Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

16

През юни на лято 1510, една година и няколко седмици след като беше показал на Юлий „Потопът“, първата половина от свода бе завършена. В малко централно пано господ с розовите си одежди току-що беше сътворил Ева от реброто на спящия Адам; в ъглите, обрамчващи тази драма, се намираха четиримата голи синове, които щяха да се родят от този съюз, с красиви лица, яки тела, изваяни от мрамор с топлия цвят на плътта; точно под паното, от двете страни, бяха подобната на Вулкан Кумейска прорицателка и пророк Йезекиил на престолите им под свързващите корнизи. Половината от свода представляваше сега поток от великолепни багри: синапеножълти, бледи морскозелени, убити розови и лазурносини на фона на едно могъщо шествие от залени със слънце тонове на човешка плът.

Не беше казал никому, че сводът е наполовина готов, но папата узна веднага. Той прати да съобщят на Микеланджело, че ще дойде в Сикстинската капела надвечер. Микеланджело помогна на Юлий да изкачи последните стъпала на стълбата, разведе го, показа му епизодите с Давид и Голиат, Юдит и Олоферн и четирите епизода с праотците на Христа в страничните пазви.

Юлий поиска да се свали скелето, та да може светът да види каква велика творба е била създадена.

Не е още време да се свали скелето, светейши отче.

— Защо не?

— Защото има толкова много неща да се довършват: децата, които играят зад престолите на пророците и прорицателките, голите фигури, които запълват двете страни в горния край на пазвите…

— Но аз чух, че първата половина била завършена.

— Главните пана — да, но има още много подробности за доработване…

— Кога ще бъде готово? — упорито настояваше папата.

Микеланджело се раздразни. Той отговори кратко:

— Когато е готово!

Лицето на Юлий пламна.

— Когато е готово! Когато е готово! — извика той, грубо подражавайки гласа на Микеланджело, после вдигна в гнева си патерицата си и я стовари върху рамото на Микеланджело.

Настъпи мълчание; двамата противници се изяждаха с погледи. Микеланджело целият изтръпна, твърде много потресен, за да усети болката в рамото. Той се поклони и каза официално с глас, в който не беше останало никакво чувство:

— Желанието на ваше светейшество ще бъде изпълнено. Скелето ще бъде свалено до утре, капелата ще бъде готова за показ.

Той отстъпи заднишком, за да даде път на папата да слезе по стълбата.

— Как така ще казваш на своя понтифекс да си върви, Буонароти! — изкрещя Юлий. — Върви си ти!

Микеланджело слезе заднишком по стълбата почти без да допира стъпалата, и напусна капелата. Значи, това беше краят! Горчив, унизителен край — да те набият с тояга като някой селяк! Той, който се беше зарекъл да издигне художника от положението на квалифициран работник до най-големите височини на обществото, когото кръжецът беше поздравил, когато се бе противопоставил на папата, сега беше унизен и опозорен, както никой от познатите му известни художници!

Разтърсван от нервни пристъпи, той се спъваше и залиташе слепешката из непознати улици. Беше пресъздал света. Беше се опитал да бъде бог! Е добре, папа Юлий II го постави на мястото му. Юлий беше божият вицекрал на земята, както му каза и брат му Лионардо, а той, Микеланджело Буонароти, беше земеделски работник. Странно как един удар с тояга може да разпръсне илюзиите!

„Защото никакъв художник аз не съм.“

Тържеството на Браманте беше пълно.

Какво да прави сега? Юлий никога нямаше да му прости, че го предизвика да му нанесе този удар, а той никога нямаше да прости на папата, че му нанесе такава обида. Никога вече нямаше да похване четка, никога нямаше да се докосне до този свод. Другата половина можеше да изпише Рафаел.

Той се прибра у дома. Мики го чакаше мълчалив и опулен.

— Стягай си нещата, Мики — рече Микеланджело. — Тръгвай преди мене. По-добре ще е да не напускаме Рим заедно. Ако папата заповяда да бъда задържан, не искам да приберат и тебе.

— Той нямаше право да ви удари. Да не ви е баща!

— Той е мой духовен баща. Ако поиска, може да ми вземе живота. Само че първо ще трябва да ме хване.

Микеланджело напълни една платнена торба с рисунките си, друга с личните си вещи. Трябваха му само една-две минути да напише бележка на Росели, за да се сбогува и да го помоли да продаде мебелите пак на същия търговец в Трастевере. Тъкмо когато я довърши, на вратата се почука. Той се смръзна. Очите на Мики се устремиха към задната врата. Беше твърде късно за бягство. Бяха го хванали, преди да може да избяга. Какво ли го чакаше сега, какво ново наказание, унижение? Микеланджело мрачно се усмихна. След четиринадесетте месеца под свода затворът „Сант Анджело“ щеше да му предложи големи удобства!

На вратата се почука втори път по-силно. Той отвори с мисълта, че ще види войници. Но там стоеше шамбеланът Акурсио.

— Мога ли да вляза, господин Буонароти?

— Сигурно идвате, за да ме задържите?

— Скъпи приятелю — благо каза Акурсио, — не бива да вземате тия дреболии толкова присърце. Мислите ли, че понтифексът би си дал труда да удари някого, към когото не храни дълбока обич?

Микеланджело затвори входната врата подир Акурсио, подпря се с длани на масата и загледа пратеника на папата с широко отворени очи.

— Нима искате да кажете, че ударът е бил знак за благосклонността на папата?

— Папата ви обича. Като даровит, макар и непокорен син — Той извади от пояса си една кесия и я остави на работната маса. — Понтифексът ме помоли да ви донеса тия петстотин дуката…

— … златен мехлем за излекуване на раната ми?

— … и да ви предам неговите извинения.

— Светият отец ми изпраща своите извинения?

— Да. В същия миг, щом се върна в двореца. Той не е искал да се случи това нещо. Казва, че е станало, защото и двамата имате способността да вселявате ужас.

— Кой знае, че папата ви е изпратил да ми поискате извинение?

— Нима това е важно?

— Тъй като Рим ще узнае, че понтифексът ме е ударил, аз мога да остана да живея тука само ако хората узнаят и това, че ми е поискал извинение.

Акурсио сви рамене с хитро изражение:

— Кой е могъл някога да скрие нещо в тоя град?

 

Юлий избра за откриването на първата половина от свода седмицата с празниците на Успение Богородично. Мотино и неговите работници, ръководени от Росели, свалиха и прибраха скелето. Микеланджело прекарваше тези седмици в къщи, рисуваше и приготвяше картони за пророците Данаил и Еремия, за Либийската и Персийската прорицателка. Не стъпваше нито в Сикстинската капела, нито в папския дворец. Юлий не се обаждаше. Това беше натегнато примирие.

Микеланджело не следеше времето. Знаеше дали е зима, или лято, а понякога и месеца, но рядко нещо повече. Когато пишеше на домашните си, не можеше да сложи дата и казваше: „Не зная кой ден е, но мисля, че вчера беше петък“ или: „Не зная коя дата сме днес, но зная, че вчера беше празникът на свети Лука.“ Папата не му нареди да присъствува на церемонията. Той разбра за тържеството в Сикстинската капела едва когато на пладне се почука на вратата и Мики въведе в работната стая Рафаел. Микеланджело се беше навел над масата си и скицираше Аман и Медната змия за пазвите на свода.

Той вдигна поглед към Рафаел и видя, че лицето на младия мъж бе значително състарено, с тъмни кръгове под очите, с повехнали бузи. Дрехите му бяха от скъп лилаворозов атлаз, бродиран със скъпоценни камъни. Поръчките, които отрупваха ателието му, обхващаха всичко, от проект за кама до изграждане на огромни дворци; помощниците довършваха онова, за което Рафаел нямаше време. Едва двадесет и седем годишен, той изглеждаше десет години по-стар. Също както усиленият къртовски труд беше взел своето от Микеланджело, така и хубостта на Рафаел се топеше поради прекалено излишество на всичка; храна, питиета, жени, удоволствия, общество, похвали.

— Господин Буонароти, вашата капела ме смая! — каза Рафаел с възхищение в гласа и очите. — Аз дойдох да се извиня за неучтивото си държане. Не биваше да ви говоря така, както ви говорих на площада. Вие заслужавахте по-добри обноски от моя страна.

Микеланджело си спомни как беше отишъл при Леонардо да Винчи да поиска прошка за собственото си лошо държане.

— Художниците трябва да си прощават греховете.

Никой друг не дойде да го поздрави, никой не го спря на улицата, никой не му направи нова поръчка. Чувствуваше се тъй самотен, сякаш беше мъртъв. Изписването на тавана в Сикстинската капела излизаше извън пределите на живота в Рим, то беше частен двубой между Микеланджело, бога и Юлий II.

И изведнъж папата бе напълно погълнат от нова война.

Два дена след откриването на тавана Юлий напусна Рим начело на войската си, за да пропъди французите от Северна Италия и да заздрави папската държава. Микеланджело го видя да заминава, яхнал буен жребец, последван от редиците на испанските войски, изпратени от краля на Испания, комуто беше дал власт над Неапол; от италианските наемници под началството на племенника му урбинския херцог и от римските колони, предвождани от племенника му по сватовство Маркантонио Колона. Първата му цел беше да обсади Ферара, съюзник на французите. В завоеванията щяха да му помогнат петнадесет хиляди швейцарски войници, подкрепени от значителни венециански сили. По пътя на север трябваше да се покорят независимите градове държави: Модена, Мирандола, където се намираше семейното имение на великолепния Пико…

Микеланджело се разтревожи: французите бяха единствената опора на Флорентинската република. Ако Юлий успееше да изтласка французките войски от Италия, Флоренция щеше да стане уязвима. Щеше да дойде ред на гонфалониера Содерини и Синьорията да усетят патерицата на папата върху гърба си. Освен това беше попаднал или сам се беше поставил в безизходно положение. Шамбеланът на папата му донесе пари и извинение, но не му донесе изрично разрешение да вдигне пак скелето и да започне работа върху половината на свода откъм олтара. Юлий го беше чакал да дойде във Ватикана, а той беше чакал Юлий да го извика. Папата можеше да отсъствува с месеци. Какво щеше да прави междувременно?

Едно писмо от баща му донесе новината, че брат му Буонарото бил тежко болен. Дощя му се да отиде във Флоренция, за да бъде до брат си, но биваше ли да напусне Рим? Вместо това той изпрати пари от кесията, проводена от Юлий с извинението. Замисли се как да намери някоя поръчка, било мраморна статуя, било картина, та да има с какво да се занимава и да се издържа до завръщането на папата. Но никога не беше търсил поръчки. Не знаеше как се прави такова нещо.

Когато чу, че папският датарий флорентинец на име Лоренцо Пучи, щял да отиде при папата в Болоня, Микеланджело го посети и го помоли да поговори с Юлий от негово име, да се помъчи да прибере петстотинте дуката, които още имаше да взима за завършената половина от свода, да му издействува разрешение да започне втората половина и пари за вдигане на скелето. Датарият обеща да се опита. Щял също да види дали ще може да намери на Микеланджело някоя странична поръчка, за да може да свърже двата края.

След това Микеланджело седна да пише сонет на папата.

Служител верен бях ти, както са малцина,

лъча на слънцето аз бях, ти беше диска;

но днес за мен нехаеш и дори не искаш

да ме погледнеш подир толкоз труд мърцина.