Ървинг Стоун
Страдание и възторг (4)

4

В последвалото трескаво безмълвие Микеланджело чу един от конете насреща да цвили и Лукреция да ръчка огъня в кухнята. Лодовико се подпря на две ръце и стана, за да може да диктува положението. Това необяснимо желание на сина му да стане занаятчия можеше да бъде последният удар, който да тласне семейството в социалната бездна.

— Микеланджело, прощавай, че се наложи да те дам да се учиш в Гилдията на сукнарите и, че те принуждавам да станеш търговец, а не благородник. Но аз все пак те изпратих в скъпо училище и плащам пари, каквито нямам в излишък, за да се изучиш и израснеш в гилдията, докато се сдобиеш със собствени тъкачници и дюкяни. Тъй са започнали да трупат състояние повечето от най-знатните флорентински фамилии, дори Медичите. — Лодовико повиши глас: — Мислиш ли, че ще позволя да си губиш времето като художник? Да позориш фамилното ни име! От триста години нито един Буонароти не е изпадал толкоз ниско, че да работи с ръцете си.

— Това е вярно. Ние сме били все лихвари — отвърна гневно момчето.

— Ние сме в Гилдията на сарафите, една от най-почитаните във Флоренция. Лихварството е уважавана професия.

Микеланджело потърси спасение в хумора.

— Забелязвал ли си как чичо Франческо прибира подвижната си маса пред „Орсанмикеле“, когато завали? Никога не съм виждал човек да работи с ръцете си по-бързо от него.

Като чу името си, чичо Франческо се втурна в стаята. Той — работещата половина на съдружието Буонароти — бе по-едър от Лодовико и по-благообразен. Преди две години се бе отделил от Лодовико, беше понатрупал пари, накупил къщи и въобще си беше създал положение, но се бе помамил да вложи пари, и то чужда валута, в едно несигурно начинание, загубил бе всичко и бе принуден да се върне в братовата си къща. Сега, завалеше ли, той прибираше бързо кадифената покривка от сгъваемата маса, грабваше торбата с монетите, стисната между краката, и хукваше по мокрите улици към приятеля си Аматоре, продавач на платове, който го пускаше да настани масата си на сушина.

— Микеланджело — каза Франческо с рязък глас — ти не можеш различи врана в паница мляко! Що за идиотско удоволствие да обиждаш Буонаротите?

Момчето кипна при това обвинение.

— Аз се гордея с нашето име не по-малко от вас. Защо да не се науча да създавам изящни творби, с които цяла Флоренция ще се гордее — като вратите на Гиберти, скулптурите на Донатело и фреските на Гирландайо? Флоренция е добър град за един художник.

Лодовико сложи ръка на рамото на момчето и се обърна към него с галеното му име — Микеланьоло. От петимата сина той беше любимецът му, на когото възлагаше големи надежди; тази привързаност на бащата го бе накарала да харчи пари цели три години, за да се учи синът му в училището на Урбино. Учителят бе твърде честолюбив, за да обади на бащата, че неговият умен наглед син предпочиташе да рисува в тетрадките си, вместо да учи четмо и писмо от сборника гръцки и латински ръкописи. Колкото до реториката, момчето си имаше свои собствени логически правила, които убедителният Урбино не можа да промени.

— Микеланьоло, в думите ти за художниците има толкоз истина, колкото в думите на един празен дърдорко. Досега толкова се ядосвах на твоите глупости, че не можех да сторя друго, освен да те пердаша. Но ти си вече тринайсетгодишен; плащал съм пари да изучиш логиката, та затова сега ще прибягна до логика. Гиберти и Донатело започнаха като занаятчии и свършиха като занаятчии. Тъй ще свърши и Гирландайо. Със своята работа те не можаха да се издигнат и на педя в обществото, а Донатело бе толкова оголял към края на живота си, че Козимо де Медичи трябваше да му отпусне издръжка по милост.

При тази нападка момчето избухна:

— Оголял бе, защото слагаше всичките си пари в една кошница, окачена в ателието, та помощниците му и приятелите му да могат да си вземат, когато са в нужда. А Гирландайо трупа състояние.

— Да се занимаваш с изкуство е все едно да миеш главата на магарето с луга — каза Франческо, защото мъдростта на тосканеца е изтъкана от поговорки. — Хабиш и сили, и лугата. Всеки си мисли, че камънакът ще се превърне в злато в ръцете му. Що за фантазии?

— Ей такива на̀ — извика Микеланджело. После се обърна към Лодовико: — Лиши ме от изкуството, и тъй ще пресъхна, че няма да остане плюнка в устата ми.

— А аз предричах, че моят Микеланджело ще възвърне състоянието на Буонароти! — изгърмя Лодовико. — Не биваше да си отварям толкоз устата. Но сега ще ти дам да се разбереш.

Свил здраво дясната си ръка в лакътя, той започна да налага момчето като с тояга. Франческо не можеше да не помогне на племенника си в този критичен момент от неговата младост, та взе да му пляска шамари.

Микеланджело сви глава, както правят безсловесните зверове при буря. Нямаше смисъл да бяга, защото тогава спорът трябваше да се поднови по-късно. Той само си каза полугласно думите на своята баба:

— Търпение! Всеки човек се ражда на тоя свят със занаята си.

С крайчеца на окото той забеляза леля си Касандра да изпълва рамката на вратата — леля му беше едра жена, която сякаш дебелееше от въздуха, дето дишаше. Касандра, с огромните гърди, бедра и задник, с глас, който отговаряше на ръста и, беше нещастна. И не смяташе, че е длъжна да раздава щастие. „Щастието е за оня свят“ — казваше леля Касандра.

— Какво става тук? — попита тя и гръмкият й глас така го удари в ушите, че го заболяха повече, отколкото от плесниците на мъжа и.

След това всички думи и удари бяха прекратени и Микеланджело разбра, че в стаята е влязла баба му. Облечена в черно, не красива, но с чудесно оформена глава, тя бе затворена жена, която упражняваше матриархалните си права само в мигове на семейни кризи. Лодовико не обичаше да огорчава майка си. Той се отпусна в стола и извести:

— Край на спора! Не съм те отгледал да ламтиш за целия свят; достатъчно е да печелиш пари и да служиш на името Буонароти. Да не си отворил вече дума за учение при художник!

Микеланджело се радваше, че мащеха му е прекалено заета с готвенето, та не може да остави кухнята — в стаята и без това имаше вече много хора.

Мона Алесандра пристъпи към сина си до писалището.

— Какво значение има дали ще влезе в Гилдията на сукнарите и ще пресуква вълна, или ще влезе в Гилдията на аптекарите и ще бърка бои? Ти няма да оставиш пари за пет гъски, камо ли за петима сина. — В гласа й нямаше упрек; та нали мъжът й, Лионардо Буонароти, със своето недомислие и лош късмет тласна семейството към провал. — Петте момчета трябва да се грижат за хляба си. Нека Лионардо иде в манастир, както той иска, а Микеланджело — в ателие. Щом вече не можем да им помагаме, защо да им пречим?

— Ще ида да се уча при Гирландайо, татко. Трябва да подпишеш документите. Това ще бъде добре за всички ни.

Лодовико гледаше невярващ сина си. Дали не го е обладал зъл дух? Дали да го не заведе в Арецо, да му побаят?

— Микеланджело, говориш работи, дето ме карат да се пукам от яд. — Той пусна последната си, съкрушителна стрела: — Не можем плати счупена пара на Гирландайо за учението ти.

Микеланджело това и чакаше.

— Няма нужда от пари, тате. Гирландайо е съгласен да ти плаща, ако му стана ученик.

— Той да плаща! — ахна Лодовико. — Как тъй хем ще те учи, хем ще ми плаща?

— Защото смята, че имам добра ръка.

След известно мълчание Лодовико се отпусна бавно в коженото си кресло.

— Дано ни пази бог, инак с нас е свършено. Право да ти кажа, не знам на кого си се метнал. Положително не на Буонаротите. Всичко това сигурно идва от майчината ти страна, от Ручелаите.

Той изплю това име, като да бе парче червива ябълка. Микеланджело за първи път чуваше името Ручелаи да се произнася в дома на Буонароти. Лодовико се прекръсти по-скоро защото не знаеше какво да стори, нежели от набожност.

— Толкова нещо съм изтърпял, че мога да стана светец.