Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

11

Работи бясно от първи зари до мрак, после се хвърли с дрехите напреко на леглото, без да вечеря, и заспа като мъртъв. Събуди се към полунощ отпочинал, а умът му кипеше от творчески идеи и жадуваше за мрамора. Стана, щипна малко хляб, запали пиринчения светилник, в който гореше утайката от дървеното масло, и се помъчи да го постави така, че да хвърля светлина върху онази част на скулптурата, където щеше да вае. Но светлината беше твърде разсеяна. Можеше да направи някой погрешен удар с длетото.

Купи мек картон, измайстори от него конусообразна шапка, омота около нея тел, чийто край зави на колелце, голямо колкото да се пъхне в него една свещ. Когато доближи лице до скулптурата, свещта хвърли върху нея ярка и равномерна светлина. Шумът от чукането не събуди Ардженто, който спеше в кухнята, завит презглава. Свещите изгаряха бързо, разтопеният восък се стичаше от картонената шапка по челото му, но той бе доволен от изобретението си.

Една късна вечер на вратата се изтропа рязко. Микеланджело отвори и се озова пред Лео Бальони, облечен в тъмносиня кадифена пелерина, заобиколен от група млади приятели, които носеха рогови фенери и восъчни факли на дълги пръчки.

— Видях, че свети и се отбих да видя какво правиш по тая късна доба. О, работиш! С какво си се наплескал по челото?

Микеланджело им показа гордо шапката със свещта. Лео и приятелите му избухнаха в луд смях.

— Защо не вземеш свещи от козя лой, тя е по-твърда и няма да ти тече в устата цяла нощ — каза Лео, след като успя да си поеме дъх.

На другия ден след вечеря Ардженто изчезна и се върна подир два часа с четири тежки вързопа, които тръшна на леглото.

— Синьор Бальони ме повика. Това е подарък.

Микеланджело измъкна една твърда жълта свещ.

— Не ми е нужна неговата помощ — извика той. — Върни ги обратно.

— Откъснаха ми ръката от Кампо дей Фиори дотук. Няма да ги връщам, дума да не става. Ще ги изтърся пред вратата и ще ги изгоря всички наведнъж.

— Добре, но чакай да видя дали са по-добри от восъчните. Обаче първо трябва да разширя отвора на телта.

Лео се оказа прав: козята лой се топеше по-бавно и оставаше там, където капнеше.

Той си разпредели времето през нощта на две, една част за сън, друга за ваяне, и работата тръгна бързо — направи богатите външни гънки на дипленицата на Мария, долната част на Исусовия торс, краката му, вътрешния вдигнат по такъв начин, че да се вижда, гледан отпред, като остави ажур между него и протегнатата закрилнически ръка на Мария.

Отхвърляше всички покани, виждаше се с малцина приятели, но научаваше всички новини от Балдучи: кардинал Джовани, отритнат от Борджията, тръгнал да обикаля Европа; Пиеро се мъчел да събере войска за трето нападение срещу Флоренция и бил отхвърлен от колонията; периодичната война на Флоренция с Пиза пламнала отново; Ториджани влязъл във войската на Борджията като военачалник, за да участвува в покоряването на Романя от Ватикана. Борджията отлъчваше земевладелци и духовници и изземваше земите им; никой флорентинец не знаеше кога ще дойде неговият ред.

В една прекрасна лятна утрин, когато въздухът бе тъй прозрачен, че планините Албани изглеждаха да са в самия град, Паоло Ручелаи го повика да отиде при него колкото може по-скоро. Микеланджело се зачуди каква ли ще е тая вест, която Паоло смяташе за толкова неотложна.

— Микеланджело, изглеждаш толкова отслабнал!

— Скулптурата ми расте, аз слабея. Това е естественият ред на нещата.

Ручелаи го изгледа учуден.

— Трябва да ти кажа, че с вчерашната поща получих писмо от моя братовчед Бернардо. Флоренция възнамерява да уреди конкурс за една скулптура.

Дясната ръка на Микеланджело затрепери. Той я хвана с лявата, за да я успокои…

— Конкурс за какво?…

— В писмото на Бернардо се казва: „За да се направи нещо съвършено от мраморната колона, вече започната от Агостино ди Дучо, която сега стои в работилницата на Катедралата.“

— Колоната на Дучо!

— Ти знаеш ли я?

— Аз се опитах да я купя от Синьорията за моя Херкулес.

— Това би могло да бъде преимущество за теб, ако не се заблуждаваш.

— Та аз и сега я виждам пред очите си, все едно, че е ей тук пред нас, в тази стая.

— Можеш ли да направиш нещо хубаво от нея?

— Очите на Микеланджело светнаха.

— Дио мио.

— В писмото се казва, че Съветът описвал колоната като „зле започната“.

— Не, не, това е един благороден камък. В кариерата са я изсекли лошо и Дучо е задълбал прекалено много в средата, но…

— Значи, искаш да си опиташ силите в конкурса?

— Повече от всичко на света. Кажете ми каква трябва да бъде темата: политическа, религиозна? Конкурсът само за флорентински скулптори ли е? Трябва ли да бъда там, за да участвувам? Дали ще…

— Чакай, чакай — възкликна Ручелаи. — Повече сведения аз нямам. Но ще помоля Бернардо да ми пише за всичко най-подробно.

— Другата неделя ще дойда у вас, да разбера какво става.

Ручелаи се засмя:

— Дотогава няма да е дошъл отговор, но ела ни на обед, че да те угоим за конкурса.

— Не е ли по-добре да почакам, докато получите отговор?

Едва след три седмици Ручелаи го повика. Микеланджело изкачи на един дъх стъпалата към библиотеката.

— Има някои новини, но не много. Датата за конкурса още не е определена. Но няма да е по-рано от идущата година. Могат да участвуват само скулптори, живеещи във Флоренция…

— Ще трябва да се върна там.

— Но съветът на Гилдията на вапцарите и настоятелството на Катедралата още не са определили характера на творбата.

— Настоятелството ли? Значи, работата ще бъде на верска тема. Щеше ми се след Пиетата да извая нещо различно.

— Парите дава Гилдията на вапцарите, та сигурно те ще решават този въпрос. Доколкото познавам тези богаташи, положително ще се спрат на нещо за Флоренция.

— За Флоренция? Като Мардзоко?

— Ручелаи се засмя при вида на ужасеното му изражение.

— Не, не става дума за друг лъв. Но може би някакъв символ, представляващ Флоренция…

Микеланджело се почеса озадачено по главата, прокарвайки пръсти като зъбат шкарпел.

— Каква ли статуя може да бъде символ на републиката?

— Може би това ще влиза в самия конкурс. Художниците да дадат идея.

Паоло го държеше в течение на новините, които пристигаха от Флоренция през Сабатинските планини: конкурсът щял да се състои през 1500 година в чест на стогодишнината от конкурса за вратите на Баптистерията. Гилдията на вапцарите се надявала конкурсът да привлече скулптори от цяла Италия, както конкурсът преди сто години, в който бяха участвували Гиберти, Брунелески и Делла Куерча.

Но сега сме вече лятото на деветдесет и девета година, а аз имам толкова много работа по Пиетата. — На лицето му бе изписано терзание. — Не мога да я претупам, това е важна творба и аз много държа на нея. Ами ако не свърша навреме…

Паоло сложи ръка на треперещите му рамене.

— Аз ще те осведомявам постоянно. Гилдията на вапцарите кой знае колко пъти ще обсъжда въпроса, ще минат месеци, докато определят условията.

Но не Микеланджело, а кардиналът от Сен Дени изгуби надпреварата с времето. Негово преподобие не можа да види скулптурата завършена, при все че изпрати последните сто дуката до банката на Гали в началото на август, през който месец трябваше да се постави статуята. Кардиналът умря спокойно, както си четеше молитвите. Якопо Гали и Микеланджело му отдадоха последна почит, застанали до високата катафалка, дълга шестнадесет и широка девет стъпки, сложена между колоните на черквата, от чийто олтар долитаха песнопенията на хора. Когато се върнаха у Гали, Микеланджело попита:

— Кой ще реши сега дали Пиетата е по-хубава от всяка друга мраморна скулптура в Рим?

— Кардиналът вече реши това. След като идва при тебе през май. Тогава той каза, че изпълняваш добре договора. Това ми стига. Кога мислиш да я завършиш?

— Имам да работя още шест-седем или осем месеца.

— Значи, навреме за стогодишнината. В такъв случай ще имаш гости от цяла Европа.

Микеланджело се местеше неудобно на стола си.

— Бихте ли изпратили на нашите последните сто дуката. Те пак са загазили нещо.

Гали го изгледа остро.

— Това е последната част от парите ти. Казваш, че има да работиш още шест до осем месеца, а аз съм изпратил вече във Флоренция почти всички дукати от кардинала. Какъв беше тоя бездънен кладенец?

— С тези пари искам да купя един дюкян на братята ми Буонарото и Джовансимоне. Буонарото, изглежда, не може да си намери място в живота. А Джовансимоне, след смъртта на Савонарола, ту хваща някаква работа, ту изчезва с дни. Ако успеят да си намерят хубав дюкян и аз получа дял от печалбите…

— Ами ако и двамата не са добри търговци, откъде ще дойдат тези печалби? — разгневи се Гали; но когато заговори отново, в гласа му прозвуча загриженост. — Не мога да ти позволя да хвърлиш на вятъра последните си пари. Трябва да бъдеш разумен и да се подсигуриш за черни дни. Осемдесет процента от парите от Бакхус и Пиетата отидоха за домашните ти. Аз най-добре знам, нали държиш парите си в моята банка?

Микеланджело оклюма глава и промълви:

— Буонарото никога не би работил при чужд човек, затова аз трябва да го изправя на крака. А не вкарам ли Джовансимоне в правия път сега, може би никога няма да ми се удаде друг случай.

Прехвърлиха парите във Флоренция, Микеланджело си остави няколко дуката. Изведнъж му се яви нужда от разни неща: скулпторски инструменти, съдини за къщата, дрехи за него и Ардженто. Мина на длета, не даваше пари Ардженто за друго освен за най-евтина храна. Дрехите им заприличаха на парцали. Трябваше да дойде писмо от Лодовико за да се осъзнае.

„Скъпи сине,

Буонарото ми каза, че живееш в голяма мизерия. Мизерията е лошо нещо, тя е порок, който гневи и бога, и събратята ти, и е вредна за душата и тялото… Живей благоразумно, гледай да не изпадаш в нужда и се пази от тревоги… И най-важното, пази си главата, гледай да не изстива и никога не я мий. Може да я изтриваш, но не я мий“

Микеланджело отиде у Паоло Ручелаи, взе назаем двадесет и петте флорина, които бе върнал преди две години, и поведе Ардженто към „Траториа Тоскана“, да хапнат бистека ала фиорентина. На връщане купи за себе си и за Ардженто по една нова риза, по едни сандали и по едни дълги чорапи. На сутринта Сангало пристигна в ателието възбуден, с настръхнали мустаци.

— Рушат любимата ти черква „Сан Лоренцо ин Дамазо“. Измъкват стоте ваяни колони.

Микеланджело не можеше да разбере приятеля си. — Първо седнете. Сега почнете отначало. Какво става със „Сан Лоренцо“?

— Браманте, новият архитект от Урбино. Спечелил благоволението на кардинал Риарио… и му подхвърлил идеята да махнат колоните от черквата и да ги използуват за двора на неговия палат. — Сангало кършеше ръце като, че ридаеше с тях. — Мислиш ли, че ще можеш да възпреш Браманте?

— Аз? Но как? Аз нямам никакво влияние пред кардинала, а и не съм го виждал близо две години…

— Ами Лео Бальони? Кардиналът е благоразположен към него.

— Отивам веднага.

Докато вървеше през Кампо дей Фиори, той се мъчеше да си припомни, каквото бе чувал за Браманте: петдесет и пет годишен, роден в Урбино, Браманте беше работил като архитект при Миланския херцог и беше дошъл в Рим в началото на годината, решил да живее със спестеното в Ломбардия, докато проучи и овладее архитектурния гений на древните римляни; горе-долу както бе направил и Сангало, помисли си Микеланджело.

Трябваше да чака Бальони няколко часа. Лео го изслуша със застинало лице, както винаги посрещаше буйните излияния, после рече спокойно:

— Хайде, ще идем да се видим с Браманте. Това е първата работа, която му се възлага в Рим. И понеже е амбициозен, съмнявам се дали ще успееш да го склониш да се откаже от нея.

По късия път до двореца Лео описа Браманте по следния начин:

— Много мил човек, наистина, и много приятен, винаги весел и жизнерадостен, ненадминат в анекдотите и гатанките. Никога не съм го виждал да загуби доброто си настроение. Браманте печели сума приятели в Рим. — Лео погледна под око Микеланджело. — А за тебе не мога да кажа такова нещо.

Наближиха двореца.

— Ей го там — каза Лео… Измерва основите за колоните.

Застанал на входа към двора, Микеланджело се вгледа в Браманте и още от пръв поглед никак не му хареса тази голяма, плешива глава само с няколко къдри на тила, това едро чело, светлозелените очи, чипият нос и тая уста като розова пъпка, която се губеше в огромната глава. Докато Микеланджело го гледаше, Браманте премести няколко камъка и по бичия му врат и мускулестите плещи пролича, че е силен като атлет.

Лео ги запозна. Браманте поздрави весело Микеланджело, разказа им някакъв духовит анекдот. Лео се смя от сърце. Микеланджело остана сериозен.

— Не обичате ли да се смеете, Буонароти? — попита Браманте.

— Да превърнеш „Сан Лоренцо“ в развалина не ми се вижда смешно.

Браманте сви рамене така, че долната част на лицето му се изгуби в тях — сякаш се готвеше за отбрана в юмручен бой. И двамата погледнаха Лео. Но той остана неутрален.

— Какво ви влизат в работата тези колони? — запита Браманте все още любезен. — Да не би да сте архитект на кардинал Риарио?

— Не, аз не съм дори негов скулптор. Но случайно смятам тази черква за една от най-красивите в Италия. Да се руши тя е чиста вандалщина.

— Напротив. Тези колони са великолепно нещо. Нали знаете, че са ги взели от театъра на Помпей през триста осемдесет и четвърта година, за да ги сложат в черквата? Целият Рим е каменна кариера за онези, които знаят да използуват неговия камък. Няма сграда, която не бих разрушил, щом имам възможност да изградя нещо по-красиво на нейно място.

— Камъкът трябва да си стои там, за където е замислен и изваян.

— Това е старомодно схващане, Буонароти; камъкът трябва да отиде там, където архитектът има нужда от него. А старото умира.

— Но сума нови неща се раждат мъртви.

Доброто настроение на Браманте се изчерпа.

— Вие не ме познавате. Изключено е да сте дошли тук по свои подбуди. Някой ви е накарал да сторите това. Кажете ми, кой е моят враг?

— Вашият критик е най-добрият архитект в цяла Италия, построил вилата на Лоренцо де Медичи в Поджо а Кайано, проектирал двореца на Миланския херцог: Джулиано да Сангало.

Браманте избухна в презрителен смях.

— Джулиано да Сангало, И какво прави той в Рим? Реставрира тавана на някаква черква. За друго не го бива, това старо вкаменело. До една година ще го прогоня от Рим завинаги. Сега, ако не ми пречите повече, ще продължа работата си по създаването на най-красивия двор в света. Елате пак някой ден да видите как строи Браманте.

— На връщане Лео каза:

— Ако Браманте не си пробие път до върховете, значи аз не познавам Рим. Опасно е да имаш такъв враг.

— Нещо ми говори, че го притиснах — каза мрачно Микеланджело.