Ървинг Стоун
Страдание и възторг (126)

1

Вечерта преди празника Вси светители, точно двадесет и девет години след като папа Юлий със специална церемония бе осветил тавана, папа Павел отслужи велика литургия, за да отпразнува завършването на „Страшният съд“.

На Коледа в 1541 година капелата бе открита за народа. Рим се изреди през Сикстинската капела, ужасен, потресен, обзет от благоговение. В ателието на Мачело деи Корви се тълпяха флорентинци, кардинали, придворни, художници и чираци. Когато последните гости се разотидоха, Микеланджело си даде сметка, че две групи не са били представени: Антонио да Сангало с художниците и архитектите, които се събираха около него — останките от котерията на Браманте и Рафаел, и кардинал Карафа с последователите си.

Войната бе обявена много скоро. Един разстриган монах, Бернардино Окино, порица папа Павел с въпроса:

— Как може ваше светейшество да допусне такава непристойна картина като тази на Микеланджело да остане в капела, където се извършва божествена служба?

Но когато отиде в Сикстинската капела на другия ден, Микеланджело завари пет-шест художници, насядали на ниски столчета, да правят скици и копия. Папата застана на негова страна в борбата, като го помоли да изпише с фрески две двадесетфутови квадратни стени в капелата, наречена на негово име „Павлова“, проектирана и наскоро довършена от Антонио да Сангало между Сикстинската капела и „Свети Петър“. Горната част на капелата беше претрупана и прекалено тежка, двата високи прозореца не даваха достатъчно осветление, обаче стените привлекателно изпъкваха между червеникави коринтски колони. Папа Павел искаше „Покръстването на Павел“ върху едната и „Разпятието на Петър“ върху отсрещната.

Докато обмисляше образите в „Покръстването“, Микеланджело прекарваше дните с чук и длето в ръка. Извая глава на Брут, за което отдавна го молеше флорентинската колония. Оформи гъстите къдрици по главата на „Мойсей“ и извая над челото два рога или два лъча светлина, които му приписва Старият завет. През горещините в разгара на лятото той премести два къса мрамор на постланата с тухли градинска тераса, за да извае „Рахил“ и „Леа“, съзерцателния и дейния живот, за нишите от двете страни на „Мойсей“, които при преустрояване гробницата на Юлий само с една лицева стена бяха станали твърде малки, за да поберат „Разбунтуваният роб“ и „Умиращият роб“. Довърши скиците за „Богородицата“, „Пророкът“ и „Прорицателката“, които трябваше да придадат завършен вид на този паметник, сетне изпрати да повикат Рафаел да Монтелупо, който беше изваял „Свети Дамян“ за капелата на Медичите, да ги изработи. След като двамата „Роби“ вече не бяха в проекта, а четиримата недовършени „Великани“ и „Победата“ бяха все още във Флоренция, излизаше, че Ерколе Гонзага е бил пророк. „Мойсей“ сам щеше да възвеличи гробницата на Юлий и да бъде най-хубавото му изваяние. Дали, както се беше изразил кардиналът на Мантуа, той беше „достатъчен, за да окаже чест всекиму“?

Микеланджело се питаше какво ли щеше да каже Якопо Гали, ако беше знаял, че ще завърши гробницата само с една от четиридесетте големи статуи, за които се беше договорил първоначално.

Той реши, че Урбино е заслужил да бъде независим.

— Урбино, ти вече прехвърли тридесетте и е време да започнеш сам да печелиш пари. Папата се съгласи да ти плаща по осем дуката на месец за стриването на боите, докато аз изписвам капелата му. Искаш ли да се договориш и за изграждането на стената за гробницата?

— Да, господине, защото трябва да започна да пестя пари с оглед на женитбата си. Семейството, което купи стопанството на родителите ми, имат едно момиченце… след десетина години ще стане добра за съпруга…

Микеланджело остро чувствуваше отсъствието на Витория Колона. В късна среднощ и пишеше дълги писма, често и пращаше по някой сонет или рисунка. Отначало Витория отговаряше веднага, но когато писмата му станаха по-настойчиви, започна да отговаря по-нарядко. На отчаяния му вик: „Защо?“ — тя отвърна:

Великолепни господин Микеланджело,

Не Ви отговорих по-рано на писмото, понеже то беше, както би могло да се каже, отговор на моето последно писмо; защото си помислих, че ако Вие и аз продължим да си пишем без всякакво прекъсване, зарад моето чувство на задължение и Вашата любезност, аз ще трябва да пренебрегна капелата на света Катерина тука и да отсъствувам през часове, отредени за общуване със сестрите, а Вие ще трябва да напуснете капелата на свети Павел и да отсъствувате през целия ден, още от сутринта… Така и двамата ще се отклоним от изпълнението на дълга си.

Той се почувствува смазан, огорчен, като смъмрено малко момченце. Продължаваше да й пише пламенни стихове… но не ги изпращаше, задоволяваше се с откъслечни новини, донесени от хора, дошли от Витербо. Когато научи, че Витория била болна и рядко напускала стаята си, чувството му на докаченост се превърна в страх. Имаше ли тя добра медицинска помощ? Грижеше ли се за себе си, както трябва?

Беше изтощен, капнал, изоставил всичко; но трябваше да подхване това всичко, и то здравата. Той сложи мазилка на едната стена в капелата на Павел, внесе хиляда и четиристотин дуката в банката на Монтауто, за да бъдат изплащани постепенно на Урбино и Рафаело да Монтелупо за работата им върху гробницата. Скицира скромен проект за „Покръстването на Павел“ с петдесетина фигури и още доста лица, обкръжили Павел, паднал на земята, след като е бил поразен от лъч жълта светлина, дошъл от небето — първото новозаветно чудо в творбите му. Той извая „Рахил“ и „Леа“ — две нежни, хубави млади жени, облечени с тежко надиплени одежди, символични образи — и за първи път след статуите за олтара на Пиколомини ваеше мраморни фигури, които не събуждаха у него истински интерес. Виждаха му се някак лишени от емоционално напрежение, без пулсираща, затворена в тях сила, която да завладее заобикалящото ги пространство и да се наложи над него.

Ателието и градината му се бяха превърнали в оживена работилница, където пет-шест младежи помагаха на Урбино и Рафаело да Монтелупо да довършат гробницата. За него бе голяма радост, когато разни римски евреи, някои от които му казваха, че са синове или внуци на хората, позирали на времето за първата му „Пиета“, искаха позволение да дойдат в ателието, за да видят „Мойсей“. Те заставаха пред великия си учител, обзети от гордост и удивление, и устните им безмълвно шепнеха нещо, което — Микеланджело знаеше — не можеше да бъде молитви, защото десетте божи заповеди забраняваха това.

Сегашното и бъдещето означаваха за него само работа, която му предстоеше да извърши. Още колко творби щеше да има в живота му? „Покръстването на Павел“ ще отнеме еди-колко си години, „Разпятието на свети Петър“ още еди-колко си. По-добре е да брои проектите, отколкото дните, тогава няма да пресмята една по една годините, сякаш са монети, които наброява в ръката на недоверчив търговец. По-просто е да мисли за времето като творчество: двете фрески за капелата „Свети Павел“, после „Свалянето от кръста“, което искаше да извае за собствено удоволствие от последния си прекрасен карарски блок… Бог надали ще пожелае да прекъсне един художник в кипежа на творческото му вдъхновение.

Той поглъщаше времето тъй неусетно, както изпиваше чаша вода: няколко дена представляваха слуга, който се мъчи да задържи уплашения кон на Павел; една седмица му отне безкрил ангел, един месец породи Павел, поразен със светлина от ръката на Христа; сетне година означаваше струпването на фигурите от едната страна на Павел — войници и другари, едни ужасени, други, които се мъчат да избягат, някои, устремили в страха си поглед нагоре. Имаше ли нещо по-хубаво от това да мери времето с изпълнилото го съдържание?

В Рим бе основана комисия на Инквизицията. Кардинал Карафа, живял нравствен и честен живот като свещеник при покварения двор на папа Александър VI Борджия, беше спечелил влияние въпреки волята и желанието на онези, които му служеха. Макар и да се хвалеше, че никога не се докарва пред никого, че грубо отказва всекиму, който моли за услуга; макар и да беше избухлив по характер и с болезнено мършаво лице и снага, пламенната му преданост на църковните догми го издигаше в най-влиятелен водач сред Колегията на кардиналите, когото почитаха, от когото се бояха и комуто се подчиняваха. Неговата комисия на Инквизицията бе вече установила списък на книги, които биваше да се печатат и четат.

Витория Колона се завърна в Рим и постъпи в манастира „Сан Силвестро ин Капите“ близо до Пантеона. Микеланджело смяташе, че не е трябвало да напуска безопасното си убежище във Витербо. Той настояваше да се видят. Витория отказваше. Той я обвини в жестокост; тя отвърна, че това бе милост. Най-после, само благодарение на упоритостта си, Микеланджело получи съгласието й… за да открие, че силата и красотата й са съсипани. Болестта и тежестта на отправените против нея обвинения бяха я състарили с двадесет години. От хубава, здрава, жизнена жена тя се беше превърнала в старица с набръчкано лице, сухи и бледи устни, зелените очи бяха хлътнали в орбитите си, топлият меден цвят изчезнал от косата. Тя седеше сама в манастирската градина с ръце, скръстени на скута, и с наметало на главата. Той бе изумен.

— Аз се помъчих да ви спестя това нещо — тихо рече Витория.

— Нима смятате, че любовта ми е толкова плитка?

— Дори в добрината ви се крие жестоко откровение.

— Животът е жесток, любовта — никога.

— Любовта е най-жестока от всички. Аз знам…

— Вие познавате само една незначителна частица — прекъсна я Микеланджело. — Защо се държахте на разстояние? И защо сте се върнали в тая опасна атмосфера? — Трябва да се помиря с църквата, да потърся прошка за греховете ми против нея.

— Грехове ли?

— Да. Аз съм била непокорна, увличала съм се от собствените си суетни мнения, насочени против божествената доктрина, поощрявала съм разколници…

Гърлото му се сви. Още един отклик от миналото. Той си спомни мъката, с която бе слушал молбите на умиращия Лоренцо де Медичи да получи опрощение на греховете си от Савонарола, човека, който бе унищожил Платоновската му академия. Беше чул и брат си Лионардо да порицава Савонарола зарад неподчинението му на папата Борджия. Нямаше ли единство между живите и умиращите?

— Последното ми желание е да умра опростена — тихо продължи Витория. — Трябва да се върна в лоното на църквата, както детето се връща в прегръдките на майка си. Само там мога да намеря изкупление.

— Това е последица от болестта ви! — възкликна Микеланджело. — Инквизицията ви е измъчила!

— Аз съм се измъчила сама, в душата си, Микеланджело, аз се прекланям пред вас като пред човек с божествена дарба. Но и вие преди смъртта си ще трябва да потърсите спасение.

Той се заслуша в пчелите, които бръмчаха в цветните чашки. Сърцето му се свиваше поради отчаянието й. Те бяха още живи върху лицето на земята. А тя говореше, сякаш бяха вече умрели. Той промълви:

— Моите чувства към вас, които никога не сте ми позволили да изразя, не са се променили. Нима сте смятали, че съм някой младеж, влюбил се в хубаво селско момиче? Нима не знаете колко голямо място заемате в душата ми?…

Очите и се напълниха със сълзи. Дишането й се ускори.

— Благодаря ви, скъпи — пошепна Витория. — Вие излекувахте раните, нанесени ми… много отдавна.

И си влезе през странична врата в манастира, като го остави на каменната пейка, която изведнъж му се видя студена в заобиколилата го хладина на градината.