Ървинг Стоун
Страдание и възторг (72)

6

Граначи устрои празненство, чийто център беше кръжецът „Котел“. За да поздравят Микеланджело с успеха, дойдоха единадесет членове на кръжеца, между тях Ботичели, който куцаше мъчително на патерици, и Росели, от ателието, конкуриращо Гирландайовото, който бе толкова болен, че трябваше да го докарат на носилка. Рустичи го посрещна сърдечно, Сансовино го потупа по гърба, останалите му поднесоха поздравления: Давид Гирландайо, Буджардини, Албертинели, Филипино Липи, Сладкодумеца, Бачо д’Аньоло, Леонардо да Винчи. Дванадесетият член, Джулиано да Сангало, не беше в града.

Цял следобед Граначи бе мъкнал в ателието на Рустичи връзки салами, студено говеждо и прасенца, сладкиши във вид на скулптурни фигури, дамаджани с кианти. Когато Граначи съобщи на Соджи новината, той донесе цяла тава свински крачета.

Всичкото това ядене и пиене беше нужно, защото Граначи бе поканил целия град: всички от Гирландайовото ателие, между които и Домениковият талантлив син Ридолфо, вече осемнадесетгодишен, всички ученици от градината на Медичите; десетина от най-известните скулптори и живописци, като Донато Бенти, Бенедето да Ровецано, Пиеро ди Козмо, Лоренцо ди Креди, Франчабиджо, младият Андреа дел Сарто, Андреа делла Робиа, който правеше глазирани теракоти, видни флорентински майстори, златари, часовникари, шлифовачи на скъпоценни камъни, бронзолеяри, художника-мозайкаджия Монте ди Джовани ди Миниато, илюстратора Атаванти, резбари, архитекта Франческо Филарете — главния вестител на Флоренция.

Запознат с обичаите на републиката, Граначи беше изпратил също покани на гонфалониера Содерини, на членове на Синьорията, на съветите на Гилдията на сукнарите и Катедралата, на фамилията Строци, която бе купила „Херкулес“. Повечето от поканените дойдоха, щастливи да участвуват в празненството, чиито многобройни гости сега се изливаха от претъпканото шумно ателие на площада, където наетите от Граначи акробати и борци забавляваха множеството, а музиканти и трубадури пееха песни за младите мъже и момичета, които танцуваха на площада. Всеки стискаше ръка на Микеланджело, потупваше го по гърба и настояваше да пие наздравица с него, бил той приятел, случаен познат или дори непознат.

Содерини се здрависа с Микеланджело и каза:

— Това е първата важна поръчка, за която дадоха съгласието си всички съвети в града. Може би за нас започва нова епоха и ще успеем да се отърсим от дълбоко залегналото чувство за вина.

— За каква вина говорите, гонфалониере?

— За обществената вина и за вината на всеки по-отделно. Ние преживяхме трудни времена след смъртта на Лоренцо Великолепни; унищожихме голяма част от ценностите, с които Флоренция се славеше като пръв град в света. Подкупът, даден на Чезаре Борджия, е само последното от деветгодишните унижения. Но тази вечер ние сме доволни от себе си. По-нататък, след завършването на статуята, навярно ще се гордеем и с теб. Но сега ние се гордеем със себе си. Ние вярваме, че за всички наши художници ще има големи поръчки за фрески, мозайки, бронзови и мраморни скулптури. Ние сме свидетели на едно прераждане. — Той сложи ръка на Микеланджеловото рамо. — Случи се ти да бъдеш акушерката. Погрижи се добре за детето!

Празненството трая до зори; но преди това се случиха две неща, които щяха да дадат отражение върху хода на живота му.

Първото го изпълни с радост. Болният и застарял Росели събра десетте членове на кръжеца около себе си и извести:

— Не е голямо удоволствие за един член на кръжеца „Котел“ да го носят на носилка за такива пиршества. Ето защо, колкото и да не ми се ще да изтъквам когото и да било от Гирландайовото ателие, от днес нататък аз се оттеглям от кръжеца и определям Микеланджело Буонароти да заеме моето място.

Приеха го. След напускането на градината на Медичите Микеланджело не беше членувал в никаква група. Той си спомни отново самотното си детство, спомни си колко трудно му беше да печели приятели, да се весели. Някога беше мършав, необщителен и нежелан. Сега всички тези художници на Флоренция, дори онези, които отдавна чакаха да ги поканят в кръжеца, посрещнаха с ръкопляскания неговото приемане.

Втората случка щеше да му причини доста терзания. Виновник за нея, макар и неволен, бе Леонардо да Винчи.

Микеланджело се беше ядосал на Леонардо още когато го бе видял за пръв път да пресича Пиаца делла Синьория, придружен от своя неразделен и обичан ученик Салай, момче с черти на същинска гръцка статуя, с гъста къдрава коса, малка кръгла уста и леко заоблена брада, облечен от Леонардо в скъпа ленена риза и богато наметало от сребрист брокат. При все това в сравнение с Леонардо Салай имаше невзрачен вид; защото Леонардо имаше най-съвършеното лице във Флоренция след чудно красивото лице на Пика делла Мирандола. Той държеше голямата си скулптурна глава аристократически отметната назад, великолепното му широко чело, увенчано със сиянието на червеникавата му, леко вълниста коса, падаща до раменете; брадата, изваяна като на внушителна статуя от карарски мрамор, каквито той презираше; безупречен широк нос, заоблени пълнокръвни устни; лице, на което изпъкваха студените сини очи, крайно проницателни и умни; и светъл тен на селско момиче.

Фигурата на Леонардо, която Микеланджело наблюдаваше, докато той пресичаше площада, следван от обичайната си свита прислужници и почитатели, отговаряше на съвършеното му лице: висока, грациозна, с широки рамене и тесен таз на борец, леко подвижна и силна, облечена по начин, който разкриваше царствено великолепие и презрение към установените норми: розова пелерина, която едва покриваше раменете му и стигаше до над коленете, риза и чорапи, толкова опънати, че всеки миг можеше да се скъсат.

Той накара Микеланджело да се почувствува грозен и деформиран, да си даде сметка, че дрехите му са евтини, зле прилягащи и износени. Леонардовата нагласена златиста коса и мирисът на парфюм, дантелата около врата и китките, скъпоценните накити, неизразимият финес на този човек го накараха да се почувствува одърпан и мръсен в сравнение с него.

Когато Микеланджело разказа впечатлението си на Рустичи, който бе приятел на Леонардо, Рустичи го упрекна:

— Не се подвеждай по изисканата външност. Леонардо има бляскав ум. Със своята работа в геометрията той продължава делото на Евклид. Години наред той прави дисекции на животни и педантично пази тетрадките си с анатомични скици. При геоложките си изследвания е открил вкаменелости от мидени черупки по горното течение на Арно, с което доказва, че някога тези планини са били под морето. Той е също конструктор и изобретател на невероятни машини: многоцевен топ, машина за вдигане на големи тежести, всмукателни помпи, ветромери и водомери. Сега дори завършва опитите за един апарат, който ще лети във въздуха като птица. Подражаването на богат благородник е само маскировка в стремежа му да накара света да забрави, че той е незаконороден син на дъщерята на един ханджия на име Винчи. В действителност Леонардо е единственият човек във Флоренция, който работи не по-малко усилено от теб: по двадесет часа на денонощие. Помъчи се да видиш зад този защитен блясък истинския Леонардо.

След тази великолепна реч Микеланджело не посмя да спомене, че го е яд на Леонардо, защото открито подценява скулптурата. Сърдечността, с която Леонардо го прие тази вечер в кръжеца, също поразсея смущението му. Но в този миг той чу Леонардо да казва зад него с тънкия си глас:

— Аз отказах да участвувам в конкурса за колоната на Дучо, защото скулптурата е механично изкуство.

— Нима бихте нарекли Донатело механик? — попита някакъв по-плътен глас.

— В известно отношение — да — отвърна Леонардо. — Скулптурата изисква много по-малко мисъл, отколкото живописта; тя е лишена от толкова естествени аспекти. Години наред съм се занимавал с живопис и мога да ви кажа от опит, че тя е много по-трудна и е достигнала по-голямо съвършенство.

— Все пак при една толкова важна задача като тази?…

— Не, не, никога не бих ваял мрамор. При тази работа човек толкова се поти и изтощава. След работа мрамороделецът е толкова мръсен, колкото мазачът или фурнаджията, ноздрите му са затъкнати с прах, косата, лицето и краката му са покрити с прахуляк, дрехите му вонят. Когато живописвам, аз работя с най-хубавите си дрехи. В края на работния си ден съм съвършено чист и освежен. Докато рисувам, приятели идват да ми четат поезия и да ми свирят. Аз съм изтънчен човек. Скулптурата е за физически работници.

Микеланджело усети тръпки по гърба си. Погледна през рамо. Видя до себе си гърба на Леонардо. В душата му отново се надигна гняв. Идваше му да завърти Леонардо и да стовари в красивото му лице скулпторския юмрук, който Леонардо толкова ненавиждаше. После се отдалечи бързо към другия край на стаята, възприел обидата не само като лична, но и като обида за всички мрамороделци. Един ден щеше да накара Леонардо да си вземе назад тези думи.

На другата сутрин се събуди късно. Арно се беше превърнала в поточе. Той трябваше да извърви сума път срещу течението, докато намери дълбок вир. Окъпа се в него, поплува и на връщане се отби в „Санто Спирито“. Намери игумен Бикиелини в библиотеката. Игуменът го изслуша с безизразен вид.

— А договорът с кардинал Пиколомини?

— Когато двата съвета подпишат договора за тази поръчка, ще бъда освободен от другия.

— По силата на какво право? Каквото си започнал, свърши го!

— Но исполинът е голямата ми възможност. Ще мога да сътворя нещо величествено…

След като изпълниш другото си задължение — прекъсна го Бикиелини. — Това е по-лош вид приспособленчество от онова, което те накара да подпишеш един договор, който не желаеше. — Тонът му стана по-дружелюбен. — Разбирам, че не искаш да хабиш сили за фигури, които не са ти по сърце. Но ти по начало знаеше това. А може би петниш почтеното си име без полза. Възможно е кардинал Пиколомини да бъде следващият папа и тогава Синьорията ще ти заповяда да се заловиш отново със скулптурите за Сиена — нали по същия тя се подчини на Александър Шести и подложи Савонарола на мъчения?

— Всеки говори за следващия папа! — озъби се Микеланджело. — Джулиано да Сангало казва, че той ще бъде кардинал Ровере. Лео Бальони казва, че ще е кардинал Риарио. Сега пък вие казвате, че ще е кардинал Пиколомини…

Игуменът стана, обърна се рязко и тръгна към сводестия проход, извеждащ към площада.

— Простете ми, отче, но аз трябва да извая моя Давид без отлагане.

Игуменът прекоси ъгъла на площада и остави Микеланджело да стои под безмилостния пек на августовското слънце.