Ървинг Стоун
Страдание и възторг (71)

5

Нозете му го понесоха по Борго Пинти, по Виа дели Артисти, после извън градската стена, по река Африко и нагоре по хълмовете към Сетиняно. Тополинови бяха на двора и се наслаждаваха на вечерния ветрец откъм хълмовете.

— Чуйте! — извика той. — Току-що научих: колоната на Дучо е моя!

— Сега ще можем да ти доверим няколко рамки за прозорци — пошегува се бащата.

Микеланджело разпери ръце пред него.

— Благодаря за честта, падре мио, но добрият каменоделец предпочита да дяла строителен камък.

Той остана да пренощува и спа под сводовете на стар сламеник между бащата и най-малкия син. Призори стана и се зае да дяла заедно с тях пиетра серена. Работи няколко часа, докато слънцето се изкачи високо над планината, после влезе в къщата. Майката му подаде кана студена вода.

— Мадре миа, как е Контесина? — попита той.

— Слабичка е… Но не е само това. Синьорията забрани да им се помага. — Тя направи красноречивия тоскански жест на безнадеждност, като ръцете й описаха кръг — нагоре и надолу. — Омразата към Пиеро все още ни трови.

Микеланджело отпи жадно от каната, върна се в двора и попита Бруно:

— Намират ли ти се няколко излишни парчета желязо?

— Винаги се намират.

Микеланджело сложи дърва в ковашкото огнище, запали го, направи комплект малки длета и чукчета — каквито Тополино-баща беше направил за него, когато бе шестгодишен. После изсече продълговато парче пиетра серена и издълба в него азбуката на каменоделеца — от рибената кост до линиите на приличния на кучешки зъб резец.

Сбогува се с Тополинови. Те знаеха — благодарение на някаква тайнствена съобщителна система, — че бе дошъл първо при тях след научаването на радостната вест. Преспиването му тук, часовете, прекарани с тях в работа над камъка, им говореха за несекващата му обич към тях.

Взетият временно кон беше стар и уморен. Едва изминал половината от стръмната пътека, Микеланджело слезе от животното и го поведе. На върха на хребета той се обърна на запад, откъдето слънцето заливаше небето над долината Муньоне с розови и пурпурни краски. Имаше малко път до Фиезоле, северната котва на етруския съюз на градовете, който започваше от Веи, непосредствено до Рим, и който Цезаровите легиони тъй трудно бяха покорили. Цезар бе смятал, че е сринал до основи Фиезоле, но Микеланджело, отправил взор към северния склон, виждаше не само Полициановата вила „Диана“ в долината, но и здрави стени от времето на етруските, и нови къщи, строени от камъка на едновремешния град.

Къщата на Контесина се намираше в края на стръмна тясна пътечка на половината път между хълма и река Муньоне. Някога тя бе служила за жилище на прислугата от замъка на върха на хълма. Микеланджело привърза коня си за едно маслиново дърво и тръгна през зеленчуковата градина. На каменната тераса пред къщата се виждаше семейството на Ридолфи. Контесина седеше на стол с плетено облегало, на гърдите й сучеше бебе, а в краката й си играеше шестгодишно момченце. Микеланджело извика леко от склона:

— Аз съм, Микеланджело Буонароти, идвам ви на гости.

Контесина вдигна рязко глава и закри гърдите си.

— Микеланджело! Каква изненада! Слизай, слизай! Пътеката минава вдясно.

Когато Ридолфи вдигна горделивото си обидено лице, настъпи напрегнато мълчание. Микеланджело извади от дисагите плочата и заслиза по пътеката. Застанал вдървено, Ридолфи продължаваше да гледа към него. Микеланджело остави детските длета, чукчето и плочата в краката на Контесина.

— Вчера получих колоната на Дучо. Непременно исках да ти кажа. Лоренцо би се радвал. После си дадох сметка, че големият ти син трябва да е вече шестгодишен. Време е да започне да се учи; учителят ще бъда аз. Когато Тополинови започнаха да ме учат, аз също бях на шест години.

Звънкият смях на Контесина отекна над маслиновите градини. Строгата уста на Ридолфи трепна в незабележима усмивка. Той каза с нисък глас:

— Много мило, че дойдохте при нас по този случай. Знаете, че сме парии.

Ридолфи за първи път говореше с Микеланджело, който за първи път беше тъй близо до него след Контесинината сватба. Ридолфи още нямаше тридесет години, но изгнаничеството и огорчението вече бяха оставили дълбоки следи върху лицето му. Макар да не бе замесен в заговора за връщането на Пиеро де Медичи, знаеше се, че той ненавижда републиката и е готов да работи за повторното установяване на олигархическо управление във Флоренция. Състоянието на неговата фамилия, добито от международна търговия с вълна, се използуваше сега от града държава.

— Съвсем не мога да глътна такъв горчив хап — каза Ридолфи. — Но един ден ние ще се върнем на власт. И тогава ще видим!

Той усети в гърба си изгарящия поглед на Контесина. Обърна се и я погледна в очите. Тя приемаше спокойно положението, макар да се хранеха скромно, да носеха охлузени дрехи и да се бяха приютили в селска къща, след като бяха разполагали с най-богатите дворци във Флоренция.

— Разкажи ни за себе си. За годините, прекарани в Рим. Какво си ваял? Аз чух за „Бакхус“.

Микеланджело измъкна от ризата си рисувателен лист, извади от колана си въглен и скицира „Пиетата“, като обясни какво е искал да постигне. Приятно му беше да е отново с Контесина, да се вглежда в нейните тъмни очи. Нима двамата не се бяха обичали, макар и по детски? Нима след като веднъж си обичал, тая обич не може да продължи? Любовта бе толкова рядка, толкова рядко идваше!

Контесина отгатна мислите му; тя винаги бе ги отгатвала. Обърна се към сина си:

— Луиджи, искаш ли да изучиш азбуката на Микеланджело?

— Мога ли да ти помогна за новата статуя, Микеланджело?

— Аз ще дойда да те уча, тъй както Бертолдо учеше мен в градината на дядо ти. Вземи сега този чук в едната ръка и длетото в другата. От обратната страна на плочата ще ти покажа правописа. С чук и длето можеш да изпишеш скулптури, красиви като Дантевата поезия. Не е ли тъй, Контесина?

— Тъй е — отвърна тя. — Всеки от вас си има своя азбука, с която да твори поезия.

Чак към полунощ той върна коня на Тополино и се спусна по хълма. Буден, баща му го чакаше в черното кожено кресло. Очевидно това бе втората му безсънна нощ, защото изглеждаше съвсем изнурен.

— Браво! Едва след две нощи се прибираш у дома, за да кажеш на баща си новината. Къде беше през всичкото това време? Къде е договорът? Колко ще ти платят?

— По шест флорина на месец.

— Колко време ще ти отнеме ваянето?

— Две години.

— Лодовико направи бързо сметка, после обърна своето уморено лице към сина си.

— Но това прави само сто четирийсет и четири флорина!

Съветът е съгласен да плати допълнително след завършването на работата, ако реши, че заслужавам по-голямо възнаграждение.

— Но кой ще определи това?

— Тяхната съвест.

— Съвест! Не знаеш ли, че съвестта на тосканеца не отива по-далеч от стомаха му?

— Давид ще стане толкова хубав, че те с готовност ще ми платят допълнително.

— Дори договорът с Пиколомини е по-изгоден: пак за две години работа можеш да изкараш триста трийсет и два флорина — над два пъти повече.

— Микеланджело наведе отчаяно глава. Лодовико дори не погледна изражението на сина си. Той каза с тон, който не търпеше възражение:

— Буонаротите не са толкоз богати, че да направят дарение от сто осемдесет и шест флорина на Гилдията на сукнарите и Катедралата. Кажи им, че Давид ще трябва да почака, докато спечелиш петстотинте дуката от Сиена.

Микеланджело знаеше, че няма смисъл да се ядосва. Той отвърна спокойно:

— Татко, аз ще извая Давид. Защо винаги повеждаш такива безполезни спорове?

След няколко часа брат му Буонарото подхвърли:

— Не са толкова безполезни. Преди спора колко флорина месечно смяташе да даваш на татко?

— Три. Половината за мен, половината за него.

— А сега ти фактически се съгласи да му даваш пет.

— Трябваше, за да го успокоя.

— Значи, за няколко часа спор той си спечели по два флорина месечно за период от двайсет и четири месеца.

Микеланджело въздъхна уморено.

— Какво да правя? Той изглежда толкова състарен и побелял. Щом Съветът ми плаща разходите, за какво са ми другите два флорина.

Буонарото изпухтя:

— Ти беше много по-добре като ученик в двореца на Медичите. Тогава поне можеше да спестяваш някой и друг флорин.

Микеланджело се беше загледал през прозореца във фигурата на нощния страж, който крачеше по Виа Сан Прокуло.

— Ти си прав за татко: аз съм неговата кариера за пари.