Ървинг Стоун
Страдание и възторг (119)

1

Той пришпори коня и мина през Порта дел Пополо. След последната си война Рим имаше по-разрушен вид, отколкото в 1496 година, когато го беше видял за първи път. Микеланджело обиколи собствената си разнебитена къща на Мачело деи Корви. Повечето мебели бяха изпокрадени, както и дюшеците, кухненските съдове и някои от основните блокове за гробницата на Юлий. „Мойсей“ и двата „Роби“ не бяха повредени. Той огледа стаите, поразучи запуснатата градина. Налагаше се да измаже и боядиса стените, да сложи ново дюшеме, да обзаведе отново цялата къща. От петте хиляди дуката, които беше спечелил през последните десет години за капелата на Медичите, беше успял да спести и да внесе в Рим само няколкостотин.

— Трябва да турим къщата в ред, Урбино.

— Аз мога да извърша поправките сам, господине.

Два дена след пристигането на Микеланджело в Рим папа Климент VII умря във Ватикана. Цялото население наизлезе по улиците, обзето от някаква неистова радост. Омразата към Климент, която продължаваше да се проявява през време на безкрайните погребални церемонии, се дължеше на вината му за разграбването на Рим. Точно предния ден Микеланджело и Бенвенуто Челини бяха посетили Климент. Той беше в добро настроение и беседва с Челини за нов медал, който се канеше да насече, а с Микеланджело за проекта на „Страшният съд“. Макар братовчедът Джулио понякога и да му беше причинявал страдания, той чувствуваше доста остро загубата на този последен приятел от детството си в двореца на Медичите.

През двете седмици, които бяха необходими за Колегията на кардиналите да се събере и да избере папа, Рим пазеше мълчание. Но не и флорентинската колония. Когато дойде в двореца на Медичите, Микеланджело видя, че той е драпиран с траур само отвън. Вътре изгнаниците ликуваха. След смъртта на Климент нямаше да има кой да защищава сина му Алесандро — той можеше да бъде сменен с Иполито, сина на любимия им Джулиано.

Двадесет и пет годишният кардинал Иполито излезе да посрещне Микеланджело на стълбището; изпълнена с обич усмивка огряваше бледото му лице с черти на патриций и гарвановочерна коса. Носеше тъмночервена кадифена дреха и шапчица, с редица големи златни копчета през гърдите. Той прегърна с една ръка Микеланджело и се обърна да намери сина на Контесина, кардинал Никола Ридолфи, който имаше крехката фигура на майка си и бляскавите и кафяви очи.

— Трябва да останеш при нас, в двореца, докато стегнеш къщата си — каза Иполито.

— Майка ми би го искала — добави Никола.

Десетина стари приятели се стълпиха да го поздравят: Кавалканти, Ручелаи, Ачайуоли, Оливиери, Паци, Климентовият комисар на Флоренция Бачо Валори, Филипо Строци и син му Роберто, кардинал Салвиати-баща, синът на Якопо кардинал Джовани Салвиати, Биндо Алтовити. Флорентинската колония в Рим се беше попълнила с тези семейства, които Алесандро беше лишил от всички имоти и влияние.

След смъртта на Климент нямаше вече нужда да се спотайват. Това, което преди е било подмолен заговор за отърваване от Алесандро, сега беше открито движение.

— Ще ни помогнеш ли, Микеланджело? — попита кардинал Джовани Салвиати.

— Разбира се. Алесандро е див звяр.

Чуха се високи възгласи на одобрение. Николо каза:

— Има само една пречка още: Карл V. Ако императорът бъде на наша страна, ще можем да се вдигнем на поход срещу Флоренция и да разбием Алесандро. Гражданите ще въстанат и ще се присъединят към нас.

— С какво мога да помогна?

Отговори му историкът на Флоренция Якопо Нарди:

— Императорът не е голям любител на изкуството. Обаче до нас достигат съобщения, че е проявил интерес към вашето творчество. Бихте ли изваяли или нарисували нещо за него, ако това би помогнало на нашата кауза?

Микеланджело ги увери, че ще го направи. След обеда Иполито каза:

— Оборите, които Леонардо да Винчи проектира за баща ми, са готови. Искаш ли да ги видиш?

На първата ясла под високия гредоред на тавана стоеше бял арабски жребец. Микеланджело поглади дългата шия на животното, която стопли ръката му.

— Какъв красавец! Никога не съм виждал такъв прекрасен кон.

— Моля ти се, приеми го като дар.

— Благодаря, но не мога — бързо рече Микеланджело. — Тъкмо тая сутрин Урбино събори последните остатъци от стария обор. Няма да имаме къде да го държим.

Но когато се върна у дома, той завари Урбино да стои в градината и плахо да държи коня за юздите. Микеланджело пак потупа изящната бяла шия на жребеца и попита:

— Смяташ ли, че трябва да го задържим?

— Баща ми ме е учил никога да не приемам подарък, който яде.

— Но как мога да се откажа от такова красиво животно? Трябва да купим малко дървен материал и да направим нов обор.

Той се питаше пак и пак дали му е олекнало, като е свалил от плещите си смазващото бреме на „Страшният съд“. За да изпише стената на олтара в Сикстинската капела, щяха да му трябват най-малко пет години, защото това щеше да е най-голямата стена в Италия, изписана някога с една-единствена фреска. Но дукатите му се топяха за поправки и обновяване на къщата и той виждаше, че скоро ще има нужда от пари.

Балдучи, толкова широк, колкото и висок, но набит и червендалест, навъдил вече многобройни внуци, избоботи:

— То се знае, че си го загазил! Като харчиш толкова години във Флоренция без моите финансови магии. Но сега си в сигурни ръце! Давай на мен спечелените пари и аз ще ги влагам така, че да живееш независим и в охолство.

— Балдучи, в мен като че ли има нещо, което отблъсква парите. Дукатите си казват: „Тоя човек няма да ни даде сигурен подслон, където ще можем да се множим. Хайде да отидем другаде!“ Кой ще е следващият папа?

— Кажи ми ти.

От Балдучи той отиде при Лео Бальони, в същата къща на Кампо деи Фиори. Лео, с лъвска грива и лице без никакви бръчки, беше преуспял като доверен посредник на папа Лъв и папа Климент — служба, която беше сполучил да си осигури с помощта на Микеланджело.

— Сега съм готов да се оттегля на почивка — довери се Лео на Микеланджело, докато двамата обядваха в разкошно наредената трапезария. — В живота ми е имало, кажи-речи, толкова пари, жени и приключения, колкото би могъл да пожелае някой мъж. Май че ще оставя следващия папа да се грижи сам за поръченията си.

— Кой ще е тоя папа?

— Никой не знае.

Рано на другата сутрин го посети Урбинскияг херцог, следван от слуга с кутия, в която бяха четирите договора за гробницата на Юлий. Херцогът беше човек със свирепо изражение на лицето, което приличаше на изровено с окопи бойно поле. На кръста си носеше смъртоносна кама. Противниците се срещаха за първи път след коронясването на Лъв преди двадесет и една година. Херцогът осведоми Микеланджело, че стената за гробницата на Юлий била приготвена в „Сан Пиетро ин Винколи“, която била черква на Юлий, когато той бил кардинал Ровере. След това взе сложеното най-отгоре в кожената кутия споразумение, това от 1532 година, което „отменяше, обезсилваше и освобождаваше Микеланджело от всички сключени преди това договори“, и го захвърли в краката на Микеланджело.

— Сега няма да има вече Медичи да ви закриля! Ако не изпълните тоя последен договор до май идущата година, както е посочено в споразумението, ще ви накарам да изпълните договора от 1516 година: двадесет и пет статуи, по-големи от естествен ръст. Двадесет и петте, за които сме платили. Херцогът изскочи на улицата, стиснал с дясната ръка дръжката на камата.

Микеланджело не беше наредил да се докарат от Флоренция нито четирите недовършени „Великани“, нито „Победата“. Беше се зарадвал на облекчението, което му предлагаше новото положение: вместо цяло помещение — гробница само единична стена; въпреки това той се тревожеше, защото сега тези огромни статуи нямаше да отговарят по размери на мраморната фасада. Понеже дължеше още три фигури на Ровере, той реши да извае една „Богородица“, един „Пророк“ и една „Прорицателка“, блоковете за които лежаха в градината. Тези ваяния нямаше да бъдат нито големи, нито трудни. Беше сигурен, че Ровере ще останат не по-малко доволни; във всеки случай собственият му усет за композиция изискваше тази промяна. До следващия май, както стоеше в договора, ще свърши тези три по-малки фигури и неговите работници ще сглобят стената в „Сан Пиетро ин Винколи“.

По въпроса за довършването на гробницата на Ровере съдбата беше толкова против Урбинския херцог, колкото и против Микеланджело. На 11 октомври 1534 година Колегията на кардиналите избра за папа Алесандро Фарнезе, който беше възпитаник на Лоренцо, но беше напуснал двореца и отишъл в Рим преди времето на Микеланджело. Лоренцо Великолепни беше му вдъхнал за цял живот любов към изкуството и науката. Когато папа Александър VI взе за своя любовница омайно хубавата му сестра Джулия, Фарнезе получи кардиналско звание, впусна се в безпътния живот, воден от двора на Борджиите, и доби четири незаконородени деца от две любовници. Рим глумливо го беше нарекъл „женския кардинал“, понеже беше получил званието си покрай сестра си. Обаче в 1519 година, когато го ръкоположиха за свещеник, той се отказа от плътските удоволствия и заживя примерен живот.

Папа Павел III изпрати вестител в дома на Мачело деи Корви: би ли обичал Микеланджело Буонароти да дойде този следобед във Ватиканския дворец? Светият отец имал да му съобщи нещо важно. Микеланджело отиде в баните на Виа де Пастини, където един бръснар му подстрига брадата, изми му главата и среса косата напред над челото. Като се погледна в огледалото в спалнята си, докато Урбино му помагаше да облече риза и наметка с цвета на горчица, той с изненада забеляза, че кехлибарените петънца в очите му са започнали да избледняват и че вдлъбнатината на счупения нос не изглежда вече така дълбока.

— Странно! — промърмори той. — Сега, когато ми е вече все едно, не съм толкова грозен, колкото едно време.

— Ако не вземете мерки — каза Урбино, който с усмивка проследи този самооценяващ се поглед, — ще заприличате на Микеланджелова скулптура.

Когато влезе в малката тронна зала на Ватикана, Микеланджело завари папа Павел III да говори оживено на Ерколе Гонзага, кардинала на Мантуа, син на висококултурната Изабела д’Есте, човек с най-изискан вкус. Микеланджело коленичи, целуна пръстена на новия папа и с бърз поглед скицира лицето му: продълговатата глава, проницателно умните очи, дългия тънък нос, щръкнал над снежнобели мустаци, хлътналите бузи и тънките устни, присъщи на сластолюбец, превърнал се в естет. Силно лице.

— Сине мой, смятам за добро предзнаменование, че ще работиш в Рим през време на моя понтификат.

Ваше светейшество е много любезен.

— Това е въпрос на личен интерес. Няколко мои предшественици ще бъдат запомнени главно поради творбите, които си създал по тяхна поръчка.

Микеланджело скромно се поклони за комплимента. Папата топло добави:

— Искам да постъпиш на наша служба. Микеланджело замълча, за да преброи като каменоделец „едно, две, три, четири“.

— С какво мога да служа на ваше светейшество?

— Като продължиш работата си върху „Страшният съд“.

— Не мога да приема такава голяма поръчка, светейши отче.

— Защо не?

— Обвързва ме договорът с Урбинския херцог да довърша гробницата на папа Юлий. Той ме заплаши, че зло ще ме сполети, ако не работя изключително върху тая задача.

— Нима папският престол ще се уплаши от един военачалник? Изхвърли гробницата от ума си. Искам да довършиш Сикстинската капела за славата на нашия понтификат.

— Светейши отче, цели тридесет години вече ме измъчват зарад това, че сгреших и подписах този договор.

— Павел стана от трона и слабото му тяло затрепери под яркочервената кадифена, поръбена с хермелини наметка.

— За мене също са изминали тридесет години, откакто желая да те имам на служба при мен! Нима сега, след като съм станал папа, не мога да си позволя да задоволя това желание?

— Ваше светейшество, нима ще сравнявате вашите тридесет години с моите!

С буйно движение Павел бутна червената кадифена шапчица нагоре от веждите си и възкликна:

— Аз съм твърдо решил да те привлека на служба при мен, каквото и да стане!

Микеланджело целуна пръстена на папата и излезе заднишком от малката тронна зала. Той се върна в къщи и се тръшна на едно старо кожено кресло. Рязко почукване на вратата го накара да изостави тази поза на отчаяние и да се изправи. Урбино пусна вътре двама швейцарски гвардейци-високи руси великани с еднакви дрехи в жълто и зелено, — които съобщиха, че към десет часа сутринта на другия ден Микеланджело Буонароти щял да бъде посетен от негово светейшество Павел III.

— Аз ще намеря чистачки, господине — заяви несмутимият Урбино. — Какво се поднася на Светия отец и свитата му? Никога още не съм виждал папа освен в шествия.

— Колко хубаво щеше да е и аз да не бях никога виждал папа никъде освен в шествие! — недоволно промърмори Микеланджело. — Купи десертно вино и сладкиши. Постели на масата най-хубавата ни флорентинска покривка.

Папата пристигна с кардиналите и придворните си и предизвика значително възбуждение на Пиаца дел Форо Траяно. Павел благо се усмихна на Микеланджело и веднага се запъти към „Мойсей“. Кардиналите заградиха статуята и тя се озова сред поле от червени раса. От погледа, който папа Павел хвърли крадешком на Ерколе Гонзага, стана ясно, че кардиналът на Мантуа е признатият авторитет на Ватикана по изкуствата. Гонзага се поотдръпна от „Мойсей“ с глава, издадена напред, с очи, пламнали от възбуда. Той заяви с глас, в който се сливаха благоговение, гордост и задоволство:

— Този „Мойсей“ без нищо друго е достатъчен, за да окаже чест на папа Юлий! Никой не би могъл да си пожелае по-великолепен паметник.

Папа Павел тъжно забеляза:

— Ерколе, защо не го казах аз!

След това се обърна към Микеланджело и добави:

— Виждаш ли, сине мой, думите ми не са били неоснователни. Нарисувай ми „Страшният съд“! Аз ще наредя Урбинският херцог да приеме от теб „Мойсей“ и тия двама „Роби“.

Четирите понтификата, през време на които бе живял, бяха научили Микеланджело да разбира кога са го надхитрили.