Ървинг Стоун
Страдание и възторг (78)

12

Пристигна писмо от Якопо Гали с договор, подписан от братя Мускрон, които се бяха съгласили да платят четири хиляди гулдена. В писмото се казваше: „Свободен си да направиш Мадоната с младенеца, както ти си искаш. А сега, след вкусната мръвка, идва горчивият сос. Наследниците на Пиколомини настояват да изваеш останалите статуи. Успях да ги убедя да продължим договора с още две години; повече от това не бих могъл да направя.“

Отсрочка с две години! Той бързо прехвърли тези фигури в отдалечено кътче на съзнанието си.

Непосредствена последица от „Давид“ беше едно посещение на Бартоломео Пити, от втория клон на богатата фамилия Пити, която живееше в каменен дворец на отвъдната страна на Арно. Бартоломео беше свит, възрастен човек, чиято скромна къща на Пиаца Санто Спирито имаше дюкян за платове на долния етаж.

— Аз тъкмо започвам да събирам произведения на изкуството. Досега имам три малки картини на дърво, чудесни, но незначителни. Аз и жена ми бихме дали всичко, ако можем да помогнем да се роди едно ново произведение на изкуството.

Микеланджело бе завладян от непринудените обноски на този човек, чиито благи кафяви очи блестяха под голото му чело.

— В какво бихте искали да се изрази моето участие, господине?

— Мислехме си дали не сте си наумили да направите някоя малка мраморна фигура или пък дали бихте помислили да направите такава за нас…

Микеланджело свали от стената най-първата си скулптура, барелефа „Мадоната с младенеца“, изваян под ръководството на Бертолдо.

— Господин Пити, отдавна съм разбрал какви несполуки имам в този първи барелеф и защо съм ги допуснал. Бих желал да опитам отново тази тема, но ще направя барелефа кръгъл. Струва ми се, че мога да извая пълнокръвни фигури от барелефа, да създам впечатление за обла скулптура. Бихте ли искали да го направя за вас?

Пити облиза сухите си грапави устни.

— Не мога да ви кажа каква радост ще бъде това за нас.

Микеланджело изпроводи Бартоломео Пити по стълбите до улицата.

— Ще излезе нещо хубаво, чувствувам го в кръвта си.

Синьорията прие решение, с което подканяше Хрониката да се заеме със строежа на къщата и ателието на Микеланджело. Полайуоло беше забутал скиците под куп джунджурии на разнебитеното си писалище, където винаги имаше двадесетина твърдо сварени яйца — единствената негова храна.

— Да речем, че направя конструкцията и определя размерите на помещенията, какво ще кажеш? — попита той Микеланджело. — Струва ми се, че ти ще искаш сам да проектираш каменните блокове.

— Това би ми доставило удоволствие. Може ли да поставя някои условия?

— Та кой ли клиент не поставя условия? — избоботи Хрониката.

— Искам кухня на горния етаж, между дневната и спалнята. Камина с вграден в стената комин. Лоджия с колони пред спалнята ми, която ще гледа към вътрешния двор. Тухлени подове, хубави прозорци, клозет на втория етаж. Входната врата с корниз над нея от тънко изсечен камък. Всички вътрешни стени измазани с хоросан. Аз ще ги боядисвам сам.

— Не разбирам аз за какво съм — изръмжа Хрониката. — Да отидем до мястото и да видим кое ще бъде най-доброто изложение за ателието.

Микеланджело го попита дали може Тополинови да направят каменната зидария.

— При условие, че ти гарантираш за качеството на тяхната работа.

— Ще имаш най-хубаво изсечените блокове — каквито не си виждал в Сетиняно.

Празното място се намираше на ъгъла на Борго Пинти и Виа делла Колона, четиридесет и шест стъпки откъм Борго Пинти, която стигаше до манастира „Честело“, а откъм Виа делла Колона — значително по-дълго; и опираше в дюкяна на един ковач и дърводелец. Те купиха от него колчета, измериха с крачки мястото и отбелязаха границата му с колчетата.

След две седмици Хрониката пристигна с плановете за къщата и ателието, проектирани безкомпромисно семпло отвън, но удобни отвътре. Пред спалнята на втория етаж имаше открита лоджия, където Микеланджело щеше да се храни и да почива през жаркото лято.

Скоро Тополинови вече дялаха пиетра серена по указание на Микеланджело и камъните излизаха изпод ръцете им бляскаво синьо-сиви, с чудесна повърхност. Те изсякоха блоковете и за камината, като ги измерваха с връвчиците, които той им беше дал, и камъните за тънкия корниз; и когато и блоковете за градеж бяха готови, цялото семейство Тополино построи къщата. Хрониката доведе мазачи за вътрешните стени, майстори, които да сложат керемиди на покрива; но нощем Микеланджело не можеше да устои и отиваше на строежа да гаси вар с вода от кладенеца, изкопан в двора, да боядисва лоджията и стаите с топли сини, розови и оранжеви тонове, каквито беше получил за дрехите на „Светото семейство“, направено за Дони. Цялата южна страна на ателието се отваряше към двора.

Парите за мебелите трябваше да даде от собствената си кесия. Не можеше да си позволи да се разпуща много: едно широко легло, скрин, кресло за спалнята, столове и маса за лоджията, които да се вкарват вътре при влажно или студено време; кожено кресло и скамейка за дневната, тенджери, паници, тигани, кутии за сол, захар и брашно за кухнята. Ардженто докара своето легло от работилницата на занаятчийския площад и го постави в малката спалня до входната врата.

— Трябва да сложиш религиозни картини в къщата си — рече леля му Касандра. — Добре ще бъде за душата ти да ги гледаш.

Микеланджело окачи първата си „Мадона с младенеца“ срещу своето легло, а „Кентаврите“ сложи в дневната.

— Чист нарцисизъм — подхвърли Граначи. — Леля ти казва да окачиш свети неща, а ти окачваш собствените си творби.

— Те са свети за мене, Граначи.

Той работеше с радост на късното лятно слънце, което заливаше откритото ателие; главата и ръцете му бяха пълни с идеи, които се надпреварваха една друга: восъчна скица на „Мадоната“ за братя Мускрон, рисунки за барелефа на Пити; пробни фигури за апостол свети Матей за Катедралата; пилеше бронзовия „Давид“ за френския маршал. Когато от Карара пристигна високият пет стъпки блок за мадоната, Ардженто му помогна да го сложат на статив в средата на ателието. В разстояние на един час той вече беше отзел ъглите и усещайки фигурите да се раздвижват в мрамора, кръщаваше тухления под на ателието с първата си снежна буря.

Личното му настроение не го водеше към една радостна мадона, напротив, тази мадона беше тъжна; в неговите скулптури тя вече беше познала мъката на свалянето от кръста. Спокойствието на ранните му барелефи, където Мария тепърва трябваше да взема своето решение, никога нямаше да се възвърне. Тази млада майка беше вече обречена; тя знаеше какъв ще бъде краят на нейния син. Ето защо не желаеше да го пусне — това красиво, пълничко, здраво дете, стиснало здраво нейната ръка. Ето защо тя го притуляше с края на наметката си.

Детето, усещащо настроението на майка си, имаше нещо меланхолично около очите. То беше силно, то беше сърцато, то щеше да напусне безопасния пристан на майчиния си скут; но сега то все още беше впило пръсти в ръката й, а с другата си ръка се държеше здраво за нея. Дали пък това не беше собствената му майка, за която той непрекъснато мислеше, тъжна, понеже трябваше да остави сина си сам в света; и самият той, който така се стискаше за нея?

Работеше, като че ли това беше почивка, парченцата мрамор хвърчаха и тези малки компактни фигури се появяваха почти без усилие след масивната голяма фигура на „Давид“. Чукът и длетата бяха леки като пера и той бързо ваеше простата дипленица на мадоната, дългите и пръсти, богатите плитки на дългоносото лице, очите с гъсти мигли, къдрокосата глава на детето, силното му тяло, кръглите бузки и брада: барелефът излъчваше тъга. Микеланджело не идеализира лицето на мадоната, както направи преди; той се надяваше да й придаде благородство чрез чувството, което изпитваше тя.

— Това ще бъдат най-живите фигури, в която и капела да ги сложат — каза Граначи.

Игумен Бикиелини, който не беше казал нищо за „Давид“, дойде да благослови Микеланджело и новата му къща. Той коленичи и произнесе молитва към мадоната, после стана и сложи ръце на Микеланджеловото рамо.

— Тази мадона с младенеца нямаше да излезе толкова нежно чиста, ако ти не изпитваше нежност и не беше тъй чист по сърце. Бъди благословен — и ти, и ателието.

Микеланджело отпразнува завършването на „Мадоната с младенеца“ за братя Мускрон, като възправи четвъртит блок, отзе ъглите му, за да му придаде кръгла форма, и започна работа по релефа за Пити. Восъчният модел бързо се оформи върху арматурата. За Микеланджело това беше идиличен период — той работеше в собствено ателие, търсеха го. За първи път правеше кръгъл барелеф; той издълба мрамора като чиния и успя да постигне дълбочина, в която мадоната, седнала на голям камък, се очерта плътно като централна фигура; детето, макар да надничаше в отворената книга върху скута на майка си, отстъпваше на втори план, а Йоан, който надзърташе зад рамото на Мария, беше в дъното на чинията.

При крайната обработка Микеланджело прибягна до пет-шест различни фактури — почти цялата азбука на резеца; само лицето на Мария беше полирано, тъй както Пиетата, и обогатяваше емоционалната и осезаемост. Той чувствуваше, че тази Мария е най-изразителна от неговите мадони, най-зряла; детето въплътяваше в себе си миловидността и обаянието на весело момченце; фигурите бяха свободно раздвижени в своя кръг.

Ардженто уви внимателно барелефа в одеяло, взе количка от съседа дърводелец и закара творбата до къщата на Пити. Микеланджело вървеше след него. Двамата изнесоха барелефа по стълбите над дюкяна и го сложиха на висок тесен шкаф. Цялото семейство Пити онемя, после родителите и децата започнаха да говорят и се смеят изведнаж, да тичат из стаята, за да гледат скулптурата от различни страни.

Следващите месеци бяха най-щастливите за него. „Давид“, който повечето флорентинци продължаваха да наричат „Исполина“, беше възприет от града като негов нов символ, наставник и защитник. Нещата бързо тръгнаха на добре: Чезаре Борджия, тежко болен, вече не представляваше заплаха; Арецо и Пиза като че се бяха успокоили; папа Юлий II, приятелски разположен към Флоренция, даде важна длъжност на кардинал Джовани де Медичи във Ватикана. Навсякъде се чувствуваше дух на доверие и кипеж.

Търговията цъфтеше; за всички имаше работа, за всяка стока — пазар. Управлението на Флоренция начело със Содерини беше стабилно и сигурно, забравени бяха и последните вражди между флорентинците.

Градът държава отдаваше до голяма степен това благополучие на исполина „Давид“. В съзнанието на флорентинци денят на неговото поставяне на площада бележеше нова епоха. По договори и споразумения се пишеше: „Един месец след откриването на «Исполина»“. В разговори хората деляха времето така: „Това беше преди «Исполина»“, или „Спомням си много добре, защото това се случи две седмици след поставянето на «Исполина»“.

Микеланджело изтръгна от Содерини обещание, че при първа възможност ще убеди членовете на Съвета на седемдесетте да разрешат на Контесина, мъжа й и децата и да отидат при кардинал Джовани в Рим. Микеланджело се държеше дружелюбно и общително на вечерите на кръжеца, престана да отправя нападки срещу Леонардо, помагаше на другите скулптори, когато те искаха да получат поръчки. Той накара Ардженто да остане по-дълго време на учение при него. Изкачваше често хълмовете към Сетиняно и гледаше как расте купът от тънки декоративни камъни за предния корниз, всяко парче изваяно като скъпоценен камък. Оттам ходеше у Контесинини, за да даде на Луиджи урок и да поиграе с подрастващия Николо. Беше търпелив към своите, слушаше спокойно, когато Лодовико говореше за купуване на нови къщи и земи, за да оставел състояние на синовете си.

Семейство Пити изпрати при него Тадео Тадей, флорентински интелектуалец, който имаше слабост към изкуството. Тадей пожела маестро Буонароти да му направи кръгъл релеф. Микеланджело вече имаше опит в този вид релефи, роден, докато работеше релефа за Пити. Той скицира новата си идея и я показа на Тадей, който остана очарован. Ето че сега имаше нова приятна поръчка от човек-познавач, който ценеше творбата, която щеше да получи.

Няколко месеца преди да навърши тридесет години, изглеждаше да е достигнал своята пълна изява и да бе общопризнат — неща, за които бе мечтал.