Ървинг Стоун
Страдание и възторг (21)

8

Имаше няколко неща, които го мъчеха. Бертолдо изискваше от него много, като при това сипеше върху му непрекъснат поток от забележки; колкото и да се стараеше, Микеланджело не можеше да си спечели ни една похвална дума. Болеше го и друго — все още не бяха го поканили в двореца. Бертолдо току викаше:

— Не, не, тази моделировка е прекалено замазана; като видиш скулптурите в двореца, ще разбереш, че мраморът трябва да изразява само най-напрегнати и дълбоки чувства.

„Добре де, поканете ме, че да ги видя“ — мислеше си Микеланджело.

Когато Лоренцо покани Буджардини в двореца, Микеланджело се ядоса. На кого: на Бертолдо? На Лоренцо? Или на себе си? Не би могъл да каже. Щом не го приемаха, значи, го отхвърляха. Почувствува се като магаре, което носи злато, а яде магарешки тръни.

В един студен, но изключително ясен ден в края на март Бертолдо застана над глинения модел, който Микеланджело току-що бе завършил след проучване на древни полубогове — наполовина човеци, наполовина животни.

— В двореца има един новооткрит фавн — каза Бертолдо. — Снощи го разопаковахме. Несъмнено от времето на езическите гърци. Фичино и Ландино смятат, че е от пети век преди Христа. Трябва да го видиш.

Микеланджело притаи дъх.

— Най-добре с още сега. Да вървим — додаде Бертолдо.

Те прекосиха Пиаца Сан Марко и свиха във Виа Ларга. Бертолдо отви веднъж дебелия си вълнен шал, намотан два пъти около врата му, и зави долната половина на лицето си, за да не диша ледения въздух. Откъм Виа де Гори Медичите бяха използували за основа на двореца си втората крепостна стена на града. Архитектът Микелоцо бе завършил двореца преди тридесет години по поръчка на Козимо. Той беше достатъчно голям да побере трите поколения от многобройната фамилия, ръководството на републиката, управлението на една световна търговска мрежа, както и хората на изкуството и науката, които пристигаха във Флоренция. Това бе едновременно дом, канцелария, работилница, университет, ателие, художествена галерия, театър и библиотека: строг, с величествена простота, характерна за вкуса на Медичите.

В този дворец няма лошо изкуство — каза Бертолдо.

Каменната зидария плени Микеланджело, който се спря за миг на Виа Ларга да погледа възхитен. Макар да бе виждал двореца стотици пъти, той все му се виждаше скорошен и нов. Какви превъзходни майстори бяха тези каменоделци! Всеки груб изпъкнал блок на рустиката на долния етаж беше одялан с вещина, като скулптура; повърхността — находчиво обработена от каменоделеца, ъглите — отзети в една лирична крива, която караше огромните блокове да пеят; и нямаше два камъка да се повтарят, тъй както няма да се повтарят две мраморни статуи на Донатело.

Между тежките блокове бяха втъкнати редица железни халки, за които посетителите привързваха конете си; по ъглите имаше бронзови стойки, в които поставяха нощем факлите. Покрай двореца, откъм двете улици, се точеше висока каменна пейка, на която общителните флорентинци можеха да бъбрят и да се припичат на слънце.

— Всеки камък от тази зидария е толкова хубав! — каза Микеланджело, нарушавайки тишината. — Можеш да го сложиш на пиедестал и да го поставиш в лоджията.

Може би — съгласи се Бертолдо, — но за мен тези камъни са прекалено тежки. Те придават на сградата вид на укрепление. Аз предпочитам тези равни, правилни каменни плочи на втория етаж, а още повече — мъничките камъни на третия етаж, всеки от които е обработен като скъпоценен камък. Те правят двореца да изглежда по-лек, колкото повече се издига в пространството.

— Досега не бях разбрал — каза Микеланджело, че архитектурата е едва ли не толкова голямо изкуство, колкото, и скулптурата.

Бертолдо се засмя снизходително.

— Джулиано да Сангало, най-изящният архитект в Тоскана, ще ти каже, че архитектурата е скулптура: създаване на обеми. Щом архитектът не е скулптор, той ще постига нищо повече от затворени стени. Искаш ли да работиш, както трябва, ще създадеш един дворец вместо една пиета.

Ъгълът на Виа Ларга и Виа де Гори представляваше открита лоджия, където Медичите устройваха своите тържества и празненства, считани за забавления от флорентинците, които държаха да знаят какво става. Лоджията имаше великолепни сводове, високи тридесет стъпки и издялани от твърд камък; именно тук граждани, търговци и политици идваха да разговарят с Лоренцо, а художници и учени — да обсъждат своите проекти. За всички имаше по чаша приятно, бяло гръцко вино — „най-доброто питие за важни господа“ — и радушен прием.

Те влязоха през масивната врата в четвъртия двор с по три свода от всяка страна, поддържани от дванадесет мощни колони с орнаментирани капители. Бертолдо посочи гордо поредицата от осем барелефа с класически фигури между перваза под прозорците и горния край на сводовете.

— Тези са мои. Копирал съм ги от антични скъпоценности. Ще видиш оригиналите в Лоренцовата колекция в неговия кабинет. Толкова са сполучливи, че хората ги вземат за Донателови.

Микеланджело се смръщи: как е възможно Бертолдо да стои толкова назад от учителя си и да е доволен от това? После погледът му попадна върху две от най-знаменитите скулптури на града: двата Давида — единия на Донатело, другия на Верокио. Той се втурна с радостен вик да докосне фигурите.

Бертолдо застана до него и прокара опитната си ръка по великолепната бронзова повърхност.

— Помагал съм при отливането на тези фигури, поръчани от Козимо. Още отначало се предвиждаше да стоят тук, в този двор, та да се виждат от всички страни. Каква радост беше! Векове наред бяхме имали само релефи или фигури, прилепени към стена. За първи път от хиляда години и повече се отливаше отделна бронзова фигура. Преди Донатело скулптурата се използуваше, за да краси архитектурата: слагаха я в ниши, на врати, по хорове и амвони. След римляните Донато е първият скулптор, изработил кръгла фигура.

Микеланджело гледаше със зинала уста Донателовия Давид, тъй млад и нежен, с дълги къдрици коса и високи бозки, с огромен меч в стройната ръка, с изящно извит ляв крак, стъпил със сандала върху отсечената глава на Голиат. За Микеланджело това беше двойно чудо: как бе възможно да се получи бронзова отливка с такава копринено гладка повърхност? Той знаеше, че за това заслуга има и Бертолдо. И как бе възможно една толкова деликатна фигура, нежна почти като Контесина, да убие Голиат?

Имаше на разположение само един миг, за да разгледа две реставрирани статуи на Марсий, преди Бертолдо да заизкачва голямото стълбище към параклиса горе с фрески от Гоцоли, толкова бляскави по колорит, че Микеланджело ахна от удивление.

След това, когато Бертолдо го поведе от стая в стая, главата му се завъртя: защото тук имаше истинска гора от скулптури и галерия от картини. Очите не му достигаха да огледа всяко произведение, нямаше достатъчно сили в краката си да понесе тоя товар от емоционална възбуда. От Джото и Николо Пизано насам нямаше добър италиански художник, който да не е представен. Мраморни статуи от Донатело и Дезидерио да Сетиняно, от Лука делла Робиа и Верокио, бронзови — от Бертолдо. Картини висяха във всяко преддверие, коридор, салон, дневна, канцелария, спалня: „Свети Павел“ и „Пиаца делла Синьория“ на Мазачо; „Битката при Сан Романо“ и „Борбата на драконите и лъвовете“ на Паоло Учело; „Разпятието“ на Джото върху дървена маса; „Мадоната“ и „Поклонението на влъхвите“ на Фра Анджелико; „Раждането на Венера“, „Пролет“ и „Мадоната с младенеца сред ангели“ на Ботичели. Творби на Кастаньо, Филипо Липи, Полайуоло и стотици други от Венеция и Брюге.

Стигнаха до кабинета на Лоренцо, последната от поредицата хубави стаи на етажа, наричан „благородният етаж на двореца“. Това не беше канцелария на Лоренцо, а малка стая, в която той пишеше и по чийто свод се виждаха релефи от Лука делла Робиа; Лоренцовото писалище бе сложено пред стената в дъното, под полиците, където бяха събрани неговите съкровища: скъпоценни камъни, камеи, малки мраморни барелефи, древни илюстрирани ръкописи. Това бе уютна, препълнена стая, в която човек по-скоро можеше да се наслаждава, отколкото да работи, стая с малки рисувани табла от Джото и Ван Ейк, със старинни бронзови статуетки и един гол Херкулес над камината, с малки бронзови глави на полиците над вратите и стъклени вази, проектирани от Гирландайо.

— Какво ще кажеш? — попита Бертолдо.

— Нищо. Всичко. Мозъкът ми се парализира.

— Това не ме изненадва. Ето тук е фавнът, който пристигна вчера от Мала Азия. Очите му говорят колко много се е наслаждавал той на плътските удоволствия. Трябва да е първият флорентинец! Сега ще те оставя за мъничко, да донеса нещо от моята стая.

Микеланджело се доближи до фавна. Той се хвана, че гледа искрящите му, самодоволни очи. Дългата брада бе оцапана, сякаш залята с червено вино при веселие. Фавнът беше толкова наситен с живот, та на Микеланджело му се стори, че ей сега ще продума, макар в тая сатанинска усмивка да не личаха нито устните, нито зъбите. Той прокара пръсти по зиналата дупка да види моделировката на устата, но от нея не бе останало нищо. Микеланджело отметна глава назад и се разсмя тъй, че стаята прокънтя. Кръвта отново потече в жилите му.

— Похабил си устата си да се хвалиш със своите весели приключения, нали? — извика той на фавна.

Сетне измъкна от ризата си рисувателен лист и червена креда, седна в другия край на стаята и скицира фавна, като му сложи устни, зъби и един дързък език — тъй както си представяше, че го е направил гръцкият скулптор преди две хиляди години.

Изведнъж почувствува някого до себе си и усети в ноздрите си лек парфюм. Обърна се рязко.

Не бе я виждал много седмици. Тя бе все такова слабичко, малко същество, заемащо толкова нищожно пространство. Жадните й очи поглъщаха бледите чувствителни черти на лицето, разтваряйки ги в топлата кафява влага на зениците. Носеше синя гамура, поръбена с кафява кожичка. На блузата и ръкавите бяха апликирани бели звезди. В ръката си държеше гръцки пергаментов екземпляр с речите на Исократ.

Остана неподвижен. Поглъщаха се с поглед.

— Микеланджело.

Как бе възможно да има толкова много радост в едно само произнасяне на името, което той чуваше всеки ден, без да се вълнува.

— Контесина.

— Както учех в стаята си, изведнъж разбрах, че тук има някой.

— Ни най-малко не се надявах да те видя. Бертолдо ме доведе да разгледам произведенията на изкуството.

— Татко не иска да ме взема със себе си в градината, докато не дойде пролетта. Нали не мислиш, че ще умра?

— Ти ще живееш, за да родиш много синове.

Червенина нахлу в бузите й.

— Дали не те обидих? — попита той за извинение.

Тя поклати отрицателно глава.

— Вече ми казаха, че си грубоват. — Контесина пристъпи една-две крачки до креслото му. — Когато съм до теб, чувствувам се здрава. Защо?

— Когато съм до теб, чувствувам се смутен. Защо?

Тя се засмя с весел, лек смях.

— Градината ми липсва.

— Ти липсваш на градината.

— Не мисля, че е забелязала отсъствието ми.

— Забелязала го е.

Напрежението в гласа му я накара да се обърне.

— Работата ти върви добре, нали?

— Горе-долу.

— Не си много разговорчив.

— Нямам намерение да ставам оратор.

— Тогава прикрий поне очите си.

— Какво говорят те?

— Неща, които ме радват.

— Кажи ми ги. Не нося в себе си огледало.

— Туй, което знаем за другите, е наша лична тайна.

Той се почувствува изложен, унижен, задето е проявил чувства, които не можеше да назове. Тогава взе рисувателния лист и каза:

— Трябва да работя сега.

Тя тропна с крак.

— Не може да пъдиш една Медичи. — Гняв блесна в очите й и забули тяхната бистрота, след което отстъпи място на тънка усмивка. — Вече няма да чуеш от мене такива глупави думи.

— Няма нищо. И у мен ги има колкото щеш.

Контесина му протегна ръка. Тя изглеждаше малка, с крехки като птички пръсти в неговата груба, силна десница. Той бе достатъчно съобразителен, да не я стисне. И след миг усети потръпване, топлина и силното, здраво стискане на тази ръка.

— Адио, Микеланджело.

— Адио, Контесина.

— Приятна работа.

— Благодаря.

И тя изчезна, излетя от вратата на бащиния си кабинет, оставяйки след себе си леко ухание в ноздрите му, запалила кръвта в ръката му, сякаш бе работил с превъзходно длето от шведска стомана.

Той пак зашари по листа с червената креда.