Ървинг Стоун
Страдание и възторг (43)

4

Беше седнал на една пейка пред голяма фреска. След ранната утринна служба в черквата цареше покой. Сегиз-тогиз някоя жена, забрадена с черна кърпа, коленичеше пред олтара. Влезе и един мъж, помоли се и бързо излезе. Тежка миризма на тамян бе виснала в слънчевите лъчи.

Игумен Бикиелини излезе от ризницата, видя Микеланджело и тръгна към него. Вгледа се за миг в няколкото колебливи щриха на листа и попита:

— Къде се загуби през последните седмици, Микеланджело?

— Аз… аз…

— Как върви статуята?

Нямаше промяна в държането му, той проявяваше същия интерес и добро чувство.

— Ами… седи си там.

— Сетих се за теб, когато получихме един нов илюстриран ръкопис. В него има някои рисунки от четвърти век, които може да те интересуват. Искаш ли да ги видиш?

Микеланджело стана плахо и последва игумена през ризницата и манастирския двор до кабинета му. На писалището лежеше красив пергаментов ръкопис, илюстриран в синьо и златно. Игуменът извади от писалището дълъг ключ, който сложи напречно върху ръкописа, за да държи страниците отворени. След като поговориха известно време, игуменът каза:

— Е, чака ни работа и двамата. Обади се пак тия дни.

Микеланджело се върна в черквата сияещ. Не беше изгубил приятелството на игумена. Той му бе простил, случката бе забравена. Ако не беше постигнал нищо в стремежа си да изучи анатомията, то поне не бе нанесъл някоя непоправима вреда.

Но той нямаше намерение да се откаже от този стремеж. Седнал на твърдата пейка, неспособен за работа, той се питаше дали краденето на трупове от гробищата не с все пак най-доброто разрешение, понеже можеше да стане без участието на друго лице. Но как щеше да изрови един труп, да запълни отново гроба, за да не се усъмни никой, да отнесе мъртвеца до някоя близка къща и да го върне в гробищата, след като си свърши работата? Това изглеждаше физически невъзможно.

Той се върна в библиотеката на „Санто Спирито“, за да подири в книгите отговор на въпроса как древните гърци са си представяли Херкулес. Между другото намери един илюстриран медицински ръкопис, в който беше показано как привързват болния, преди да го оперират; но нямаше никаква илюстрация за това, какво открива хирургът след разрязването.

И пак игуменът му се притече на помощ, намери на една от горните лавици някакъв тежък том в кожена подвързия, взе да го прелиства, възкликна: „О, да, тук има някои неща“, и сложи тежкия бронзов ключ пряко страниците.

Едва след четвъртия или петия им разговор Микеланджело обърна внимание на ключа. Игуменът го използуваше не само за да държи страниците отворени, но и за да отбележи докъде са стигнали, когато затваряше тома, и като показалка, когато искаше да му посочи специално някои редове.

Винаги този ключ. Винаги същият ключ. Но той никога не се появяваше, ако в кабинета имаше други хора, било монаси, било приятели миряни.

Защо?

През следващите седмици Микеланджело ходи в манастира повече от десет пъти. Седнеше ли да рисува един-два часа, игуменът идваше при него, поздравяваше го бодро, канеше го в кабинета си. И големият бронзов ключ неизменно излизаше от писалището.

Нощем Микеланджело лежеше буден и виждаше ключа пред себе си. Денем правеше дълги разходки в есенния дъжд до Майанската кариера и си разговаряше сам.

— Този ключ трябва да означава нещо. Но какво? За какво служат ключовете? Очевидно за отваряне на врати. А кои врати ме интересуват мен? Само една. Вратата на стаята за мъртъвците.

Трябваше да рискува. Ако игуменът искаше да му даде ключа, добре; ако ли не, той просто ще го отмъкне случайно, от разсеяност, и ще го върне на другия ден. През нощта ще влезе през вратата откъм задната градина на манастира и ще се добере до стаята за мъртъвците. Ако ключът става на вратата, значи, предположението му е било правилно. Ако ли не…

Той стигна до манастира в полунощ, след като се бе измъкнал безшумно от къщи, за да не събуди някого, и бе хванал околен път за болницата — от „Санта Кроче“ през Понте Векио, покрай двореца Пити и през плетеница от странични улички. По този начин избягна срещата с нощната стража, която вървеше по определен път със своите фенери и можеше да се види един площад надолу.

Той се промъкна по Виа Сант Агостино прилепен до стената на болницата, свърна във Виа Мафиа към портичката в средата, над която сияеше меко в мрака фреската „Дева Мария с детето“ от Аньоло Гади. Тази портичка се отваряше с всеки ключ от манастира; Микеланджело влезе, шмугна се покрай оборите вляво, избиколи главната алея, понеже в следващата сграда бяха спалните помещения за миряните, мина покрай потъналата в мрак кухня вече позадъхан и се стрелна косо към вътрешната стена на болницата.

Намери открития централен свод, вмъкна се в коридора, водещ до болничните стаи, чиито врати бяха затворени, и зави към стаята за мъртвите. В една ниша имаше светилник. Той измъкна свещ от зелената си торба, запали фитила, затули пламъка с баретата си.

Единствената сериозна опасност сега беше управителят на болницата; но тъй като този монах отговаряше и за имуществото на ордена и работеше от зори до мрак, за да задоволява нуждите на болницата, странноприемницата и манастира, той едва ли би излязъл от килията си да прави нощни проверки. След вечерята в пет аса приготвяха болните да спят и затваряха вратите на стаите им. В болницата не оставаше лекар; предполагаше се, че през нощта болните няма да станат по-болни и да търсят помощ. И те покорно изпълняваха това, което се очакваше от тях.

Микеланджело стоя един миг скован пред вратата на стаята за мъртвите. Сетне пъхна големия ключ, завъртя го бавно надясно, после наляво, усети ключалката да се превърта. След секунда отвори вратата, вмъкна се бързо вътре, затвори пак вратата и я заключи. И в този решителен за него миг той не беше уверен дали има смелост да се справи с предстоящата задача.

Стаята беше малка, около осем на десет стъпки, без прозорци. Каменните й стени варосани, подът от неравни плочи. В средата на стаята на тесни дъски, сложени върху дървени магарета, лежеше труп, обвит от главата до краката с плащаница.

Той стоеше облегнат на вратата, запъхтян, а свещта трепереше в ръката му като дърво под напора на планински вятър. За първи път му се случваше да е сам в една стая със смъртта, при това заключен и с кощунствени намерения. Струваше му се, че плътта тръпне по костите му; никога през живота си не бе изпитвал такъв страх.

Кой лежеше увит в този чаршаф? Какво щеше да намери, когато отвиеше тялото и пуснеше плащаницата на пода? Какво бе сторило това нещастно създание, та сега, без негово знание и съгласие, да се гаври с него?

„Що за глупости? — скара се той на себе си. — Какво значение има това за човек вече мъртъв? Тялото му не отива в царството небесно, само душата му. Пък аз нямам намерение да правя дисекция на душата на този нещастник, дори ако се натъкна на нея.“

Почерпил увереност от собствения си мрачен хумор, той остави торбата и потърси място за свещта, която щеше да му служи не само за осветление, а и за часовник: той трябваше да се измъкне оттук преди три часа сутринта, когато монасите, които работеха в голямата фурна на ъгъла на Виа Сант Агостино и Пиаца Санто Спирито, ставаха да приготвят хляб за манастира, за заслужилите го бедняци и за роднините на всички живеещи тук. Той беше правил доста опити, докато установи с точност по колко време горят различните видове свещи. Тази, за която сега търсеше място, гореше три часа; припукаше ли пламъкът, той трябваше да си тръгне. Освен това нужно бе да внимава да не останат капки от свещта, че на сутринта някой можеше да ги забележи.

Той измъкна от торбата ножиците и кухненския нож, просна я на пода, подържа за миг свещта с пламъка надолу, после я залепи здраво. Свали баретата си, понеже вече го избиваше пот в студената стая, остави я в един ъгъл, избъбри някаква молитва — нещо като „Прости ми, боже, защото не зная какво върша“ — и пристъпи към трупа.

Най-напред трябваше да го развие. Дървената поставка беше тясна. Той не бе предполагал, че може да бъде толкова непохватен. Започна бавно да се справя с вдървения труп, като първо повдигна краката и измъкна чаршафа изпод долната половина, после го повдигна от кръста и притиснал го до гърдите си с лявата ръка, успя с мъка да отмотае платното от торса и главата. Ала чаршафът беше дълъг, та той трябваше да извърши пет пъти тази мъчителна операция, докато най-после отви напълно трупа.

Тогава взе свещта от пода, вдигна я високо с лявата си ръка, за да разгледа мъртвеца. Първото му чувство беше съжаление към умрелия човек. Второто — страх.

„Тъй ще свърша и аз!“

Изведнъж цялата разлика между живота и смъртта стана ясна.

Лицето беше безизразно; устата полуотворена, кожата позеленяла от гангрена. Човекът имаше здраво телосложение и бе на средна възраст, но някой бе го промушил в гърдите. Трупът бе стоял тук достатъчно дълго, за да добие температурата на тази ледена стая.

Микеланджело долови някаква миризма, нещо като миризмата на цветя, отдавна сложени във вода и вече повехнали. Тя не беше силна и той престана да я усеща, когато отстъпи към стената, за да си отдъхне за миг; но я почувствува отново, като приближи пак трупа, и оттук нататък тя остана натрапчиво в ноздрите му.

Откъде да започне? Той повдигна ръката, която беше откъм него, и усети такъв студ, какъвто не бе изпитвал никога досега. Не че му беше по-студено от когато и да било, а по-различно студено. Това беше студ, изпълнен с емоционално съдържание, твърд студ, не от кожата, а от мускула под нея. Кожата беше мека като кадифе. Той изпита отвращение, сякаш желязна ръка изстискваше стомаха му. Всичките му спомени за топли ръце и рамене се възвърнаха. Той се отдръпна.

Мина доста време, докато се реши да вдигне ножа от пода, докато си припомни каквото бе чел за човешкото тяло и няколкото видени илюстрации. Сам изстинал, Микеланджело се изправи над трупа, преглъщайки с мъка. После опря ножа и направи първия разрез: от гръдния кош надолу към чатала. Но не беше натискал достатъчно. Кожата се оказа учудващо здрава.

Започна отново. Този път натисна силно ножа и забеляза, че материята под кожата беше съвсем мека. Получи се разрез, дълбок около три пръста. Той се запита: „Къде с кръвта?“, защото кръв не потече. Това засили впечатлението му за студ и смърт. После видя мазнините, с мек, тъмножълт цвят. Разбра какво е това, защото бе виждал по пазарите да режат сало от закланите животни. Заряза още по-надълбоко, за да достигне мускулите, които имаха различен цвят от кожата и мазнините и бяха по-твърди. Разгледа внимателно тъмночервените снопчета тъкан. Заряза пак и разкри вътрешностите. Миризмата ставаше все по-тежка. Взе да му се повдига. При първия разрез беше събрал всички сили, за да продължи; сега изпита наедно всички усещания: студ, страх, воня, реакция на смъртта. Беше отвратен от лигавината на тъканта, от мазнината, която се стичаше по пръстите му като олио. Искаше му се да потопи ръцете си в гореща вода и да ги измие.

— Какво всъщност върша сега?

Той трепна, като чу гласа си да отеква в каменните стени. Нямаше опасност да го чуе някой друг, понеже беше ограден отзад от дебелата стена, зад която се простираше градината, отстрани — от параклиса, където отслужваха литургия за мъртвите, откъм болницата — от камък, през който никакъв звук не можеше да проникне.

В стомашната кухина не се виждаше нищо. Той взе свещта, намести зебловата торба под мъртвеца, закрепи свещта на височината на трупа.

Всичките му сетива бяха изострени. Червата, с които сега се зае, бяха студени, хлъзгави, подвижни. Болка прониза собствения му стомах. Хвана единия край на ципата с една ръка, другия с другата и я опъна, за да разгледа внимателно всичко. Видя светлосива прозрачна змия, дълга и навита, навита. Отгоре приличаше на бисерна, лъскава от влага, пълна с нещо, което се задвижи и изтече, когато той я докосна.

Живият интерес победи първото чувство на отвращение. Той хвана ножа и взе да реже от долната част на гръдния кош нагоре. Ножът се оказа слаб. Опита с ножиците, но се наложи да си играе с всяко ребро поотделно. Ребрата бяха твърди; все едно, че режеше тел.

Свещта припращя неочаквано. Кога се минаха три часа? Не можеше да повярва. И все пак не посмя да пренебрегне това предупреждение. Сложи на пода зелената торба и свещта, взе от ъгъла чаршафа. Увиването се оказа хиляди пъти по-трудно от развиването, защото сега не можеше да обръща трупа настрана — иначе всичките черва щяха да се изсипят на пода.

Докато с последни сили повдигна с една ръка трупа от дъските, а с другата взе да пропъхва под него платното и да го увива, за да го омотае нужните пет пъти, в очите му се застича пот, а сърцето му затупа толкова силно, че той се уплаши да не разбуди манастира. Едва бе успял да се увери, че трупът е поставен на дъските така, както бе го намерил, и да провери дали по пода няма капки восък, когато свещта припращя за последен път и угасна.

Държеше се още достатъчно, за да хване околен път към къщи; десетина пъти спира да повръща при ъгъла на някоя сграда или на някое тъмно празно място. Поемеше ли дъх, усещаше в ноздрите си миризмата на трупа. Когато се прибра, не посмя да стопли вода на неугасналия още огън, за да не би да събуди домашните си; но му се струваше, че ще умре, ако не махне тази мазнина от пръстите си. Затършува тихомълком за малко луга, та да се измие със студена вода.

Легна си, ала тялото му беше ледено. Сгуши се до брат си, но и топлината на Буонарото не можа да му помогне. Няколко пъти трябваше да става и да повръща в една кофа. Когато първият слаб оттенък от седефеносиво докосна прозореца му към оборите на Виа дей Бентакорди, той чу как Лукреция стана, облече се, мина през кухнята се спусна по витата стълба на улицата.

Целия ден го тресеше — ставаше му ту студено, ту горещо. Лукреция му свари пилешка супа, но стомахът му не понасяше нищо. Домашните идваха един по един в стаята да разберат какво му е. Нищо не беше в състояние да махне тоя мирис на смърт от ноздрите му. След като увери Лукреция, че не от нейното ядене му е лошо, тя се върна в кухнята и му свари лековити билки. Мона Алесандра го прегледа да не се е изринал. Късно следобед можа да погълне част от билковия чай, за който благодари от сърце на Лукреция.

Към единадесет часа стана, нахлузи чорапите, обувките, топлата риза, облече пелерината и тръгна бавно към „Санто Спирито“. Краката му се подгъваха.

Този път не намери труп в стаята. Не намери и на следната нощ. През тези два дена има възможност да се съвземе. Третата нощ на дъските отново имаше труп, увит в покров.

Вторият труп беше на по-стар човек, с покарала тук-таме брада по едрото червено лице, с опъната кожа и втвърдена под нея плазма. Този път Микеланджело заработи по-уверено с ножа, отвори стомаха с един изкусен разрез, после разтвори с лявата ръка гръдния кош, който припука като дърво.

Микеланджело вдигна свещта и я поднесе близо до трупа за първи път имаше възможност да разгледа добре вътрешностите. Забеляза нещо бледочервено, от плътна тъкан, с мрежести нишки и реши, че това е белият дроб. Тази мрежа беше покрита с чернилка — нещо, което той бе чувал, че се случва с дръндарите.

Натисна за опит дроба; от устата на трупа се чу съскащ звук. Той изпусна свещта от уплаха. За щастие тя не угасна. Когато си възвърна спокойствието и вдигна свещта, той си даде сметка, че като е натиснал дроба, изкарал е останалия в него въздух; и за първи път му стана ясно какво нещо е дишането, защото можа да види, да усети и да чуе връзката между дробовете и устата, разбра как се отразява то на цялото тяло.

След като отмести дроба, забеляза някаква тъмночервена маса; това трябва да беше сърцето. То бе обвито в лъскава ципа. След като провери, видя, че цялата тази тъкан имаше форма на ябълка, която стоеше почти свободна в гръдния кош, закрепена само в горната част.

Той се поколеба за миг, па грабна ножицата и разряза ципата. После взе ножа и я обели, като че белеше банан. Ето че вече държеше сърцето в двете си ръце. Ненадейно го порази такъв силен страх, сякаш Херкулес го бе поразил с боздугана си. Щом душата и сърцето са едно, какво става сега с душата на този нещастник, след като е извадил сърцето му?

Страхът премина тъй бързо, както и дойде. Той отстъпи място на тържество. Микеланджело държеше в ръцете си човешко сърце! И изпитваше оная радост, която се поражда от знанието, защото сега познаваше най-важния орган на човешкото тяло, знаеше как изглежда, как се усеща. Той отвори сърцето с ножа си и с изумление откри, че вътре нямаше нищо. Тогава върна сърцето на мястото му, намести пак ребрата, които художниците са изучили толкова добре, наблюдавайки сухите тосканци около себе си. Но сега знаеше къде точно бие сърцето под тези ребра.

Нямаше никаква представа как да започне работа с тази змия — червата. Хвана един край и го потегли. Отначало всичко вървеше добре, измъкна около пет стъпки; червата не се държаха здраво за задната стена и излизаха леко. Но после усети съпротивление. В горната част червото се разширяваше и към него бе прикрепено нещо като мехче, което той реши, че е стомахът. Наложи се да прибегне до ножа, за да го отреже.

Измъкна двадесет и пет-шест стъпки черва, заопипва ги да усети разликата в дебелината и съдържанието. На места бяха пълни с течност, другаде — с нещо по-твърдо; разбра, че всичко това представляваше един непрекъснат канал, без никакъв отвор от началото до края. За да добие представа как изглеждат отвътре, сряза червата на няколко места. В дебелото черво имаше изпражнения. Развоня се ужасно.

Тази вечер беше донесъл „четиричасова“ свещ, но и тя вече догаряше. Той натъпка червата в коремната кухина и с голяма мъка уви пак трупа.

Хукна към фонтана на Пиаца Санто Спирито и си изтърка ръцете, но не можа да се отърве от усещането, че има мръсотия по пръстите. Натопи глава в ледената вода, за да измие чувството за вина, изправи се и от косата и лицето му закапа вода; постоя така един миг, па се спусна бежешком към къщи, треперещ като трескав.

Беше капнал душевно.

Като се събуди, видя баща си, надвесен над него със сърдито изражение на лицето.

— Ставай, Микеланджело. Стана обед. Лукреция слага масата. Що за глупост е пък сега това — да спиш до обед? Къде беше снощи?

Микеланджело лежеше, загледан в Лодовико.

— Извинявай, татко, не се чувствувам добре.

— Той се уми грижливо, вчеса се, облече други дрехи и седна на масата. Мислеше, че няма да му има нищо. Но когато Лукреция донесе тенджерата със задушено телешко, той избяга в стаята си и повръща в цукалото, докато му се обърнаха червата.

Обаче същата вечер пак се отправи към стаята за мъртвите.

Още незатворил вратата зад себе си, удари го миризма на гнило. Разпови трупа и видя, че левият му крак е почернял и страшно подут, а изпод кожата излиза някаква зелена секреция.

Започна работа оттам, дето бе прекъснал предишната нощ — направи разрез право към червата и ги разплете едно по едно. Сложи ги на пода и поднесе свещта към кухината. Интересуваха го още някои органи: далакът отляво, черният дроб отдясно. Позна черния дроб, понеже беше виждал дроба на разсечените телета и агнета по пазарите; съвсем еднакви, от двете страни на гръбначния стълб се намираха бъбреците. Той ги пое внимателно и забеляза, че са свързани с жлъчния мехур посредством малки каналчета, подобни на жички. После се насочи към свръзките на черния дроб; преряза ги с ножиците и извади дроба. Заоглежда го като форма, изследва малкия жлъчен мехур, прикрепен към долната му част, отвори мехура с ножа. Потече тъмнозелена течност.

Микеланджело приближи още повече свещта и забеляза нещо, което бе пропуснал преди: един куполообразен мускул отделяше коремната от гръдната кухина. През две дупки в средата на купола минаваха тръби, свързващи стомаха и устата. Вторият голям канал, по протежение на гръбначния стълб, влизаше в гръдния кош. Сега Микеланджело разбра, че от гърдите към стомаха има само два пътя и по единия от тях минават храната и течностите. Другият го озадачи. Той повдигна ребрата, но не можа да определи за какво служи вторият канал. В това време свещта припука.

Микеланджело се промъкна тихичко по стълбата в къщи, но свари баща си да го чака.

— Къде ходиш? Каква е тая ужасна воня? Миришеш на смъртник.

Навел глава, той измърмори някакво оправдание, шмугна се покрай Лодовико и се затвори в стаята си.

Не го хващаше сън.

— Никога ли няма да свикна с това? — изохка той.

На другата вечер в стаята за мъртвите нямаше труп. Обзе го неприятно чувство за надвиснала опасност, защото забеляза, че онази част от пода, където бе слагал червата, беше измита и плочите там стояха по-светли от околните. Капка восък от свещта беше останала на пода пред дъсчената поставка. Дори ако го бяха забелязали какво върши, пак нямаше нищо страшно — монасите полагаха клетва, че няма да издават никакви тайни.

Следващата вечер намери трупа на около петнадесетгодишно момче, по който нямаше външни белези за някаква болест. Бледата кожа, почти съвършено бяла, беше мека на пипане. Микеланджело отвори очите му и те се оказаха тъмносини, контрастиращи с белотата на клепачите. Дори в смъртта си момчето беше хубаво.

— Ей сегичка ще се събуди — прошепна Микеланджело.

Забеляза, че гърдите на момчето още не бяха окосмени, и изпита такава жалост, каквато не бе изпитвал, откакто се занимаваше с тия мъртъвци.

Отдалечи се от трупа; щеше да изчака друга нощ. Но като стигна пред белосаната стена, спря. На сутринта този младеж щеше да бъде заровен под земята в гробищата „Санто Спирито“. Докосна момчето: беше студено като зима; красиво, но мъртво като другите трупове.

Сега вече направи разрезите с вещина и пъхна ръка под гръдния кош. Отдели го лесно. Нагоре към врата напипа нещо като тръба, дебела около два пръста, и му се стори, че е съставена от низ твърди пръстени; до тези пръстени намери ципеста тръба, която идваше от врата. Не можа да открие къде свършва тази тръба и къде започва белият дроб, но когато я дръпна, вратът и устата на момчето помръднаха. Той измъкна мигом ръката си и разтреперан се отстрани от трупа.

След малко преряза тръбата сляпо, защото не можеше да я види, и измъкна дробовете. Те бяха леки, а като ги стисна, изпита чувството, че стиска сняг. Опита се да разреже дроба с ножа и като го сложи на твърдо, на дъските, видя, че се реже като сух сюнгер. В единия от дробовете откри светла жълтеникава слуз, която поддържаше дроба влажен, а в другия — светлочервена слуз. Искаше да бръкне в устата на момчето, за да опипа гърлото и врата, но допирът на зъбите и езика го отврати.

Изведнъж му се стори, че в стаята има някой, макар да знаеше, че това е невъзможно, защото беше заключил вратата отвътре. Тази нощ просто не можеше да издържи.

Той уви трупа лесно, понеже беше съвсем лек, намести го на дъските и излезе.