В очите на Микеланджело това бе сериозна опасност. Влиянието на Леонардо във Флоренция се разширяваше; ако той можеше да убеди достатъчно много хора, че мрамороделството е второстепенно изкуство, завършеният Давид щеше да бъде посрещнат с безразличие. Микеланджело изпитваше все по-належаща нужда да отвърне на удара.

На другата неделя, когато кръжецът се събра у Рустичи и Леонардо пак се изказа пренебрежително за ваятелството, Микеланджело каза:

— Вярно, скулптурата няма нищо общо с живописта. Тя си има своя собствена сфера. Но първобитният човек е ваял от камък в течение на хиляди години и едва след това е започнал да рисува по стените на пещерите. Скулптурата е първото, началното изкуство.

— И това вече го обрича на гибел — отвърна Леонардо с тънкия си глас. — То е задоволявало човека преди развитието на изящното живописно изкуство. И сега вече загива.

Вбесен, Микеланджело отвърна с лична нападка.

— Не е ли истина, Леонардо — запита той, — че твоята конна статуя в Милано е такава грамада, че никога не може да се отлее! И следователно никога няма да се осъществи като бронзова скулптура? И че твоят огромен глинен модел се разпада толкова бързо, че е станал посмешище на Милано. Нищо чудно, че говориш против скулптурата, ти не си способен да завършиш поне една статуя!

В стаята настъпи неловко мълчание.

Няколко дни по-късно Флоренция научи, че въпреки дадения му откуп Чезаре Борджия настъпва към Урбино и се мъчи да вдигне бунт в Арецо срещу властта на Флоренция. Леонардо да Винчи беше постъпил във войската на Чезаре Борджия като инженер, за да работи заедно с Ториджани и Пиеро де Медичи.

Микеланджело побесня.

— Той е предател! — кресна гневно Микеланджело пред Рустичи, който се грижеше за имуществото на Леонардо по време на отсъствието му. — Чезаре Борджия предлага голяма заплата и Леонардо е готов да му помогне в покоряването на Флоренция. След като бе приет така добре тук и получи такива важни поръчки…

— Всъщност не е чак толкова страшно — каза успокоително Рустичи. — Леонардо просто е разпилян човек. Изглежда, че няма да завърши картината си „Мона Лиза“. Той се интересува повече от своите нови бойни машини, отколкото от изкуството. В предложението на Чезаре Борджия е видял възможност да изпробва голяма част от изобретенията си. При това не разбира нищо от политика.

— Иди кажи това на флорентинците, когато неговите нови машини сринат стените на града — отвърна язвително Микеланджело.

— Ти си прав да изпитваш такива чувства към него, Микеланджело, но недей забравя също, че той е неетичен. Него не го интересува кое е справедливо и несправедливо спрямо хората, а само кое е истина и лъжа в науката и знанието.

— Струва ми се, трябва да съм доволен, че се отървах от него. Преди той пак беше избягал — нямаше го осемнайсет години. Дано не го видим още толкова.

Рустичи поклати тъжно глава.

— Вие двамата се извишавате като Апенините над всички нас, а пък толкова се ненавиждате. Това е безсмислено. Или може би не е?

Смяната на годишните времена донесе чудно топло време. Случайните превалявания не бяха опасни за „Давид“, само го измиваха от мраморния прах. Микеланджело работеше по долни гащи и сандали, а слънцето печеше тялото му и вливаше в него своята сила. Той се катереше и спущаше по стълбата като котка, работеше якия врат, внушителната глава и гъстите къдри, покачен най-горе на скелето, оформяше гръбначния стълб крайно грижливо, за да покаже, че той крепи и насочва цялото тяло и е главната пружина на всички движения. Не можеше да остави някаква част от „Давид“, която да не е осезаема и съвършена. Той никога не бе разбирал защо изобразяваха ерогенната зона като грозна. Ако бог е създал човека — а библията пишеше, че Адам е негово творение, — нима е замислил детеродните органи като нещо срамно и нещо гадно? Може би човекът бе опорочил тяхното значение, както бе успял да опорочи толкова други неща на земята; но какво общо имаше това с неговата статуя? Презряното той щеше да направи божествено.

Микеланджело не следеше времето. Ваеше по цял ден. Късно в някоя душна вечер той присядаше на хладните мраморни стъпала на Катедралата, където все още се събираха младите флорентински художници, за да чуе импровизираните на китара песни, да размени дума за предстоящите поръчки в Тоскана и да послуша как Якопо подмята кое от минаващите момичета е „креватно“ — точно тъй, както бе подмятал преди четиринадесет години. През юни избраха Пиеро Содерини като гонфалониер за още два месеца. Народът започна да се пита защо Содерини да не управлява по-дълго, понеже той беше най-подходящият човек в Тоскана за този пост.

Когато научи, че Контесина ще има ново бебе, Микеланджело отиде в канцеларията на Содерини, за да се застъпи за нея.

— Защо да не се върне в своя дом и да роди в него детето си? Тя не е извършила престъпление срещу републиката. Тя е първо дъщеря на Лоренцо Великолепни, а после съпруга на Ридолфи. Животът и е застрашен при това заточение в онази селска къща, където няма никакви удобства…

— От хиляда години селяните раждат децата си в такива къщи.

— Но Контесина не е селянка. Тя е изнежена. Отгледана е при други условия. Не може ли да се застъпите пред Съвета на седемдесетте?

— Невъзможно. — Гласът на Содерини прозвуча равно, безизразно. — Най-добре ще е да не споменаваш повече името Ридолфи.

По средата на двумесечния мандат на Содерини Арецо и Пиза отново се разбунтуваха, Арецо приветствува Пиеро де Медичи и му обеща помощ за покоряването на Флоренция, Чезаре Борджия се въздържаше да нападне града само поради страх от френски репресалии, градските порти се държаха заключени и през деня, а на живеещите покрай реката бе забранено да спущат стълби, за да не би някой да влезе в града; и тъкмо тогава Микеланджело получи покана да вечеря със Содерини в Палацо делла Синьория. Светлината беше удобна за работа до седем, след което Микеланджело се прибра в къщи, за да си сложи ленена риза.

Содерини бе седнал пред ниска маса, дългата му жълто-бяла коса все още бе влажна от миенето. Двамата размениха мисли за „Давид“, а после Содерини му каза, че Съветът на седемдесетте се готви да промени конституцията. Занапред гонфалониерът щеше да се избира до живот. След това Содерини се наведе над масата свободно, доверително.

— Микеланджело, нали си чувал за Пиер дьо Роан, маршала на Жийе? Той идва тук през хиляда четиристотин деветдесет и четвърта година, при нашествието на Шарл Осми, като един от неговите най-доверени съветници. Може би си спомняш също, че в двора на Медините бронзовият „Давид“ на Донатело заемаше най-видно място.

— В деня, когато плячкосваха двореца, ме блъснаха така силно в тази статуя, че ми излезе цицина на темето.

— В такъв случай знаеш я добре. Сега нашият посланик при френския двор ни пише, че маршалът се бил влюбил в Донателовия „Давид“ по време на престоя си в двореца на Медичите и искал да има един „Давид“. Години наред ние купуваме с пари френското покровителство. Не би ли било удовлетворение за нас поне веднъж да заплатим за това покровителство с произведение на изкуството?

Микеланджело вдигна очи към човека, станал толкова добър негов приятел. Невъзможно бе да му откаже. Затова той попита:

— Това значи ли, че трябва да копирам Донатело?

— Няма да е опасно, да речем, ако внесеш някои малки изменения. Но не дотам, че да разочароваме спомените на маршала.

— Никога не ми се е удавала възможност да сторя нещо за Флоренция. Това би ме изпълнило с радост. Само че на времето бях идиот и не пожелах да се науча да лея въпреки напътствията на Бертолдо.

— Ние имаме добри леяри във Флоренция: Бонакорсо, Гиберти, леяр на топове, Лодовико Лоти, леяр на камбани.

Чувството, че изпълнява патриотичен дълг, избледня, когато той застана отново пред Донателовия „Давид“ в двора на Синьорията. Толкова се бе отдалечил в своята фигура от Донателовия замисъл! Щом не му се искаше да копира Донатело и същевременно не можеше да промени неговия „Давид“?…

Той се върна в двора на сутринта със сандък за сядане и листа пожълтяла рисувателна хартия. Нарисуваният от него „Давид“ изглеждаше с няколко години по-стар от Донателовия, по-мъжествен и мускулест — рисунка с вътрешно напрежение, което можеше да се предаде в мрамор, но което почти липсваше в гладкия бронзов юноша пред него. Той вдигна арматура върху задната маса в работилницата и през редките часове за отмора транспонира рисунките в груб глинен модел — натрупа гола фигура с тюрбан на главата. Стана му смешно, като си помисли, че заради интересите на Флоренция трябваше да моделира и главата на Голиат, върху която Давид е стъпил победоносно. Маршалът никога не би останал доволен без тази глава.

Чудесното време трая до първи ноември, когато Содерини бе въведен в длъжността гонфалониер до края на живота си с колоритно тържество пред Синьорията, където се събра цяла Флоренция, а Микеланджело стоеше напред, горд, с чувство за сигурност. После нахлу мразовита зима. Микеланджело и Ардженто сложиха покрива и наредиха отново керемидите. Четирите мангала не можеха да надвият силния студ. Микеланджело не сваляше шапката с наушниците. Бепе окачи платнище на отворената страна на работилницата, което пресече пътя на малкото светлина от забуленото небе. Сега Микеланджело страдаше не само от студа, но и от мрачината. Работеше на свещ и лампада. И пролетта не му помогна много; в началото на март заваляха проливни дъждове и не опряха с месеци.

Към края на април получи покана за вечеря в новия апартамент в Синьорията. Приемът бе уреден от Мона Арджентина Содерини, първата жена, допусната да живее в Палацо делла Синьория. Украсата на апартамента беше работа на Джулиано да Сангало и младия Бачо д’Аньоло; дневната, трапезарията и спалнята бяха преди канцеларии, използувани от градския нотариус и съдия. В трапезарията имаше стенописи, таванът и бе позлатен, шкафовете и бюфетът — инкрустации. Масата беше сложена пред топлата и весела камина. Микеланджело свали зелената си наметка и доволен от вида си, остана по светлосива вълнена риза. Содерини се похвали със саксиите на жена си по прозорците.

— Известно ми е, че някои хора роптаят, задето се харчат пари за сандъчета по прозорците — каза той неловко, — но според мен по този начин те всъщност искат да кажат, че жените нямат място в Палацо делла Синьория.

След вечерята Содерини помоли Микеланджело да го придружи до Катедралата.

Години наред флорентинците говорят, че би трябвало да се изваят за катедралата дванадесетте апостоли. По-големи от естествен размер. От идеален саравецки мрамор. Така би се изпълнило това огромно пространство, нали?

— Със светлината на хиляди свещи.

Содерини се спря от задната страна на централния олтар срещу мраморните певчески амвони на Донатело и Делла Робиа.

— Говорих с членовете на двата съвета. Те намират идеята превъзходна.

Вцепенен, Микеланджело промълви:

— Това е работа за цял живот.

— Както са били и вратите на Гиберти.

— Бертолдо тъкмо това искаше от мен: цялостно творчество.

Содерини хвана Микеланджело под ръка и го поведе по дългия кораб към отворената врата.

— По този начин ще станеш официалният скулптор на Флоренция. Договорът, който обсъждах с двата съвета, предвижда да ти се построи къща с ателие по твой план.

— Собствена къща! И ателие!

— Мислех, че това ще те зарадва. Можеш да правиш по един апостол на година. С предаването на всеки апостол ще изплащаш по една дванайсета от къщата и ателието.

Микеланджело се спря при вратата. Обърна се и огледа огромната празна катедрала. В нея положително имаше място за дванадесетте апостоли.

— Утре е месечното общо събрание на двата съвета. Поканен си да присъствуваш.

Микеланджело се усмихна мъчително. Изстинал и разтреперан, той се отправи към хълмовете, доволен, че беше взел топло облекло. Когато започна да се изкачва към Сегиняно, изпоти се, като че имаше треска. Не можеше да съсредоточи мислите си върху коя и да е страна на договора, предложен от Содерини. След малко стигна в селската къща в Сетиняно и в този миг гордостта взе връх: беше едва двадесет и осем годишен, а щеше да има собствен дом и скулпторско ателие в което да вае внушителни фигури. Той застана на терасата сред другите мъже от фамилията Тополино и започна да цели блокове пиетра серена на дълги плочи.

— Най-добре е да ни кажеш, преди да си се пръснал — подхвърли бащата.

— Вече съм човек със състояние.

— Какво състояние? — попита Бруно.

— Ще имам къща.

Той им каза за дванадесетте апостоли. Бащата извади бутилка отлежало вино, запазено за сватби и раждания на синове. Пийнаха по чаша за сполуката му.

Възбуждението потуши гордостта. Той се спусна по хълма, преброди потока по камъните, изкачи насрещния склон и застана за миг, загледан в къщата, от която помнеше майка си. Колко би се гордяла тя с него, колко щастлива би била!

Но защо той самият не беше щастлив? Дали защото не му се щеше да вае дванадесетте апостоли? Защото се колебаеше да се обвърже с договор, който щеше да погълне следващите дванадесет години от живота му? Защото още веднъж щеше да бъде принуден да прави изцяло облечени фигури? Той не беше уверен дали ще успее да понесе това след прекрасната свобода на „Давид“. Дори Донатело бе изработил само един-два апостоли от мрамор. Как щеше той да създаде нещо ново и различно във всяка от дванадесетте фигури?

Нозете му го поведоха към приятеля му Джулиано да Сангало, когото намери пред чертожната маса. Сангало вече знаеше за предложението; Содерини беше поканил него и Сладкодумеца на събранието, което щеше да се състои на другия ден следобед, за да присъствуват при подписването на договора. Предвиждаше се Сладкодумеца да изготви плановете за къщата.

— Сангало, не мога да кажа, че съм мечтал за подобна работа. Трябва ли един скулптор да се залавя със задача, която ще му отнеме дванайсет години, ако няма страшно желание да я изпълни?

Сангало отвърна безучастно:

— Сума години са това.

— Доколкото скулпторът живее от поръчки, той си остава наемен работник.

— Живопис и скулптура винаги са били възлагани чрез поръчки. Знаеш ли някакъв друг начин?

— Да създаваш произведения на изкуството по собствена инициатива и после да ги продаваш на онзи, който би ги купил.

— Нечувано.

— Но не и невъзможно.

— Може би не. Но можеш ли да откажеш на гонфалониера и на двата съвета? Те ти предлагат най-голямата поръчка след вратите на Гиберти. Ще ги обидиш и ще изпаднеш в трудно положение.

Микеланджело седеше мрачен, подпрял глава с ръце.

— Знам. Не мога да приема, но не мога и да откажа.

— Сангало сложи тежко ръка на рамото му.

— Приеми договора, построй си собствена къща и ателие, извай толкова апостоли, колкото смяташ, че можеш да направиш сполучливи. Решиш ли да прекратиш, прекратявай; ще изплатиш остатъка от къщата с пари.

— Още един договор като този с Пиколомини — каза мрачно Микеланджело.

Той подписа договора. Новината се разнесе из града с бързината на пресен скандал. Непознати хора го поздравяваха почтително по Виа де Гори. Той кимваше в отговор и се питаше какво ли биха си помислили те, ако знаеха колко нещастен се чувствува. В къщи свари своите в семейната стая да обсъждат възбудено плановете си за новата къща. Чичо Франческо и леля Касандра решиха, че искат за себе си третия етаж.

— Гледай да я построят по-бързо — каза баща му. — Колкото по-скоро се пренесем в нея, толкова по-скоро ще престанем да плащаме наем тук.

Микеланджело се извърна и се загледа с невиждащ поглед в улицата. Заговори спокойно:

— Къщата ще бъде моя. Ателието също. Това няма да е жилище за фамилията.

Настъпи смутено мълчание. После бащата, чичото и лелята заговориха едновременно и той не можеше да различи отделните гласове.

— Как можеш да приказваш такива работи! Твоят дом е и наш дом. Можем да спестим парите за наем. И кой ще ти готви и чисти?

Микеланджело знаеше, че е по-добре да не казва: „Аз съм вече двайсет и осем годишен и е време да имам собствена къща. Спечелил съм си я сам.“ Вместо това той отвърна:

— Мястото е налице, но за строежа имам право да изразходвам само шестстотин флорина. А ми е нужно голямо ателие, високо трийсет стъпки, за да мога да работя в него тези статуи, и широк, застлан с плоча двор. Ще останат пари само за малка къща с една спалня, най-много две…

Бурята трая целия ден, докато накрая всички се измориха. Микеланджело остана твърд като елмаз; с този договор щеше да си спечели поне самостоятелна квартира за работа, уединен остров, където да живее. Но ще не ще, се съгласи да плаща наема на фамилията от месечната си предплата.

Като приготви глинена фигура на маршаловия „Давид“, изпрати Ардженто при Лодовико Лоти, леяря на камбани, и Бонакорсо Гиберти, леяря на топове. Двамата майстори пристигнаха от леярните си с омацани дрехи. Гонфалониерът беше настоял да помогнат на Микеланджело в отливането на бронзовата статуя. При вида на глинената фигура леярите се спогледаха и Лоти потри очи с опакото на ръката си, очернена със сажди.

— Това не може да се отлее — отсече той.

— Защо не?

— Защото трябва да направите гипсов калъп — каза Гиберти.

— Но аз не разбирам нищо от тоя проклет занаят.

— Ние леем само по калъп на скулптора — отвърна Лоти.

Микеланджело потърси помощ от Рустичи, Сансовино, Буджардини, като очакваше, че те са слушали по-внимателно напътствията на Бертолдо за леенето на бронзови фигури. От тях научи, че трябва да направи глинена фигура в пълен размер и съвсем завършена, после да отлее върху нея един по един гипсови клинове, да номерира всеки клин, да намаже с мазнина клиновете, където се съединяват, после да ги свали…

— Баста! — изохка Микеланджело. — Нищо чудно, че не съм научил тази работа.

Леярите му донесоха отляната фигура. Той се вторачи намусен в грозната червеникава бронзова скулптура с драскотини, отоци, неравности, с изпъкналости там, където не бяха нужни. Щяха да му трябват секачи, пили, сечива за цизелиране, за да й придаде по-човешки вид; после инструменти за полиране, длета за метал, пемза и масло, за да стане прилична. И все пак надали паметта на маршала би му изневерила дотолкова, че да намери някакво сходство между този „Давид“ и Донателовия! Микеланджело се съмняваше в това.