Ървинг Стоун
Страдание и възторг (29)

6

Всеки от четиримата платоновци имаше вила в околностите на Флоренция. Те идваха няколко пъти седмично да четат лекции и да работят с Лоренцо в кабинета. Лоренцо явно гореше от нетърпение Микеланджело да използува тази възможност, тъй че момчето присъствуваше редовно на сбирките им.

Учените се мъчеха да събудят у него интерес към латински и гръцки, изработваха схеми, за да му покажат, че калиграфията на двата езика е всъщност рисуване, сходно по характер с рисуването на фигури. Той вземаше техните ръкописи и уроци в стаята си, четеше ги с часове и… едва научаваше по нещичко.

— Нищо не остава в главата ми! — оплакваше се той на Бертолдо.

Свършеше ли с това, учените го караха да чете поезия на народен език: Данте, Петрарка, Хораций, Вергилий. Това му доставяше удоволствие, особено обсъжданията след четенето на „Божествената комедия“ и тълкуването на нейната идея.

Платоновците го похвалиха, че дикцията му ставала все по-ясна, и доведоха Джироламо Бенивиени — по техните думи „най-пламенният привърженик на поезията, написана на волгаре“ — да го научи сам да пише стихове. Когато той възрази и изтъкна, че иска да стане скулптор, а не поет, Пико каза:

— Строежът на един сонет е подчинен на такива строги правила, както и строежът на един мраморен релеф. Когато Бенивиени те учи да пишеш сонети, той обиграва твоя ум в правилата на логиката и композицията на мисълта. Ти просто трябва да се възползуваш от неговия талант.

— Целта ни не е да отслабим ръката ти на скулптор, като заменим чука и длетото с перо и мастило — увери го Ландино.

— Не бива да се отказваш от изучаване на поезията. Трябва и занапред да четеш на глас. За да бъдеш завършен художник, не е достатъчно да си само живописец, скулптор или архитект. Трябва да бъдеш и поет, ако искаш да се изявиш напълно — добави Полициано.

— Никак не ме бива — оплака се Микеланджело една вечер, когато Бенивиени се опитваше да оправи метриката на стиховете му. — Как можете да понасяте моите нескопосни опити?

Бенивиени, който бе и надарен музикант, клокна с език, изпя една своя весела песен, за да разсее унинието на Микеланджело, а след това отговори:

— Моите първи опити бяха не по-добри; дори по-лоши. Ти ще се имаш за лош поет до деня, в който ще изпиташ нужда да изразиш нещо; и тогава ще разполагаш със сечивата на поезията — метрика и рима, тъй както сега разполагаш с чука и длетото.

На религиозни празници, когато Лоренцо затваряше градината, Микеланджело отиваше с кон до вилата на Ландино на хълма в Касентино, дадена му от Флорентинската република за трудовете върху Данте; до Фичиновата в Кареги — един замък с бойници и галерии; до Пиковата — „Дъбът“, или Полициановата „Вила Диана“ — и двете на фиезолските склонове. Във „Вила Диана“ те се настаняваха в един градински павилион, като онзи, в който героите от Бокачовия „Декамерон“ са разказвали своите разкази, и слушаха Полициано да чете най-новото си стихотворение:

Елате в свежестта зелена

на избуялите гори

и хубавица покорена

в прегръдките ви ще гори,

че птици, празненства, зари

със любовта през май се сливат.

Красавици, любезни, млади,

не стойте като плод стипчив.

Че пак ще разцъфтят ливади,

но не животът ни менлив.

Хвърлете нрава горделив

пред прелъстителния май.

В главата на Микеланджело вече се оформяше една мисъл: някой ден и той ще има къща като „Вила Диана“, със скулпторска работилница и годишна стипендия от Лоренцо, която ще му дава възможност да купува карарски мрамор за своите големи статуи. Нима няма да е заслужил такова отношение? Той не бързаше, ала когато Лоренцо реши да му даде вилата, би предпочел тя да е в Сетиняно, при каменоделците.

Минаваха дни и седмици. Той рисуваше от натура, после моделираше фигурите от глина, правеше опити върху отломъци, за да изсече коленна става, движение на бедро, на врат при обърната глава, учеше се как да избягва ръб, когато върхът на резеца му се счупи, изследваше техниката на Лоренцовите гръцки статуи.

Лоренцо също го подтикваше да учи. Една неделна утрин той помоли Микеланджело да придружи семейството до черквата „Сан Гало“, дето щяха да чуят Фра Мариано, в чиято обител Лоренцо отиваше, когато търсеше сериозна дискусия по теология.

Фра Мариано е моят идеал — каза Лоренцо. — Той е човек с изящна строгост, изискан аскетизъм и свободните религиозни схващания на един просветен и здрав ум. Ще го чуеш.

Фра Мариано проповядваше със сочен глас, благозвучен регистър и добре подбрани думи. Той свързваше християнството с платонизма, цитираше гръцки философи, декламираше стихове от латински поети с бляскав език. Микеланджело бе запленен; не беше слушал друг път такъв проповедник. Той оставаше очарован, когато Фра Мариано понижаваше глас; убеждаваше се, когато Мариано развиваше доводите си; усмихваше се, когато Мариано привеждаше за илюстрация някоя смешна случка; отстъпваше пред силата на необоримите му истини.

Сега разбирам по-добре какво има пред вид Платоновската академия, когато говори за съвременна религия — каза той на Лоренцо.

Един от слугите на Пиеро почука на вратата на Микеланджело и влезе.

— Негово превъзходителство Пиеро де Медичи заповяда Микеланджело Буонароти да се представи привечер в приемната на негово превъзходителство.

„Колко различен е от баща си, който обикновено пита дали ще ми бъде приятно да отида при него“ — помисли си Микеланджело. А на слугата отвърна вежливо:

— Уведомете негово превъзходителство, че ще се представя.

Имаше предостатъчно време да се накисне в кръглото дървено корито в банята в края на коридора, където с брада, опряна на свитите колене, той се зачуди какво ли ще иска от него престолонаследникът на династията на Медичите, който никога не бе го удостоявал с нещо повече от едно студено кимване. Някакъв инстинкт му подсказа, че Пиеро ще одобри тъкмо пауновската му премяна — бродираната риза и виолетовата пелерина.

Покоите на Пиеро се намираха на първия етаж точно над откритата лоджия на ъгъла на Виа де Гори и Виа Ларга. Поради студеното държане на Пиеро Микеланджело никога не бе се вествал в това крило на двореца, макар и само за да види произведения на изкуството, за които бе чувал да се говори. Сега той мъкнеше бавно крака към апартамента на Пиеро, защото на стените на коридора имаше великолепна картина от Фра Анджелико и изящен мраморен релеф от Дезидерио да Сетиняно.

Слугата, който чакаше пред приемната на Пиеро, го пусна вътре. Съпругата на Пиеро, мадона Алфонсина, в рокля от сива дамаска, обвезана със скъпоценни камъни, седеше неподвижна на пурпурен трон с висока облегалка. На стената зад нея имаше гоблен с цветя и листа, а на стената от лявата й страна — неин голям маслен портрет, на който бузите й бяха бели като тебешир. Пиеро се престори, че не е чул влизането на Микеланджело. Той стоеше на пъстрия персийски килим гърбом към госта си и разглеждаше един табернакул от кост и стъкло, в който бяха изобразени сцени от живота на Христа.

Алфонсина гледаше към Микеланджело високомерно, без да покаже с нещо, че го е забелязала, и току подсмърчаше леко както винаги, сякаш Флоренция и флорентинците миришеха лошо. Това вбесяваше тосканците, които от векове ненавиждаха Рим и всичко римско. Пиеро де Медичи беше наполовина Орсини по родословие и сега другата му половина бе узурпирана пак от Орсини.

Той се завъртя на пети. Дългата му, гъста черна коса се спущаше на вълни до раменете, лицето му бе красиво въпреки полегатата цепнатина на брадата. Без никакъв официален поздрав той каза:

— Трябва да ви уведомим, Микеланджело Буонароти, че искаме да се направи скулптурен портрет в мрамор на мадона Алфонсина.

Благодаря за вниманието, ваше превъзходителство — отвърна Микеланджело, — но аз не мога да вая портрети.

— Защо не?

Микеланджело се помъчи да обясни, че неговата цел не е да създава образи на отделни личности.

— А и не мога да постигна прилика като този живописец, която да ви задоволи — добави той.

— Глупости! Заповядвам ти да изваеш жена ми от мрамор.

Загледан в презрителното изражение на Пиеро, Микеланджело чу гласа на баща си: „Какво значи да си каменоделец в двореца на Медичите? Все едно да си слуга.“

— Моля те, идете да спорите в твоята стая — обади се най-после мадона Алфонсина.

Пиеро отвори гневно една врата и прекрачи прага.

Микеланджело реши, че най-добре ще е да го последва. Той затвори вратата след себе си и с изненада забеляза, че между сребърните шлемове и купи, спечелени от Пиеро в турнирите, имаше и много фини произведения на изкуството: „Кентавърът и Палада“ на Ботичели, „Белерофон“ на Бертолдо и поставени в ниши — древни цветни дървени скулптури на златен фон.

— Ваше превъзходителство има превъзходен вкус — възкликна неволно Микеланджело.

Но това не умилостиви Пиеро.

— Ако ме интересува мнението ти, ще те попитам.

— Между другото обясни ми защо мислиш, че стоиш по-високо от другите наши наемни работници.

Микеланджело стисна гнева си със зъби и се насили да отговори вежливо:

— Аз съм скулптор. Живея в двореца по искане на баща ви.

— Ние разполагаме с още сто занаятчии, които живеят извън двореца. И те изпълняват това, което им се каже. Ще започнеш още утре сутрин. И се погрижи да направиш хубав бюст на нейно превъзходителство.

— Дори Мино да Фиезоле не би могъл да направи това.

Очите на Пиеро изпуснаха мълнии.

— Ти… ти… селяндур такъв! Събирай си парцалите и се махай оттук!

Микеланджело се прибра в стаята си и започна да изхвърля дрехите от сандъчето на леглото. Почука се. Влезе Контесина с прислужницата си.

— Чувам, че сте се скарали с брат ми.

Той се наведе да извади нещо от дъното на сандъка.

— Изправи се и ми отговори! — каза тя заповеднически.

Той се изправи и се приближи до нея.

— Няма какво да говоря.

— Вярно ли е, че си отказал да изваеш портрет на Алфонсина?

— Да, отказах.

— Би ли отказал, ако баща ми те помоли да му направиш портрет?

Микеланджело мълчеше. Наистина, би ли отказал на Лоренцо, към когото изпитваше такава дълбока привързаност.

— Би ли отказал, ако аз те помоля?

Пак беше в клопка.

— Пиеро не ме помоли — отвърна той спокойно, — а ми заповяда.

По коридора се чуха бързи стъпки. В стаята влезе Лоренцо с необичайно потъмняло лице и святкащ поглед.

— Ваше превъзходителство… опитах се да я спра… — заекна прислужницата.

Лоренцо махна с ръка:

— Няма да позволя такова нещо в къщата ми!

Очите на Микеланджело блеснаха.

— Помолих баща ти да те предаде на мен, нали?

— Да.

— Значи, аз отговарям за тебе.

— Не мисля да се извинявам.

— Не искам да се извиняваш. Ти дойде тук като член от нашето семейство. Никой няма право да се отнася с тебе като… като с шут… нито да те пъди от собствения ти дом.

Краката на Микеланджело се подкосиха. Той седна на леглото. Лоренцо заговори по-меко:

— Но и ти трябва добре да научиш някои неща…

— Признавам. Моите обноски…

— Не бива винаги, щом те обидят, да се втурваш тук и да прибираш вещите си. Това не говори за вярност към мен. Разбираш ли?

Микеланджело стана, мъчейки се да сдържи сълзите си.

— Дължа извинение на Пиеро. Казах нещо обидно за жена му.

— Той ти дължи извинение. А как ще му отговориш ти, е вече твоя работа.

Контесина остана зад другите, за да му прошепне през рамо:

— Сдобри се с Пиеро. Той може да ти причини сума неприятности.