Ървинг Стоун
Страдание и възторг (77)

11

През август, когато папата Борджия, Александър VI, умря, настана голяма радост. А при избирането на кардинал Пиколомини за папа Джулиано да Сангало бе смазан, а Микеланджело се постресна. Той не беше работил повече статуите на Пиколомини, не беше направил дори една скица. Само една дума от новия папа, и гонфалониерът Содерини щеше да се види принуден да прекрати работата му върху „Давид“, докато не бъдат завършени останалите единадесет фигури.

Микеланджело не пускаше никого в работилницата цял месец, през което време работи бясно, преди да се е стоварила брадвата на Ватикана. Тялото на „Давид“ беше почти готово, оставаха само лицето и главата. За първи път Микеланджело почувствува тежестта на договора за дванадесетте апостоли, който също щеше да виси над главата му години наред. Идеше му да се хвърли в Арно.

Кардинал Пиколомини, или папа Пий III, остана на папския престол един месец, след което почина скоропостижно в Рим. Този път Джулиано да Сангало се оказа добър пророк. За папа беше избран кардинал Ровере — папа Юлий II. У Сангало беше устроено шумно тържество и той каза пред всички, че ще вземе Микеланджело със себе си в Рим, за да създаде нови мраморни скулптури.

Леонардо да Винчи се върна от войската на Чезаре Борджия и получи ключовете от Голямата зала на Синьорията, тъй като се очакваше да му възложат поръчка за една фреска — за стената зад подиума, на който сядаха гонфалониерът Содерини и съветниците. Щяха да му платят десет хиляди флорина!

Микеланджело побеля от яд. Това беше най-голямата и най-значителната поръчка от десетки години насам. Десет хиляди флорина за една фреска, която трябваше да бъде завършена за две години. А на него му дадоха четиристотин флорина за исполина „Давид“! За същия труд! Да дават толкова пари на човека, готов да помогне на Чезаре Борджия за покоряването на Флоренция! Леонардо щеше да получи двадесет и пет пъти повече, отколкото той. Само това обстоятелство беше нов, смъртоносен удар срещу скулптурата.

Разгневен, Микеланджело дотича в канцеларията на Содерини. Содерини го изслуша; част от неговия талант беше да оставя хората да си кажат думата. Няколко секунди той не промълви нищо и Микеланджело чу ядовитите си думи да отекват в стаята. След това Содерини отговори с най-спокоен глас:

— Леонардо да Винчи е велик живописец. Аз съм виждал „Тайната вечеря“ в Милано. Превъзходна работа. Никой в Италия не може да се сравнява с него. Откровено казано, завиждам на Милано за тази стенопис и горя от желание да имаме такава и във Флоренция. Ако имаме такава хубава фреска, това ще ни обогати безкрайно.

С тези думи Содерини не само го укори, но и му даде да разбере, че разговорът е приключен. Започнаха последните месеци работа, които му доставиха голямо удоволствие. Защото двегодишният му труд вече даваше плод. Той се зае с лицето на Давид, извая го грижливо с цялата обич и топлота, на които бе способен: изразителния благороден нос на младежа, който скоро щеше да стане мъж, ала в този миг бе все още тъжен и несигурен какво трябва да прави; дълбоко сключените вежди, питащите очи, плътните, очакващи устни. Лицето трябваше да съответствува на тялото. Изражението на „Давид“ — да показва, че злото е уязвимо, колкото и тежка броня да носи. Че винаги има в него някое незащитено място; и ако доброто преобладава у човека, той ще открие това място и ще намери начин да проникне там. Това чувство трябваше да внушава идеята, че битката с Голиата е притча за доброто и злото.

Около главата трябваше да се чувствува светлина, която идва не само от самия „Давид“, но и от излъчването около него. За да постигне това, Микеланджело остави повече обем около устата, челюстите, ноздрите. Очите и ноздрите изработи със свредел, веждите — с малък резец, дупките на ушите и помежду зъбите проби с бургийка, после ги разшири с по-голяма бургия. Между кичурите коса направи редица дупки, една след друга, добре подредени, като взе дълга тънка игла, хвана я между двете длани и я въртеше почти без да натиска. Най-голямо старание положи за гънките на челото, за напрегнатите, леко прибрани ноздри и леко отворената уста.

След като изсече внимателно и последните останали ажури, започна да полира. Не искаше такъв силен блясък, какъвто бе получил при „Пиетата“. Стремеше се кръвта, мускулите, умът, жилите, костите, тъканта да намерят външен израз; реалистична, убедителна, правдоподобна фигура с красиви пропорции: Давид като топла, пулсираща човешка плът, чийто ум, дух и сърце излъчват блясък; Давид, тръпнещ от вълнение, с изопнати жили на врата поради обърнатата към Голиат глава, изпълнен при това със съзнанието, че да живееш значи да действуваш.

В началото на януари 1504 година Флоренция научи, че Пиеро беше действувал за последен път. Сражавайки се заедно с френската войска, защото се надяваше да си осигури помощта на Луи XII в борбата срещу Флоренция, Пиеро се бе удавил в река Гариляно при обръщането на лодката, с която се мъчел да спаси от испанската войска четири топа. Един член на Синьорията беше заявил публично: „Ние, флорентинците, посрещаме тази вест с голяма радост.“

Микеланджело изпита за миг мъка, после му дожаля за Контесина и децата и; спомни си за Лоренцо, който от смъртното си ложе поучаваше Пиеро как да управлява Флоренция. После си даде сметка, че след смъртта на Пиеро Контесина по-лесно щеше да бъде освободена от заточение.

В края на януари Содерини свика събрание на художниците и занаятчиите от Флоренция, за да решат къде да се постави исполинът „Давид“. Повикаха Микеланджело в Синьорията и му показаха списъка на хората, поканени за това обсъждане. От живописците бяха включени Ботичели, Росели, Давид Гирландайо, Леонардо да Винчи, Филипино Липи, Пиеро ди Козимо, Граначи, Перуджино, Лоренцо ди Креди. Скулпторите бяха Рустичи, Сансовино и Бета Бульони, архитектите — Джулиано и брат му Антонио да Сангало, Сладкодумеца, Бачо д’Аньоло. Освен това имаше четирима златари, двама ювелири, един майстор на дантели, един специалист по теракота, един илюстратор, двама дърводелци, на път да станат архитекти, леяря на топове Гиберти, часовникаря Лоренцо делла Голпайа.

— Да сме забравили някого? — попита го Содерини.

— Мене.

— Мисля, че не бива да те включваме. Другите може да се смутят при изказванията.

— Но аз искам да изразя своето мнение.

— Ти вече си сторил това — отвърна сухо Содерини.

Събранието, насрочено за следния ден в горната библиотека при Катедралата, щеше да се състои привечер. Микеланджело нямаше намерение да подслушва, но тъй като някои от прозорците на библиотеката гледаха към двора с работилницата, той чу шума от гласовете на художниците, които започнаха да се събират. Прекоси двора, изкачи задната стълба към едно малко съседно преддверие. Някой почука, за да въдвори ред, настъпи тишина и Микеланджело позна гласа на Франческо Филарете, вестителя на Синьорията.

— Премислих всичко, което умът ми можа да ми подскаже. Има две места, където може да се постави статуята: първото е, където сега стои Донателовата „Юдит“; второто — в средата на двора, където е бронзовият „Давид“. Първото място можем да изберем, тъй като „Юдит“ е символ на злото и не е подходяща за там; освен това не е редно жена да убива мъж; и преди всичко тази статуя е родена под лоша звезда, тъй като след нейното сътворяване вървяхме от беда към беда. „Давид“ е несъвършен в десния крак; и тъй, аз бих ви посъветвал да сложим исполина на едно от тези места, като лично аз предпочитам мястото, където стои „Юдит“.

Това допадаше на Микеланджело. Заговори друг глас, който той не можа да познае. Микеланджело надзърна в библиотеката и видя, че говорещият е резбарят Мончато.

— Аз мисля, че исполинът трябва да се сложи на пиластрите пред Катедралата или на някой корниз на черквата. Не разбирам защо да не се сложи там. И ми се струва, че там ще изглежда чудесно и ще бъде подходяща украса за храма „Санта Мария дел Фиоре“.

Микеланджело видя Росели да се надига немощно.

— Господин Франческо Филарете и господин Франческо Мончато говориха добре. Но аз по начало си мислех, че исполинът трябва да се сложи на стълбите пред Катедралата, в дясната страна, където, според мен, е най-подходящото място за него.

Едно след друго се редяха мнения. Галиено, майсторът на бродерии, смяташе, че статуята трябва да се постави на площада, където стоеше лъвът Мардзоко, и с това се съгласи и Давид Гирландайо: неколцина, между които и Леонардо да Винчи, избраха лоджията, тъй като статуята там щеше да бъде защитена от капризите на времето. Сладкодумеца предложи Голямата зала, където щеше да бъде Леонардовата фреска.

— Няма ли поне един художник, който да каже, че трябва да ми дадат право аз сам да си избера мястото — измърмори на себе си Микеланджело.

Тогава Филипино Липи рече:

— Струва ми се, че всички казаха разумни неща, но съм убеден, че скулпторът на статуята би предложил най-подходящото място, понеже той положително е обмислял по-дълго и по-отговорно мястото, където трябва да бъде сложен „Давид“.

Разнесе се одобрителен шепот. Анджело Манфини заключи:

— Преди почитаемите господа да решат къде трябва да се сложи статуята, предлагам да поискаме съвета и на членовете на Синьорията, между които има високоинтелигентни хора.

Микеланджело затвори безшумно вратата и се спусна по стълбата на двора. Сега гонфалониерът Содерини щеше да насочи исполина „Давид“ към мястото, което Микеланджело бе избрал: пред Палацо делла Синьория, където сега стоеше „Юдит“.

Сприхавият Полайуоло, Сладкодумеца, като архитект-надзирател на Катедралата, оглави работата по пренасянето на „Давид“; той бе благодарен на Антонио да Сангало и на Джулиано, които предложиха да конструират возилото. Услугите си предложи и архитект Бачо д’Аньоло, а също и Кименте дел Тасо и Бернарди делла Чека, двамата млади дърводелци-архитекти, които се интересуваха от тази задача-пренасянето на най-голямата мраморна скулптура по улиците на Флоренция. Статуята трябваше да се закрепи сигурно, за да не се обърне, и все пак не дотам неподвижно, че някое сътресение, тласък или внезапно движение да я повреди.

— „Давид“ трябва да се прекара прав — каза Джулиано. — Клетката, в която ще го пренесем, трябва да се движи така, че движението да не се отразява на статуята.

— А как ще стане това? — обади се Антонио. — С носилка в носилка. Няма да привързваме фигурата неподвижно; ще и сложим примка и ще я поставим в голяма дървена клетка; тогава тя ще се поклаща леко при движението.

Двамата дърводелци-архитекти построиха по чертежи на Сангало отворена отгоре дървена клетка, висока двадесет стъпки. Антонио измисли редица примки, които се затягаха при опън и се охлабваха при отпускане. Сложиха „Давид“ в мрежа от дебели въжета, вдигнаха го с куки и го вкараха в отворената клетка, хванат в мрежата. Разкъртиха стената зад работилницата, поставиха клетката върху обли греди, изгладиха пътеката. Статуята беше готова за дългото пътешествие по флорентинските улици.

Сладкодумеца нае четиридесет работници да теглят огромната клетка върху облите греди — това ставаше с барабани, които въртяха с лост. С напредването на клетката педя по педя задната греда се освобождаваше, някой от работниците я вдигаше и притичваше да я подпъхне отпред. „Давид“, който беше вън от опасност благодарение на вертикалната ос, минаваща по крака и мощния гръден кош, се поклащаше само дотолкова, доколкото му позволяваха примките.

Въпреки наличието на четиридесет работници статуята се придвижваше едва по няколко стъпки на час. Привечер вече бяха я прекарали по Улицата на часовника, завили с много маневри във Виа дел Проконсуло, и при спущането на нощта бяха минали само половината разстояние до следващата пряка на тази улица. Стотици хора наблюдаваха шествието.

Вечерта всички си казаха: „Лека нощ, довиждане до утре.“ Микеланджело се прибра у дома. Взе да крачи из стаята, за да убие времето. Към полунощ излезе неспокоен от къщи и се върна при „Давид“. Той си стоеше на мястото, грейнал бял на лунния светлик, вързан сигурно в своята мрежа, все още с лице, обърнато срещу Голиат, с ръка, посегнала за прашката, с красив профил, изсечен и полиран съвършено.

Микеланджело хвърли едно одеяло в клетката — в свободното място зад „Давид“ — там, където десният му прасец се съединяваше с дънера. Имаше достатъчно място да легне на дървения под. Беше изпаднал вече в полусън, когато чу тропот от тичащи крака, гласове и удари на камъни в клетката. Скочи и извика:

— Стража!

Чу нападателите да тичат надолу по Виа Проконсуло, подгони ги и завика с пълно гърло:

— Спрете ги! Нощна стража! Спрете ги!

Шестте бягащи фигури, изглежда, бяха млади момчета. С разтуптяно сърце Микеланджело се върна при „Давид“ и намери да стоят там двама стражници с фенери.

— Какъв е целият този шум?

— Замеряха статуята.

— Замеряха ли я?

— Кой?

— Не знам.

— Удариха ли я?

— Мисля, че не. Чух само камъните да удрят в дървото.

— Сигурен ли сте, че не сте сънували лош сън?

— Казвам ви, че ги видях. И ги чух. Ако не бях тук…

Той взе да обикаля статуята, като се взираше в мрака и се питаше кой би искал да я повреди.

— Вандали! — изруга Содерини, който пристигна по-рано, за да наблюдава пренасянето. — Но тази нощ ще сложа пазач.

След полунощ вандалите се върнаха, този път дванадесетина на брой. Микеланджело ги чу още като се прокрадваха по улица Свети Прокъл, извика и това ги накара да изпразнят бързо запаса си от камъни. На другата сутрин цяла Флоренция знаеше, че някаква група се мъчи да повреди „Давид“. Содерини повика Микеланджело в Синьорията, за да го попита кои може да са нападателите.

— Имаш ли врагове?

— Не зная да имам.

— По-скоро би трябвало да се запитаме „има ли Флоренция врагове“ — каза вестителят Филарете. — Нека се опитат и тази нощ.

Те наистина се опитаха — откъм долния ъгъл на Пиаца делла Синьория, където Пиаца Сан Фиренце се съединяваше с големия площад. Но Содерини беше скрил въоръжени стражници във входовете и дворовете около „Давид“. Заловиха осмина от бандата и ги отведоха в Палацо Барджело. Полумъртъв от безсъние, Микеланджело прегледа списъка на имената им. Не познаваше никого.

На сутринта горната зала на Барджелото беше претъпкана с флорентинци. Микеланджело се вглеждаше в злосторниците. Петима бяха млади, може би петнадесетгодишни; в показанията си те заявиха, че просто решили да участвуват в тази авантюра, предложена от техни по-стари приятели, и не знаели какво замерят. Глобиха родителите им, а момчетата пуснаха.

Останалите трима бяха по-големи, злобни и отмъстителни на вид. Първият от тях каза, че е замерял „Давид“ с камъни, защото бил срамно гол и защото Савонарола би искал такава статуя да бъде унищожена. Вторият заяви, че фигурата представлявала лошо изкуство и той искал да покаже, че някои хора разбират от тази работа. Третият твърдеше, че действувал заради свой приятел, който искал „Давид“ да бъде натрошен; но той не каза името на приятеля си.

Съдията осъди и тримата на затвор, като цитира една тосканска поговорка: „Изкуството има един враг, наречен невежество.“

Нея вечер, на четвъртия ден от своето пътешествие, „Давид“ пристигна на определеното място. Д’Аньоло и младите дърводелци разковаха клетката. Братя Сангало развързаха примките и свалиха въжената мрежа, „Юдит“ биде отнесена и сложиха „Давид“ на нейно място — в подножието на стълбата пред Синьорията с лице към площада.

Когато дойде на площада, Микеланджело зина от учудване. Той не беше виждал „Давид“ от такова разстояние… „Давид“ стоеше там с цялата своя величествена грация и осветяваше Синьорията с чиста бяла светлина. Застанал пред фигурата, Микеланджело се чувствуваше незначителен, немощен и грозен, безсилен сега, когато статуята беше излязла от ръцете му; той се питаше: „Какво съм успял да предам от това, което исках?“

Четири нощи беше пазил статуята и вече почти губеше съзнание от изтощение. Дали да я пази и тази нощ? Сега, когато „Давид“ беше напълно открит и всеки би могъл да прави с него каквото си иска? Няколко добре прицелени големи камъка можеха да отнесат ръката му, дори главата. Граначи каза твърдо:

— Такива неща стават, докато се пренася фигурата, заеме ли тя постоянното си място, повече не се случват.

Той заведе Микеланджело до дома му, свали му обувките, помогна му да легне в леглото и го зави с одеяло. На Лодовико, който гледаше от вратата, каза: — Оставете го да спи. Дори ако слънцето изгрее и залезе два пъти.

Микеланджело се събуди освежен и гладен като вълк. Макар да не беше време за обед, той претършува тенджерите и се наяде със супа и варена риба, приготвени за семейството. Стомахът му така се изду, че той едва се вмъкна в дървеното корито, за да се изкъпе. Приятно му беше да сложи чиста, бяла, ленена риза, чорапи и сандали — не беше се преобличал от седмици.

Той свърна покрай Пиаца Сан Фиренце и излезе в долния край на Синьорията. Пред „Давид“ се беше събрала мълчалива тълпа. По статуята пърхаха хартийки, затъкнати в нея през нощта. Микеланджело беше виждал подобна гледка в Рим, когато хората лепяха хартийки с оскърбителни стихове за „Борджията“ върху вратата на библиотеката на Ватикана или изказваха недоволството си върху мраморния торс на Паскиновата статуя до Пиаца Навона.

Той прекоси площада, тръгна през тълпата. Хората отстъпиха, за да му сторят път. Помъчи се да разбере израженията им, да узнае настроението. Стори му се, че хората го гледат с широко отворени очи.

Той се приближи до „Давид“, качи се на постамента, започна да обира хартийките и да ги чете една по една. След като прочете и третата, очите му започнаха да се замъгляват: защото всичко това беше израз на обич и признателност:

Ти ни възвърна самоуважението.

Горди сме, че сме флорентинци.

Колко великолепен е човекът!

Никой не може да ме убеди, че човекът е низък; той е най-гордото създание на земята.

Направил си нещо великолепно! Браво!

Погледът му забеляза позната хартия, каквато бе държал някога в ръце. Той я взе и прочете:

Всичко, което баща ми се надяваше да направи за Флоренция, е изразено в твоя „Давид“.

Контесина Ридолфи де Медичи

Тя се беше промъкнала в града през нощта покрай стражите. Беше се изложила на опасност само и само да дойде и види неговия „Давид“, беше присъединила своя глас към гласа на Флоренция.

Застанал над множеството, което бе впило поглед в него, той се обърна. На площада цареше тишина. И все пак Микеланджело никога не бе изпитвал такова пълно общуване. Сякаш четяха мислите си един на друг. Сякаш бяха едно цяло: всички тези флорентинци, застанали долу, с очи, обърнати към него, бяха част от него, и той беше част от тях.