Ървинг Стоун
Страдание и възторг (125)

7

Сега времето и пространството се сляха в едно. Микеланджело не би могъл да каже колко дни, седмици и месеци са минали, когато 1537 година даде път на 1538, но можеше да каже точно колко фигури се носеха нагоре през долните пластове облаци към скалистите чукари от двете страни на Богородицата и сина й върху стената на олтара. Христос, вдигнал ръка над главата в изобличителен гняв, не беше дошъл да изслушва някакви специални молби. Нямаше смисъл грешниците да викат за милост. Нечистите бяха вече прокълнати и ужас витаеше във въздуха.

И все пак никога още формите на човешкото тяло не са били изобразявани тъй хубаво и живо. Как можеше тъй низък дух да обитава такъв благороден замък? Защо плътта бе толкова по-съвършена по строеж, сила, красота, отколкото всичко, което тези уплашени простосмъртни са могли да постигнат със своя ум и душа?

Всяка сутрин Урбино измазваше необходимата площ с мазилка; до вечерта Микеланджело я запълваше с фигура, която падаше надолу към ада, или с портретите на поостарелите вече Ева и Адам. Също като Росели, Урбино беше станал такъв майстор в съединяването на мазилката всеки ден, че помежду не оставаха никакви следи. Беше наредил всеки ден по пладне прислужницата Катерина да носи топла храна, която той подгряваше на мангал върху самото скеле, преди да я поднесе на Микеланджело.

— Хапнете си хубавичко. Имате нужда от сили. Това е „торта“, каквато е правила нашата мащеха, пиле, пържено в зехтин и смляно на кайма с лук, магданоз, яйца и шафран.

— Урбино, нали знаеш, че съм твърде много изнервен, за да ям по средата на работния ден.

— … И твърде много уморен, за да ядете след работния ден. Вижте какво имам тука: салата, която се топи в устата.

Микеланджело се изсмя. За да достави удоволствие на Урбино, той си хапна и се учуди колко хубаво беше, колко много приличаше на готвеното от Превъзходната. Урбино остана доволен от успеха на хитрината си.

Когато Микеланджело започна да залита след месеци напрегната работа, Урбино го накара да остане у дома, да си почива, да се развлича с грубиране на блоковете за „Пророкът“ „Прорицателката“ и „Дева Мария“ за Ровере. А когато Урбинският херцог умря, Микеланджело изпита безгранично облекчение, макар и да знаеше, че ще трябва да се изповяда зарад греха да се радва на смъртта на друг човек. Не се мина дълго и в ателието на Мачело дей Корви пристигна новият Урбински херцог. Микеланджело го измери с поглед: застанал на прага, той приличаше в лицето досущ на баща си. „Боже мой — помисли си Микеланджело, — аз наследявам синовете на моите врагове също както и на приятелите!“

Но той грешеше по отношение на младия херцог.

— Идвам да сложа край на разпрата — каза тихо херцогът. — Никога не съм бил съгласен с баща си, че гробницата на чичо ми стои недовършена само по ваша собствена вина.

— Искате да кажете, че мога сега да нарека Урбинския херцог свой приятел?

— И почитател. Често съм казвал на баща си, че ако ви бяха оставили да продължите работата си, вие щяхте да довършите гробницата, както довършихте Сикстинската капела и капелата на Медичите. Няма да ви тревожа повече.

Микеланджело се отпусна на един стол.

— Синко, знаете ли от какво ме избавихте току-що?…

— Но тези мои думи трябва да покажат и голямото ни желание да видим завършен светия паметник на моя чичо, папа Юлий — продължи младият мъж. — Поради почитта ни към папа Павел няма да ви прекъсваме, докато довършвате фреската си; но щом я свършите, ние ви молим да се заемете с паметника и да удвоите усърдието си за сметка на загубеното време.

— От все сърце! Вие ще получите гробницата!

През дългите зимни нощи той правеше рисунки за Витория: „Светото семейство“, една прелестно нарисувана „Пиета“; а тя го възнагради за чувствата му, като му поднесе първия екземпляр от излязлата й стихосбирка „Рими“. За Микеланджело, който жадуваше да излее цялата си страст, тази връзка беше непълна, ала любовта му към нея и убеждението, че тя изпитва дълбоко чувство към него, поддържаха творческия му устрем, докато рисуваше снажни, приличащи на селяни ангели върху едно укрепление, носещо се на няколко облака под Христа, които надуваха тръбите си с такава настървена сила, че всички мъртви долу трябваше да ги чуят и да се вдигнат от гробовете си.

Братята му, племенникът Лионардо и племенницата Чека го осведомяваха редовно за семейните дела. Лионардо, който наближаваше двадесетте, отбелязваше първите печалби в семейния дюкян за вълна. Чека му даряваше нов племенник всяка година. От време на време трябваше да пише ядни писма във Флоренция, например когато не получеше потвърждение за изпратени пари или когато Джовансимоне и Сиджизмондо се скарваха кой колко жито да получи и от кое стопанство; или когато Лионардо, когото беше помолил да му изпрати няколко тънки флорентински ризи, избра три, които излязоха „тъй груби, че и селянин не би могъл да ги носи“.

Когато Лионардо изпратеше хубави круши или требианско вино, Микеланджело занасяше една част във Ватикана, за да ги поднесе като дар на папа Павел. Двамата бяха станали близки приятели. Ако се минеше дълго време без Микеланджело да го посети, Павел го повикваше от работното му място в тронната зала и питаше с обиден тон:

— Микеланджело, защо не идваш да ме споходиш?

— Светейши отче, вие нямате нужда от присъствието ми тука. Вярвам, че като си гледам работата, аз ви служа по-добре, отколкото други, които стоят пред вас по цял ден.

— Живописецът Пасенти идва тука всеки ден.

— Пасенти има обикновена дарба, каквато може да се намери без фенер по пазарищата на света.

Павел се проявяваше като добър папа; той назначаваше за кардинали почтени и способни хора, полагаше усилия да реформира църквата. Макар и да смяташе за необходимо да противопоставя авторитета на църквата срещу военната мощ на Карл, не си навличаше нито войни, нито нашествия. Въодушевяваше се от изкуствата и науката. Въпреки всичко това наследството, което беше получил от режима на Борджиите, го превръщаше в прицелна точка за нападки. Привързан тъй нежно към своите синове и внуци, както неговият предшественик Борджия е бил към Чезаре и Лукреция, за него, кажи-речи, не съществуваше презряна шмекерия, щом тя помагаше да се изгради състоянието на сина му Пиер Луиджи, когото бе твърдо решил да направи херцог. Той назначи четиринадесетгодишния си внук Алесандро Фарнезе за кардинал, а друг млад внук ожени за дъщерята на Карл V, вдовицата на Алесандро де Медичи, и му създаде място, като отне Камеринското херцогство от Урбинския херцог. Поради тези му дела враговете го наричаха подъл и безмилостен.

Към края на 1540 година, когато довърши горните две трети от фреската, Микеланджело нае дърводелеца Лудовико да направи скелето по-ниско. Папа Павел чу тази новина и без предупреждение пристигна пред заключената врата на Сикстинската капела. Той се беше отказал да използува личната си капела, за да не смущава Микеланджело. Урбино, който отговори на чукането, не можа да откаже и да не пусне понтифекса вътре.

Микеланджело слезе от новото ниско скеле и поздрави папа Павел и церемониалмайстора му Биаджо да Чезена със сърдечни думи. Папата, който стоеше с лице към „Страшният съд“, без да сваля очи, сковано се запъти към стената. Като стигна до олтара, той се отпусна на колене, за да се помоли.

Но Биаджо да Чезена не го последва, а остана да стои, забил гневен поглед във фреската. Павел се изправи, благослови с кръстен знак Микеланджело, а сетне „Страшният съд“. Сълзи на гордост и смирение се стичаха по бузите му.

— Синко, ти си прославил моя понтификат!

— Това е позор!… — избълва Биаджо да Чезена.

Папа Павел бе поразен.

— И съвършено безнравствено! Не мога да различа светиите от грешниците. Това са само стотици голи хора, които показват срамните си части. Срамота!

— Вие смятате човешкото тяло за нещо срамно? — попита Микеланджело.

— В банята — не. Но в капелата на папата! Скандално!

— Само ако ти искаш да създадеш скандал, Биаджо — твърдо отговори Павел. — В Съдния ден ние всички ще стоим голи пред господа. Синко, как да ти изразя безграничната си благодарност?

Микеланджело се обърна към церемониалмайстора с примирителен жест, понеже не искаше да печели неприятели на фреската си. Биаджо да Чезена грубо се намеси:

— Един ден тая светотатствена стена ще бъде съборена, също както вие унищожихте прекрасните творби на Перуджино под нея.

— Не и докато аз съм жив! — извика вбесеният папа Павел.

— Аз ще отлъча от църквата всеки, който се осмели да докосне този шедьовър!

Те напуснаха капелата. Микеланджело стоеше и се търкаше под лявата гръд, където усещаше остра болка. Той помоли Урбино да забърка малко мазилка и да я сложи на празното място най-долу в десния ъгъл на стената. След това нарисува карикатура на Биаджо да Чезена, която го представяше като съдия на сенките в Хадес, с магарешки уши и огромна змия, увила се около долната част на торса, и с убийствена прилика в заострения нос и зъби, щръкнали изпод опънати устни. Той съзнаваше, че това е жалко отмъщение, но как иначе можеше да си отмъсти един художник?

Това някак си се разчу. Биаджо да Чезена поиска втора среща пред фреската.

— Виждате ли, светейши отче — възкликна церемониалмайсторът, — донесението е било вярно! Буонароти ме е нарисувал във фреската. С някакво гадно влечуго около детеродните ми органи!

— То е, за да ги прикрия — отвърна Микеланджело. — Аз знаех, че не бихте искали да ви изобразя съвършено гол.

— Удивителна прилика — подхвърли папата със сдържан смях в очите. — Микеланджело, ти си казвал, струва ми се, че не можеш да рисуваш портрети?

— Това беше вдъхновение, ваше светейшество. Биаджо да Чезена подскачаше ту на единия, ту на другия крак, сякаш сам той, а не изображението му стоеше над огъня на ада.

— Ваше светейшество, накарайте го да ме махне от там!

— Да те махне от ада? — Папата го изгледа с учуден поглед. — Ако беше те сложил в чистилището, щях да направя всичко по силите си да те избавя. Но ти знаеш, че от ада няма спасение.

На другия ден Микеланджело разбра, че човек никога не знае кой ще се смее последен. Беше на ниското вече скеле и рисуваше Харон с изскочилите очи и рога вместо уши, който гонеше с бич прокълнатите от лодката в огнената бездна, когато му се зави свят; той се опита да се хване за напречната греда и падна на мраморния под. За миг усети непоносима болка. Когато дойде на себе си, Урбино плискаше лицето му със студена песъчлива вода от кофата.

— Слава богу, съвзехте се. Зле ли се ударихте? Има ли нещо счупено? — Отде да зная? Щом съм толкова глупав, трябваше да счупя всичките си кокали. Пет години работя на това скеле и да падна, когато вече съм накрая!

— От крака ви тече кръв, там, където се ударихте на това парче дърво. Ще отида да потърся кола.

— Няма да правиш нищо подобно. Никой не бива да узнае, че съм такъв идиот. Помогни ми да стана. Прихвани ме сега под мишницата. Мога да си отида у дома на кон.

Урбино го сложи в легло, поднесе чаша требианско вино до устните му, след това проми раната. После поиска да отиде за лекар, но Микеланджело го спря:

— Никакви лекари! Ще стана за присмех в целия Рим. Сложи резето на входната врата.

Въпреки всичките горещи кърпи и превръзки на Урбино раната загнои. Появи се треска. Урбино се уплаши и съобщи на Томазо.

— Ако ви оставя да умрете…

— В това има известно утешение, Урбино. Няма да има вече нужда да се качвам по разни скелета.

— Отде знаете? Може би в ада човек ще трябва да върши вечно тъкмо това, което е мразил най-много приживе.

Томазо извика доктор Бачо Ронтини. Микеланджело отказа да ги пусне вътре през главния вход, но те насилиха задната врата.

Доктор Ронтини беше ядосан.

— Никой не може да се мери с флорентинец по тъпото упорито идиотство! — Той прегледа възпалената рана. — Да бяхте се забавили още един-два дена…

Мина цяла седмица, докато можаха да го изправят пак на крака; чувствуваше се като чувал с картофи. Урбино му помогна да се качи на скелето, сложи малко мазилка в небето, тъкмо под свети Вартоломей. Микеланджело нарисува карикатура на собственото си съсухрено, измъчено лице, увиснало сред празна кожа, вдигната нагоре от ръката на светеца.

— Сега Биаджо да Чезена не може да се сърди толкова много — забеляза той на Урбино, загледан в празния си увиснал труп. — И двамата сме били съдени и увековечени.

Той изписа долната третина от стената — най-простата част, понеже там имаше по-малко фигури: символичните гробища и ад, с отдавна умрелите, вдигнали се от гробовете си, единият от тях — скелет, който се мъчи да се присъедини към тези в небето, и твърде дълго живелите, подгонени към пламъците на ада.

Тъкмо по това време положението на Витория стана много критично. Най-влиятелна и даровита между жените, възхвалявана от великия Ариосто за стиховете й и от папата за светостта й, най-близка приятелка на император Карл V в Рим, дъщеря на богатото семейство Колона и снаха на семейство д’Авало, въпреки всичко тя можеше да бъде заточена от кардинал Карафа. Изглеждаше невъзможно една толкова високопоставена жена да бъде така преследвана.

Микеланджело посети кардинал Николо в двореца Медичи, за да му иска помощ. Николо се помъчи да го успокои.

— Всички в Рим признават сега необходимостта от реформа. Чичовците ми Лъв и Климент бяха твърде своеволни, те се опитваха да върнат разколниците, като ги наказваха. А Павел изпраща приятеля на маркизата кардинал Контарини да преговаря с лютераните и калвинистите. Аз мисля, че след време ние ще сполучим.

Кардинал Контарини беше пред прага на блестяща сполука в Ратисбонската Диета, когато кардинал Карафа нареди да го отзоват, обвини го в тайно споразумение с император Карл V и го заточи в Болоня.

Витория изпрати на Микеланджело известие: би ли могъл да дойде веднага? Искала да се сбогува с него.

Беше омаен априлски ден, пъпките се разтваряха в градините на Колона, буйните ухания на пролетта изпълваха градината. Микеланджело се беше надявал да я завари сама в такъв съкровен миг, ала градината беше пълна с хора. Витория стана да го поздрави с невесела усмивка. Беше облечена с черно, черно наметало закриваше златните и коси; лицето и като че бе изваяно от пиетрасантски мрамор. Той се приближи.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте, Микеланджело.

— Хайде да не губим време за формалности. Вие сте изпратена на заточение?

— Дадоха ми да разбера, че е препоръчително да напусна Рим.

— Къде отивате?

— Във Витербо. Аз съм живяла там в манастира „Света Катерина“. Смятам го за едно от местата, където съм си у дома.

— Кога ще ви видя пак?

— Когато бъде волята божия.

Те замълчаха, впили дълбоко един в друг очи в усилието да прочетат взаимно мислите си.

— Съжалявам, Микеланджело, че не ще мога да видя „Страшният съд“.

— Ще го видите. Кога тръгвате?

— Утре сутрин. Ще ми пишете ли?

— Ще ви пиша и ще ви пращам рисунки.

— А аз ще отговарям и ще ви пращам стихотворения.

Микеланджело рязко се обърна, напусна градината и се заключи в ателието на къщата си с чувството, че е ограбен. Беше се стъмнило, когато се изтръгна от вцепенението си, и помоли Урбино да му посвети до Сикстинската капела. Във флорентинския квартал маслени светилници блестяха в прозорците на къщите. „Кастел Сант Анджело“ се открояваше на отсрещния край на моста като изваяна цилиндрично каменна планина. Урбино отключи вратата на капелата и се качи пръв с вощеницата, за да накапе горещ восък върху скелето, та да залепи двете свещи, които носеше със себе си.

„Страшният съд“ вихрено се съживи в мъждукащия полумрак на капелата. Съдният ден се превърна в Съдна нощ. Тристате мъже, жени, деца, светии, ангели и дяволи, много от които залени от ярка дневна светлина, се заблъскаха да излязат напред, да получат признание и да изиграят злокобната си драма в свободното пространство на самата капела.

Нещо привлече вниманието му към тавана. Той погледна нагоре и видя сътворението на света. Дойдоха му на ум редове от Битие:

„И произведе земята злак, трева, що дава семе по свой род и подобие, и дърво, що дава плод, чието семе си е в него според рода му. И видя бог, че това е добро.

И създаде бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя бог, че това е добро.

И сътвори бог човека по свой образ, по божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.

И видя бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.“

Микеланджело устреми вниманието си пак към нарисуваното на олтарната стена.

Той видя всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.