Ървинг Стоун
Страдание и възторг (55)

1

Микеланджело бе застанал на едно възвишение северно от града. Рим се разстилаше долу сред хълмовете, разрушен сякаш от нашествие на вандали. Лео Бальони посочи очертанията на Леоновата стена, крепостта Сант Анджело.

Двамата яхнаха пак конете, спуснаха се към Порта дел Пополо и минаха край гробницата на Нероновата майка, за да излязат на малък площад. Струпаната тук смет вонеше. Вляво от тях се издигаше хълмът Пинчо, покрит с лозя. Вървяха по тесни като алеи улички с разбит калдъръм. Минаващите коли вдигаха такъв оглушителен шум, че Микеланджело едва чуваше Бальони, който му показваше разсипаната гробница на римския император Август, из която сега пасяха крави, Кампо Марцио, една долина край Тибър, населена от по-бедните занаятчии, чиито дюкяни се гушеха между древни дворци, които сякаш щяха да се сгромолясат всеки миг.

Повече от половината сгради, край които минаваха, бяха рухнали. Между нападалите камъни се шляеха кози. Бальони обясни, че миналия декември Тибър придошъл и хората избягали по околните хълмове, а като се върнали след три дни, намерили един подгизнал, разрушен град, в който после избухнала чума, та всяка сутрин трябвало да погребват по сто и петдесет трупа на острова в реката.

Микеланджело усети да го свива нещо под лъжичката: градът майка на християнството приличаше на бунище. Под копитата на конете им се валяха умрели животни. Работници рушаха стърчащите стени зарад строителния материал, горяха мраморни плочи и колони за вар. Той избиколи с коня си някаква старинна статуетка, която се подаваше от праха на пътя, мина край редица запуснати къщи с олющена мазилка, обрасла в лишеи и лози. Видя един древногръцки храм, превърнат в свинска кочина. От една четвъртита подземна гробница, в която се подаваха наполовина колоните на древен форум, се носеше ужасна воня — стотици години тук бе изхвърляна смет, тук лежаха много поколения, чиито потомци и до ден-днешен клечаха над тази паст и ходеха по нужда в нея.

Бальони го поведе из редица мрачни, криви улички, в които двата коня едва можеха да се разминават, после минаха край театъра „Помпей“, под чийто зинал свод живееха стотици семейства; и най-после стигнаха до Кампо дей Фиори, където той забеляза първите признаци на живот: пазар за зеленчуци, цветя, сирене, риба, месо, със скупчени редици чистички пъстри сергии, от които римските жени пазаруваха за обед. За първи път, откак бяха влезли в Рим, Микеланджело погледна Бальони и му се поусмихна:

— Ужасен ли сте? — попита Бальони. — Или отвратен?

— И едното, и другото. На няколко пъти ми идваше да обърна коня и да препусна към Флоренция.

— Рим е жалък. Трябва да видите поклонниците, които идват от цяла Европа. При нашите царствени шествия тях ги обират, мачкат, тъпчат, паразитите в странноприемниците ги изпохапват до смърт, а в черквите им вземат и последния грош. Брачолини писа преди шестдесетина години: „Обществените и частните сгради лежат прострени, голи, потрошени като крайници на някой исполин. Рим е разлагащ се труп.“ Папа Сикст IV положи истински усилия да разшири улиците, да поправи някои от сградите; ала при Борджиите градът изпадна в още по-лошо положение от това, за което пише Брачолини. Ето тук е моят дом.

На ъгъла се издигаше добре планирана къща на три етажа с лице към пазара. Стаите й бяха малки, скромно мебелирани с орехови маси и столове, но с богати килими по пода и гоблени, и скъпи тъкани по стените, с изписани шкафове, златни огледала и червени кожени орнаменти.

Качиха Микеланджеловата мушамена торба на третия етаж. Дадоха му ъглова стая с изглед към пазара и към един шеметно голям, нов каменен дворец, току-що завършен — както му обясни Бальони — от кардинал Риарио, който беше купил детската фигура.

Обядваха превъзходно в една трапезария, изолирана от шума на улицата. Късно следобед се отправиха към старата вила на кардинала, като минаха през Пиаца Навона, мястото на някогашния голям стадион на Домициан, където Микеланджело остана обаян от един полуизровен, великолепно изваян мраморен торс пред къщата на един от Орсините, някакъв роднина на Пиеровата жена Алфонсина. Лео смяташе, че това е може би статуята „Менелай повдига Патрокъл“.

Продължиха към Пиаца Фиамета, кръстен на любовницата на папския син Чезаре Борджия, после се насочиха към двореца на Риарио, гледащ към Виа Систина и към най-чистата странноприемница в града „Остариа дел Орсо“, сиреч „Мечата странноприемница“. Бальони му разказа още някои неща за племенника на папа Сикст IV — Рафаеле Риарио ди Сан Джорджо, станал кардинал още като осемнадесетгодишен студент в Пизанския университет. Младият кардинал, отишъл на посещение у Медичите във Флоренция, се молел пред олтара на Катедралата, когато убийците погубили Джулиано де Медичи и едва не пребили Лоренцо. Макар Лоренцо и флорентинците да били убедени, че именно папа Сикст и племенниците му са влезли в заговор с Паците, за да убият двамата Медичи, Лоренцо решил, че кардиналът не е знаел нищо за заговора.

Кардинал Риарио прие Микеланджело сред куп сандъци и полунаредени куфари, които стягаха за път. Той прочете препоръчителното писмо от Пополано и посрещна Микеланджело с добре дошъл.

— Вашата детска фигура е добре изваяна, Буонароти, макар да не е антична. Имам впечатление, че вие ще можете да ни изваете нещо много хубаво.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство.

— Бих искал следобед да се разходите и видите най-хубавите ни мраморни статуи. Започнете с Домициановата арка на Корсото, после идете до Траяновата колона, вижте и колекцията от бронзови статуи в Капитолийския музей, чието начало е сложено от Сикст IV, бащата на вуйчо ми…

Кардиналът млъкна едва след като изреди двадесетина скулптури, намиращи се в най-различни музеи и части на града. Лео Бальони го заведе да види най-напред речния бог „Марфорио“, статуя с чудовищни размери на улицата между Римския и Августовия форум, която се предполагаше да е стояла в храма на Марс. Оттук отидоха при Траяновата колона, където Микеланджело ахна пред скулптурата „Лъвът изяжда коня“. После заизкачваха Квириналския хълм. Младият скулптор остана поразен от размера и грубата сила на мраморната група „Конеукротители“, висока осемнадесет стъпки, и от боговете на Нил и Тибър — първия, опрял ръка на един сфинкс, а втория, облегнат на тигър. До тях се виждаше гола богиня, удивително красива, която Лео предполагаше, че е Венера.

Продължиха към градината на кардинал Ровере при черквата „Сан Пиетро ин Винколи“. Лео обясни, че племенникът на Сикст IV е основател на първата обществена библиотека и на музей с бронзови статуи в Рим, че има най-хубавата колекция от антични мраморни статуи и е внушил на Сикст идеята да се изпишат стените на Сикстинската капела.

Като влезе през желязната вратичка на градината на кардинала, Микеланджело остана без дъх: пред него стоеше торсът на един Аполон — най-изумителното човешко творение, което бе виждал. Както при първото си посещение с Бертолдо в двореца на Медичите той се движеше зашеметен и омагьосан сред гората от скулптури — от „Венера“ към „Антей“, от него към „Меркури“ — и само смътно долавяше гласа на Лео, който му обясняваше кои статуи са задигнати от Гърция и кои са били купени от император Адриан и изпратени с кораби в Рим. Ако Флоренция е най-богатото в света средище на творци, този жалък, мръсен, разкапан град положително имаше най-голямата колекция от антично изкуство. И тук той виждаше доказателство за това, което се бе мъчил да обясни пред Флорентинската катедрала на приятелите си от Гирландайовото ателие: тези мраморни статуи бяха тъй живи и красиви, както в деня на извайването им — преди две хиляди години.

— Сега ще идем да видим бронзовата статуя на Марк Аврелий пред Латеранския дворец — каза Лео. — После може би…

— Моля ви, стига. Нещо ми трепери отвътре. Трябва да се затворя в стаята си и да се помъча да смеля видяното досега.

 

 

Вечерта Микеланджело не можа да яде. На другата сутрин, неделя, Лео го заведе на литургия в малката черква „Сан Лоренцо ин Дамазо“ до новия дворец на кардинал Риарио, свързана с него посредством отвор в една от стените. Микеланджело остана изумен, когато се озова сред сто мраморни и гранитни колони, все различни, изваяни от майстори каменоделци, всяка с различно моделиран капител.

— Отбирани са из целия Рим — обясни Лео, — но най-вече от портиката на театър „Помпей“.

Кардиналът покани Микеланджело в новия си дворец. Обширната каменна сграда, два пъти по-голяма от двореца на Медичите, беше вече завършена — с изключение на централния двор. Микеланджело изкачи широкото стълбище, мина през приемната с богати гобленови завеси и огледала в ахатови рамки, през гостната с източни килими и орехови столове с дърворезба, през музикалния салон с красив клавесин и най-после стигна до кардинала, който седеше с пурпурните си одежди и шапка в стаята за старинни скулптури, където се виждаха и десетина фигури, неизвадени още от отворените сандъци, пълни със стърготини.

— Кажете ми, Буонароти, какво ви е мнението за статуите, които разгледахте. Можете ли да направите нещо също тъй красиво?

— Възможно е да не стане така красиво. Но ще видим какво мога да направя.

— Този отговор ми харесва, Буонароти, той говори за скромност.

Микеланджело не мислеше да скромничи, а искаше да каже само, че неговите скулптури ще бъдат различни от всичко, което е видял.

— Най-добре е да пристъпим веднага към работа — продължи Риарио. — Каляската ми е отвън. Може да ни закара до каменоделнята.

Докато слугата на кардинала ги караше през Сикстинския мост и Сетимианската порта към каменоделните в Трастевере, Микеланджело изучаваше лицето на новия си покровител. Говореше се, че Риарио бил толкова потресен от извършеното пред него убийство на Джулиано, че лицето му станало мораво; всъщност то си беше такова и до ден-днешен. Кардиналът имаше: дълъг, гърбав нос, завит над здраво стиснатата уста.

В каменоделнята кардинал Риарио като че започна да става нетърпелив. Микеланджело обикаляше камъните и се питаше дали ще е нахално, ако си избере по-голям мрамор. Най-после се спря пред един карарски мрамор, изсечен във вид на колона, седем стъпки висока и четири стъпки дебела. Очите му светнаха от радост. Той увери кардинала, че в тази колона сигурно се скрие много хубава статуя. Кардинал Риарио веднага извади тридесет и седем дуката от кесията на колана си.

На другата сутрин Микеланджело стана още в зори и тръгна по течението на Тибър към Флорентинския мост, където прекоси реката и се отправи към Трастевере, този гъсто населен квартал на Рим, приютил грънчари, кожари, воденичари, въжари, ковачи, рибари, лодкари, градинари — шумни, плодовити потомци на първите римляни, затворени между високите стени и Тибър, натъпкани в жилища, които си стояха непроменена от стотици години. Той взе да обикаля лабиринта от тесни улички, гледайки как занаятчиите обработват суровия материал в тъмните си дюкяни, до които издадените горни етажи не допускаха светлина, и тесните скупчени къщи с островърхи покриви и настръхнали четвъртити кули. Амбулантни търговци хвалеха гласовито стоката си, жени и деца вдигаха врява, продавачи на риба, сирене и месо крещяха до пресипване и цялата тази олелия се сплиташе с безбройните миризми и се набиваше в ушите, очите и носа.

Микеланджело тръгна по Виа делла Лунгара към каменоделнята пред самата Ватиканска стена и болницата „Санто Спирито“. В каменоделнята не се виждаше жива душа. Той се заслуша в нестройните кукуригания на петлите, докато се появи собственикът.

— Какво дириш тук? — попита той навъсен, все още сънлив.

— Нали казахме, че ще го изпратим днес. Думата си е дума.

— Аз не се тревожа, че няма да го изпратите. Рекох си само да помогна при товаренето…

— Да не искаш да кажеш, че не знаем как да товарим? — обиди се собственикът. — Ние от пет поколения караме мрамор в Рим, та един флорентински скулптор ли ще ни учи как да си вършим работата?

— Аз съм работил в Майанските кариери. Бива ме с лоста.

Поуспокоен, собственикът отвърна:

— Значи, си каменар, а? Това е вече друга работа. Нашето семейство ломи травертин. Казваме се Гуфати.

Микеланджело провери дали са подложени достатъчно трици и дали камъкът е вързан здраво, след което каруцата пое по дълбоките коловози на улиците — толкова дълбоки, че колелата се губеха в тях до главините. Той вървеше отзад, галеше мрамора и се молеше дано тази разхлопана селска каруца, използувана пет поколения, да не се разпадне на трески и да остави мрамора насред път.

Като стигнаха до двореца, Гуфати попита:

— Де ще разтоварим?

Микеланджело се сети изведнъж, че не му бяха казали къде ще работи.

— Почакай тук! — извика той и хукна през двора, по широкото стълбище, та в приемната, където налетя на… един от секретарите на двореца, който погледна неодобрително този вързоп работни дрехи, нахълтал в хола на най-новия дворец в Рим.

— Трябва веднага да видя кардинала. Много е важно.

— Важно за кардинала или за вас?

Сякаш го поляха със студена вода.

— Става дума за мрамора… ние го купихме вчера и… сега го докарах, а нямам място…

Той млъкна, загледан в палеца на секретаря, който прелистваше календар за назначените срещи на кардинала.

— Негово превъзходителство няма свободно време до идущата седмица.

Микеланджело остана със зинала уста.

— Но… ние не можем да чакаме.

— Аз ще уредя въпроса с негово светейшество. Обадете се утре.

Микеланджело се втурна обратно по стълбището, изскочи от двореца и прекоси улицата към къщата на Лео Бальони. Лео го подстригваха. На раменете му беше метнат пешкир, на който да падат отрязаните коси. Очите му играеха, докато слушаше буйното словоизлияние на Микеланджело. Той каза на бръснаря да почака, махна пешкира и стана от стола — единствения тапициран стол в къщата.

— Елате, ще намерим място.

Лео го заведе до една барака зад купола на „Сан Лоренцо ин Дамазо“, където строителите на двореца си бяха прибирали инструментите вечер. Микеланджело откачи вратите от пантите. Лео се върна да се доподстриже. Гуфати разтовари камъка.

Микеланджело седна на пръстения под пред мрамора и опря брада на коленете си.

— Хубава мръвка си ти — каза той гальовно и се замисли каква ли тема би избрал един кардинал за фигура в естествен размер. Дали не трябваше да е религиозна? Но пък кардиналът имаше слабост към древните гръцки и римски статуи.

Следобед кардиналът го повика при себе си. Прие го в една строга стая без никакви мебели. В единия й край имаше малък жертвеник, а до него врата. Риарио беше със строго ушито расо и шапчица.

— Сега, когато ще се заловите с продължителна работа, най-добре е да се преместите в двореца. Гостната стая на синьор Бальони чака един куп дами.

— При каква уговорка ще живея в двореца, ваше превъзходителство?

— Да речем, че адресът ви ще бъде дворецът на кардинал Риарио. А сега трябва да ви напусна.

Кардиналът не каза нито дума каква скулптура иска да му се направи. И за каква цена. И дали ще му дава редовна плата, докато работи. Дворецът щеше да е неговият адрес; той не знаеше нищо повече.

Но узна. Нямаше да живее тук като син, както в двореца на Медичите, нито като близък приятел, както у Алдовранди в Болоня. Някакъв камериер го заведе до една тясна килия в дъното на приземния етаж, една от двадесетината подобни стаички, в която той разопакова вещите си. Когато стана време за ядене, насочиха го към стая, известна като „третокласната трапезария“, където се озова в компанията на кардиналските писари, главния сметководител, закупчика на двореца и хората, които се занимаваха с обширните земи на кардинала, с неговите складове за дървен материал, кораби и черковни имения, пръснати из цяла Италия.

Кардинал Риарио беше изяснил отношенията. Микеланджело Буонароти щеше да живее в двореца му като един от групата квалифицирани работници. Нищо повече и нищо по-малко.