Ървинг Стоун
Страдание и възторг (9)

9

Прекара безсънна нощ. Въртеше се и се мяташе. В стаята бе горещо, защото Лодовико казваше, че въздухът, влизащ през прозореца, пронизва като стрела. Буонарото, с когото спяха на едно легло, беше спокоен в съня си, както и във всички други неща. Макар и две години по-малък от Микеланджело, той командуваше и петимата братя.

На по-близкото до вратата легло, със спуснати около него завеси, спяха доброто и злото на потомството на Буонароти: Лионардо, година и половина по-голям от Микеланджело, който прекарваше дните си в мечти да стане светец; и Джовансимоне, четири години по-малък, който бе ленив, груб с родителите си и веднъж бе подпалил кухнята на Лукреция, защото тя го беше напердашила. Сиджизмондо, най-малкият, все още спеше свит на кълбо в краката на Микеланджело, който подозираше, че момчето завинаги ще си остане глупак, защото му липсваше способност да учи.

Той скочи лекичко от леглото, намъкна късите си панталонки, ризата и сандалите и излезе от къщи. Тръгна по Виа дел Ангуилара — улиците бяха току-що измити, а площадките пред входовете добре изжулени — към Пиаца Санта Кроче, където францисканската черква стърчеше груба и мрачна с недовършените си тухлени стени. Като минаваше край откритата галерия, очите му подириха очертанията на изработения от Нино Пизано саркофаг, поддържан от четири алегорични фигури. После свърна по Виа дел Фосо, прокарана покрай втория крепостен пояс, мина затвора, след това къщата на племенника на света Катерина Сиенска и в края на улицата, на пресечката с Ластовиците, стигна до прочутия градски дюкян за химикали. Оттук свърна във Виа Пиетрапиана (улицата на каменните плочи), която го изведе на Пиаца Сант Амброджо при черквата, дето бяха погребани скулпторите Верокио и Мино да Фиезоле.

От този площад тръгна по Борго ла Кроче и излезе на един селски път, наречен Виа Понтасиеве, който свършваше при един приток на Арно, река Африко, чиито зелени брегове бяха обрасли с дървета и пищна растителност. След като прекоси Виа Пиаджентина, Микеланджело стигна до Варлунго, група къщи при някогашния римски брод, откъдето сви наляво и заизкачва склона към Сетиняно.

Вървеше вече един час. Зората се пукна топла и светла. Спря се да погледа как благодатните тоскански хълмове се отърсват от дълбокия си сън. Той малко се интересуваше от природните красоти, които така вълнуваха живописците: червените макове сред покарала зелена пшеница, правите, почти черни кипариси. Не той обичаше долината на Арно, защото тя представляваше един скулптиран пейзаж. Бог бе най-големият ваятел: лирични хълмове, всяка верига композирана от майсторска ръка и допълваща наредените зад нея вериги, сред които окото не може да види нищичко, направено небрежно. В прозрачния въздух далечните върхове, нагънати хребети, вили, дървета, макар и на голямо разстояние, се очертаваха тъй осезаеми, че сякаш можеха да се докоснат с ръка. Тук природната перспектива беше обратна: колкото по-отдалечен беше предметът, толкова по-близко изглеждаше.

Тосканецът е скулптор по природа. Когато се е заселил в тази местност, той построил каменните си тераси, засадил лозята си и маслиновите градини в хармонично съчетание с хълмовете. Тук няма да видите две купи слама с еднаква форма: всяко семейство е наследило някаква скулптурна форма: обла, овална, чадърообразна, конусовидна, и тази форма е като емблема за всеки селски двор.

Микеланджело се изкачи по коларския път към хълмовете, оградени със стени, които са крепост в живота на тосканеца, осигуряват му спокойствие и безопасност и същевременно поддържат земята му и независимостта му; високи до тринадесет стъпки, те задържат свличащата се почва и са построени тъй, че да траят векове. Тук е царството на камъка: от него тосканецът строи постройките за добитъка, за земеделските си произведения и къщите си, с него огражда нивите си и терасира хълмовете, за да задържи почвата. Природата щедро е надарила с камък този край; всеки хълм е неразработена кариера. Драсне ли тосканецът по-надълбоко с нокът, попада на строителен материал, достатъчен за цял град. А когато прави суха зидария, стените стоят, като да са с мазилка.

„Умението, с което човек обработва камъка, говори за неговата култура.“

На завоя към кариерата в Майано Микеланджело се отдели от пътя. Цели четири години след смъртта на майка му го бяха оставили да скита по тия места, при все че му беше време да ходи на училище. В Сетиняно нямаше учител, а баща му дотолкова бе погълнат от своите си работи, че не обръщаше внимание на това.

Сега той се изкачваше през местност, в която познаваше всеки камък, дърво и бразда. Пътят го доведе до селището Сетиняно — десетина къщи, скупчени около сива каменна черква. Тук беше сърцето на тоя каменарски край, откърмил най-големите каменоделци в света, поколения-мрамор.

Бе се родил твърде късно, в страна, където в течение на двеста и петдесет години, след като Николо Пизано бе извадил на бял свят някои гръцки и римски мраморни скулптури, във Флоренция и долината на Арно беше създадено най-голямото скулптурно богатство от времето, когато Фидий е завършил своя Партенон в Гърция. Някаква тайнствена чума, споходила тосканските скулптори, бе помела и последните от тях; това потомство, процъфтявало тъй славно, сега бе изчезнало. С болка на сърце той продължи пътя си.