Ървинг Стоун
Страдание и възторг (48)

9

С настъпването на есента Флоренция бе въвлечена в международен конфликт, който можеше да доведе до унищожаването на града държава. Доколкото схващаше Микеланджело, всичко това се случи, защото френският крал Карл Осми беше създал първата редовна армия след Цезаровите легиони, която се състоеше от двадесетина хиляди обучени и тежковъоръжени войници. Сега кралят се готвеше да прехвърли тази армия през Алпите и да влезе в Италия, за да предяви права към Неаполското кралство, което му се полагало по наследство. По времето на Лоренцо Карл Осми не би тръгнал на поход през Тоскана, понеже бе твърде приятелски настроен към Медичите; пък и да би тръгнал, Лоренцовите съюзници — градовете държави Милано, Венеция, Генуа, Падуа, Ферара — щяха да сплотят редици и да не го допуснат. Ала Пиеро беше изгубил тези съюзници. Миланският херцог бе проводил пратеници при Карл, да го викат в Италия. Братята Лоренцо и Джовани, присъствували някога на коронясването му във Версай, бяха уверили краля, че Флоренция очаква триумфалния му поход.

— Тъй като Орсините, родът на майката и жената на Пиеро, бяха в съюз с Неапол, Пиеро отказа да пусне Карл да мине безпрепятствено. Но пък и не направи нищо от пролетта до есента, за да събере войска и оръжие и да спре френския крал, ако той решеше да нахлуе. Гражданите на Флоренция, които биха се сражавали зарад Лоренцо, сега бяха готови да посрещнат на драго сърце французите, защото те щяха да им помогнат да изгонят Пиеро. А и Савонарола беше поканил Карл да влезе във Флоренция.

— Към средата на септември Карл Осми, прехвърлил вече армията си през Алпите, бе приветствуван от Миланския херцог и бе плячкосал град Рапало. Тази вест хвърли Флоренция в треска. Всяка нормална дейност бе прекратена, но когато Карл пак проводи свои пратеници с искане да се осигури безпрепятствено преминаване на френските войски, Пиеро ги върна без определен отговор. Тогава френският крал се врече да мине като ураган през Тоскана и да покори Флоренция.

Микеланджело имаше сега нов съсед в двореца. Пиеро беше докарал Алфонсининия брат Паоло Орсини, за да предвожда стотина наемни войници… срещу двадесетхилядната войска на Карл. Десет пъти Микеланджело се зарича, че ще избяга от двореца и ще тръгне към Венеция, както го бе посъветвал Лоренцо. Верен на Лоренцо, на Контесина, на Джулиано и дори на кардинал Джовани, той не хранеше никаква привързаност към Пиеро, който му бе дал покрив, място за работа и заплата. И есе пак нещо го възпираше да се присъедини към бегълците.

Трите години под крилото на Лоренцо — в градината и двореца — бяха години на тревълнения, растеж, учение, овладяване на сечивата и занаята, всеки ден от тях — скъп камък, който човек цени, за който милее; всеки ден от тях — година на узряване. А ето че две години и половина след смъртта на Лоренцо почти не бе направил крачка напред. Вярно, беше станал по-голям майстор, благодарение на игумен Бикиелини и на многото дисекции, ала не се чувствуваше така жив, така умъдрен, така градивен, както в разгара на учението при Бертолдо, при Лоренцо Великолепни при Пико, Полициано, Ландино, Фичино, Бенивиени. Отдавна вече тъпчеше в дъното на някакъв глобус. Как да излети пак нагоре? Как да се издигне над вълненията, страховете, вцепенението на Флоренция, как да накара ума си и ръцете си да заработят отново като на скулптор? Как наистина, щом дори Полициано диреше опрощение от Савонарола и го молеше от смъртния си одър да го приеме в Доминиканския орден, че да го погребат в монашески одежди в обителта „Сан Марко“?

Граначи се въздържаше да му даде съвет. Буджардини каза само:

— Тръгнеш ли за Венеция, идвам и аз.

Когато Якопо научи, че Микеланджело мисли да заминава, намери го и извика:

— Винаги съм мечтал да видя Венеция. На чужди разноски. Вземи ме със себе си. Ще те пазя от разбойници по пътя.

— Като им подхвърляш шеги ли? Якопо сбърчи лице и отвърна:

— Смехът е копие. Е, какво ще кажеш?

— Дадено, Якопо. Тръгна ли за Венеция, ще взема и теб.

На двадесет и първи септември Фра Савонарола правейки последно усилие да прогони Пиеро, изнесе в Катедралата проповед, която беше връх на всичко. Флорентинци се гъстяха в храма. Никога досега монахът не бе имал такова влияние и никога досега в гласа му не бе звучала тъй силно камбаната на близка гибел. Косите на флорентинци настръхнаха, богомолците плачеха и се вайкаха, докато Савонарола рисуваше унищожението на Флоренция и на всяко живо същество в нея.

Сега земята била вече покварена в божиите очи, земята била пълна с жестокости. И бог погледнал земята и ето, видял, че тя е покварена; защото всяка плът на земята тръгнала по порочен път.

„И аз ето, ще нанеса на земята потоп от вода, за да изтребя всяка плът под небето, която има в себе си дихание на живот; всичко, що е на земята, ще умре…“

Най-лекият шепот на монаха проникваше и в най-отдалечените ъгли на просторната Катедрала. Гласът му отекваше от всеки камък. Микеланджело, застанал току до вратите, се чувствуваше ограден от море от думи, които го заливаха като прииждащи води. Той излезе на улицата, заобиколен от тълпа хора, умрели от страх, онемели, с изцъклени очи.

Само игумен Бикиелини беше спокоен.

— Но, Микеланджело, това е некромантия. В глава девета на Битието сам бог обещава на Ной и синовете му, че никога вече няма да има втори потоп: „И ето, аз поставям мойта за̀вет с вас и с вашето семе подир вас… че няма да се изтреби вече всяка плът от водата на потопа; нито ще бъде вече потоп, за да запусти земята.“ Кажи ми сега, с какво право Савонарола преиначава Библията? Един ден флорентинци ще разберат, че Савонарола ги е смятал за глупаци…

Мекият глас на игумена разтури магията на Савонарола.

— Тогава ще можете да му отворите вратите на „Санто Спирито“, за да го спасите от тълпата — подметна Микеланджело.

Игуменът се усмихна накриво.

— Представяш ли си Савонарола да положи клетвата на мълчанието. Той би предпочел да изгори на кладата.

Примката се затягаше с всеки изминал ден: Венеция се обяви за неутрална, Рим отказа да даде войски. Карл атакува граничните крепости на Тоскана, няколко от тях паднаха въпреки упоритата съпротива на каменарите от мраморните кариери в Пиетрасанта; влизането на френската армия във Флоренция беше въпрос на дни.

Микеланджело почти нямаше възможност да прецени събитията разумно. Народът биваше обземан ту от истеричен страх, ту от успокоение, целият град бе плъпнал по улиците, призован към Пиаца делла Синьория от голямата камбана в кулата, за да чуе новините. Щеше ли да бъде опустошен градът? И републиката свалена? Щяха ли богатствата, произведенията на изкуството, търговията, сигурността и благоденствието да бъдат погубени от монарха-нашественик и неговата войска, след като Флоренция бе живяла толкова дълго в мир със света, че вече нямаше нито войска, нито оръжия, нито желание да воюва? Нима бе започнал вторият потоп?

Една сутрин Микеланджело стана и забеляза с изненада, че дворецът е напуснат. Пиеро, Орсини и помощниците им бяха хукнали да преговарят с Карл. Алфонсина бе тръгнала с децата си и Джулиано да търси убежище в една вила край хълмовете. Ако не се броят няколкото стари прислужници, Микеланджело беше сам. Разкошният дворец навяваше страх със своята празна тишина. Лоренцовото тяло бе умряло в Кареджи, а сега великият дух на този човек, за който говореха разкошната библиотека и произведенията на изкуството в двореца, изглежда, също умираше. Както вървеше из кънтящите коридори и поглеждаше в големите празни стаи, Микеланджело усети да прониква в него оня страшен мирис на смърт. Той не можеше да не го познае, той, който беше станал такъв вещ познавач в стаята за мъртвите на „Санто Спирито“.

Хаосът продължаваше. Пиеро бе паднал ничком пред Карл и бе предложил на завоевателя крайбрежните крепости, Пиза и Ливорно и двеста хиляди флорина, ако той „продължи по брега и избегне Флоренция“. Вбесен от тази унизителна капитулация, Градският съвет заби камбаната на върха на Синьорията, събра народа и заклейми Пиеро зарад неговата „страхливост, глупащина, некадърност и пораженство“.

Една делегация, в която бе включен и Фра Савонарола, бе изпратена при Карл. Никой не се бе допитал до Пиеро за това. Пиеро пристигна бързо-бързо във Флоренция, за да предяви отново своите права. Градът побесня от гняв. Пиеро поиска да го изслушат. Тълпата ревна:

— Махай се! Не пречи на Синьорията!

Пиеро й обърна гръб с презрение. Хората на площада клатеха глави заканително, групи момчета дюдюкаха и го замеряха с камъни. Пиеро измъкна меча си. Тълпите го погнаха по улиците. Той се скри в двореца и успя да възпре временно тая сган, като накара останалите в двореца слуги да изнесат вино и сладкиши.

После по улицата се зададоха вестоносци, които викаха:

— Синьорията изгонва Медичите! Завинаги! За главата на Пиеро се дава награда от четири хиляди флорина. Долу Пиеро!

Когато се прибра в двореца, Микеланджело научи, че Пиеро се измъкнал през задната градина, срещнал се с Орсиниевата банда наемници при Порта Сан Гало и избягал. Кардинал Джовани, зачервен и запотен от купа книги, които бе помъкнал, сподирен от двама прислужници, също натоварени с красиво подвързани томове, се беше упътил през градината към задната врата, за да избяга. Разтревоженото му лице просветна, като видя Микеланджело.

— Буонароти, спасих някои от редките ръкописи на баща ми, тези, които той най-много ценеше.

Народът можеше да нахлуе всеки миг.

Тълпата се втурна в двора. Разнесоха се викове: „Медичите са прогонени!“, последвани от: „Всичко в двореца е наше!“ Разбунтувалите се флорентинци нахълтаха в избите за вино, взеха да разбиват касите и когато не успяваха да измъкнат тапите, трошаха бутилките о стените. Стотици бутилки и дамаджани минаваха от ръка на ръка, от уста на уста, хората ги изпиваха безразсъдно, на дълги глътки, без да усетят вкуса на виното, което се лееше така свободно, че наводни избата. После първата глутница хукна нагоре по стълбите, помитайки тези, които се мъчеха да я възпрат, решена да плячкоса двореца.

Микеланджело беше застанал пред Донателовия „Давид“, готов да го брани. Тълпата все още се вливаше през главния портал, напълваше двора — някои от тези лица той бе виждал много пъти по улиците и площадите — тихи, добродушни хорица, побеснели неочаквано, готови да рушат с безликата безотговорност на тълпата. Коя бе причината за тази промяна? Може би това, че за първи път се чувствуваха в двореца на Медичите като господари, а не като гости?

Блъснаха го толкова силно в „Давид“, че на главата му излезе цицина. Тълпата грабна Донателовата скулптура „Юдит и Олоферн“, която стоеше наблизо, и с одобрителен рев я изнесе през задната градина. Каквото беше по-тежко — римски портрети и мраморни бюстове, — разбиваха го на пух и прах с пики и тояги.

Микеланджело се промъкна покрай стената, изкачи на един дъх главното стълбище, спусна се като стрела по коридора към кабинета, затръшна вратата след себе си и потърси резето. Но резе нямаше. Той огледа безценните ръкописи, витринките с редки камеи, амулети, гравирани скъпоценни камъни, стари монети, гръцките барелефи над вратата, дървените табла, между които и Джотовото „Снемане от кръста“ и Ван Ейковият „Свети Йероним“. Какво можеше да стори, че да ги запази?

Погледът му попадна на подемника за храна. Той отвори вратата, затегли въжетата и когато плотът се изкачи, взе да трупа на него малки живописни творби, гледжосани и мозаични табла, купи от яспис, сардоний и аметист, статуйка на Платон, кристален часовник с поставка от позлатено сребро, стъклени вази от Гирландайо, ръкописи, пръстени и брошки. Стария беззъб фавн, който той бе копирал за първата си скулптура, напъха под ризата си. После потегли другото въже, спусна донякъде подемника и затвори вратата. В този миг тълпа хора стигнаха до кабинета и започнаха да го опустошават като скакалци. Микеланджело се добра с мъка до своята стая и нахвърля под креватите Бертолдовите модели и няколко бронзови скулптури.

Повече нищо не можеше да направи. Стотици метежници препускаха из двореца и големите зали, разграбваха семейните прибори от столовата, трошаха блюдата и стъкларията, крещяха от радост и се боричкаха за сбирките от златни и сребърни медали, задигаха от стаите на Пиеро купите и трофеите му, замеряха с недопити бутилки Полайуоловата картина „Херкулес и лъвът“. Той гледаше безпомощно как грабнаха от Лоренцовата стая четирите ясписови вази, на които бе гравирано името на Лоренцо, как отмъкваха табла на Мазачо и Венециано, отрязваха платна от рамките им, откъртваха скулптури от постаментите им, трошаха столове и маси и всичко, каквото не можеше да се отнесе, разбиваха шкафове. В библиотеката смъкваха от полиците редки книги и ръкописи и ги тъпчеха с нозе.

На Пиеро ли отмъщаваха тези флорентинци? Та тия разкошни сбирки не бяха негови. Като ги гледаше с какво настървение съдираха кадифените завеси и разпаряха тапицираните с коприна мебели, той поклати отчаяно глава: „Кой може да надникне в душата на една тълпа?“

Микеланджело съзря само един от верните на Медичите хора, братовчед си Бернардо Ручелаи, съпруг на Нанина де Медичи, който бе застанал пред картината на Ботичели „Палада укротява кентавъра“ в преддверието до гостната. Бернардо крещеше:

— Вий сте граждани на Флоренция! Защо унищожавате собствените си богатства? Престанете, моля ви!

В очите на Микеланджело той беше героична фигура — със святкащ поглед, разперил ръце, за да запази картината. Но след малко го повалиха с удар. Микеланджело се добра до проснатото тяло, вдигна го на ръце и отнесе окървавения човек в близкия килер. „Това е най-близкият досег, който съм имал с роднините си по майчина линия“ — помисли си той с ирония.

— Дворецът беше обърнат наопаки. В Лоренцовата канцелария, след като смъкнаха картите и гоблените от стените, неколцина яки носачи успяха да разбият сейфа. От него рукна дъжд от двадесет хиляди флорина, който накара тълпата да изпадне в дива радост и да се боричка за златните монети.

Микеланджело си проправи път до задната стълба, спусна се по нея, излезе през градината и тръгна по странични улички към двореца на Ридолфи. Там поиска от един слуга перо и мастило и написа на Контесина кратка бележка: „Щом премине опасността, изпрати някого в кабинета на баща си… Напълних кухненския подемник колкото можах повече.“ Подписа се с инициалите си — МБ.

По пътя към къщи се отби на две места: у Буджардини и у Якопо, за да им обади да го чакат в полунощ при Порта Сан Гало.

Когато градът най-сетне заспа, Микеланджело се промъкна край стихналите къщи към оборите на двореца. Двамина от слугите бяха останали при конете, да ги вардят, докато траеше адската неразбория. Слугите знаеха, че той има право да вземе коне, щом пожелае. Те му помогнаха да оседлае три коня. Той яхна единия и поведе другите два след себе си.

При портата нямаше стража. Буджардини го чакаше, застанал притаен в тъмнината, и режеше с ножче дългите си нокти. След малко пристигна и Якопо. Тримата тръгнаха за Венеция.