Ървинг Стоун
Страдание и възторг (96)

14

Папа Юлий с нетърпение чакаше случай да види първата фреска, ала въпреки цялото си безпаричие Микеланджело не се обади още десет дена, докато не нарисува Делфийската прорицателка и пророк Йоил на престолите им в пандантивите от двете страни на по-малката фреска „Пиянството на Ной“. Искаше папата да види добри образци от фигурите, с които щяха да бъдат обкръжени централните пана.

Юлий се изкачи по стълбата, отиде при Микеланджело на скелето, разгледа внимателно петдесет и петте мъже, жени и деца, на неколцина от които се виждаха само главите и рамената, но повечето бяха изрисувани цели. Възхити се от величествената красота на тъмнокосата Делфийска прорицателка, разпита го за белогривия баща, изнасящ мъртвия си син на скалите, за Ноевия ковчег на задния фон, приличащ донякъде на гръцки храм, поиска да знае какво ще бъде нарисувано в другите площи. Микеланджело отбягваше да дава преки отговори — искаше да си запази свободата да променя хрумванията си в хода на работата. Папата тихо попита:

— Ще бъде ли и остатъкът от тавана толкова хубав?

— Би трябвало да бъде по-хубав, светейши отче, защото аз все още се уча на правилна перспектива на тази височина.

— Това съвсем не прилича на по-долните фрески.

— Колкото повече напредвам, толкова по-голяма, а не по-малка ще става разликата.

— Доволен съм от тебе, синко. Ще наредя на ковчежника да ти изплати още петстотин дуката.

Сега можеше да прати пари у дома си, за да пресече виковете на негодувание, да купи храна за домакинството си, необходимите материали за работата; сега щяха да настъпят тихи месеци, през които можеше да стигне до изписването на „Райската градина“, „Бог сътворява Ева“, а след това и на централната част на тавана — „Бог сътворява Адам“.

Но тези месеци съвсем не излязоха тихи. Предупреден от приятелски настроения шамбелан Акурсио, че неговата „Пиета“ ще бъде преместена от „Свети Петър“, за да може армията на Браманте от две хиляди и петстотин работници да събори южната стена на базиликата и да освободи място за първите нови стълбове, Микеланджело се изкачи тичешком по дългата стълба, но откри, че неговата „Пиета“ е вече преместена в съседната малка капела „Дева Мария“ без всякакви повреди. Успокоен, той остана да наблюдава как майсторите на Браманте увиваха въжета около южната редица древни колони; сетне, без да вярва на очите си и с болезнено свито сърце, видя древните мраморни и гранитни колони да се сгромолясват на каменния под и да се разбиват на парченца, видя да ги измитат и прибират като боклук. Паметниците, вградени в южната стена, се разрушиха, когато стената се срина и изпотроши старовремските мозаични плочки на пода. А с колко малко разноски можеше да бъдат преместени и запазени!

Две сутрини след това на вратата в двореца на Браманте някой залепи лист хартия, на който вместо Браманте го наричаха „Руинанте“ — „Рушителя“. В целия град се разправяше анекдотът как Браманте похлопал на райските порти, но свети Петър не го пуснал вътре и го попитал: „Защо разруши моя храм в Рим?“ В отговор Браманте казал на свети Петър, че ако му нареди, може да събори небесата и да ги изгради наново.

Доколкото му беше известно, никой освен самия него и шамбелана Акурсио нямаше ключ от Сикстинската капела. Беше настоявал за това, та никой да не може да го шпионира или да му се натрапва. Докато рисуваше пророк Захария на огромен престол над отредената за миряни половина, стори му се, че някой е идвал през нощта. Нямаше веществени доказателства, нищо не беше пипано или преместено, но той долавяше, че не всичко е съвсем тъй, както го бе оставил. Някой се беше качвал по стълбата.

Мики се скри в един съседен вход и се върна със съобщението, че това са Браманте и като че ли Рафаел. Браманте имал ключ. Те влезли късно, след полунощ. Микеланджело се вбеси: преди да може да завърши своя свод и да го открие за хорските погледи, новата му техника ще бъде използувана по стените на Рафаеловите „Станци“, също както сега работите на Рафаел издават проучванията му на „Къпещите се“. Рафаел ще е създал революцията, а Микеланджело ще е негов подражател!

Той помоли шамбелана Акурсио да му уреди среща с папата. Микеланджело отправи обвинението си: нямало да има нищо оригинално, нищо ново, което да не е известно на Рафаел…

Браманте не отвори уста. Микеланджело поиска да му бъде взет ключът. Папата заповяда на Браманте да го предаде на Акурсио. И този въпрос бе разрешен. Микеланджело се върна към свода.

На другия ден го повикаха при една от племенниците на кардинал Пиколомини, който беше станал за много кратко време папа Пий III. Семейството Пиколомини настояваше Микеланджело да пристъпи към ваянето на останалите единадесет статуи за олтара в Сиена или да върне аванса от сто флорина, който му беше издействувал Якопо Гали. Сега той не можеше да отдели сто флорина. Освен това те още му дължаха пари за една от предадените вече фигури.

След това в едно писмо Лодовико му съобщи, че когато той правел някакъв ремонт на къщата в Сетиняно, Джовансимоне се скарал с него, вдигнал юмрук и заплашил, че ще го набие, а после подпалил къщата и хамбара. Щетите били малки, понеже и двете сгради бяха от камък, но Лодовико се поболял от преживяното. Микеланджело изпрати пари за ремонт, а с тях и унищожително писмо до брат си.

Четирите случки жестоко го разстроиха. Трябваше да спре работа. Гладът за мрамор го обхвана с такава осезаема сила, че му прилошаваше. Той избяга в полето, извървя цели мили с дълги неспирни крачки, като вдишваше въздуха на големи глътки, за да докаже на самия себе си, че има три измерения. Сред това отчаяние получи съобщение, с което кардинал Джовани го викаше да се яви в двореца Медичи. Каква ли друга беда се е случила? Джовани беше облечен с червените си одежди и барета. Бледото му пълно, току-що обръснато лице миришеше на познат флорентински одеколон. Джулио стоеше зад него, мрачен и страшно сериозен.

— Микеланджело, аз питая към тебе най-топли чувства като към бивш другар под бащиния ми покрив.

— Ваше превъзходителство, винаги съм чувствувал, че е така.

— Затова искам да те виждам редовно в моя дом. Трябва да идваш на обед, да бъдеш до мен, когато отивам на лов, и да си сред свитата ми, когато тържествено минавам през града, за да отслужа литургия в „Санта Мария ин Доменика“.

— Защо трябва да правя всичко това?

— Искам Рим да знае, че си от кръга на близките ми приятели.

— Не бихте ли могли да го кажете на Рим?

— Думите не означават нищо. В този дворец идват духовници, благородници, богати търговци. Когато те видят тука, тези хора ще разберат, че си под моя закрила. Баща ми би искал да го направя.

Той благослови Микеланджело и напусна стаята. Микеланджело вдигна очи към Джулио, който пристъпи напред и топло му заговори:

— Ти знаеш, Буонароти, че кардинал Джовани никога не си спечелва врагове.

— Човек трябва да има изключителна дарба за такова нещо в Рим днес.

— Кардинал Джовани притежава тая дарба. Той е най-обичаният в колегията на кардиналите и чувствува, че ти имаш нужда от неговата добрина.

— В какво отношение?

— Браманте те обвинява, че ти си измислил историята за Руинанте. Всеки ден той ти създава нови неприятели.

— И кардинал Джовани иска да воюва зарад мен?

— Но не като напада Браманте. Ако станеш близък на тоя дом, кардиналът, без да каже ядна дума на Браманте, ще запуши устата на твоите клеветници.

Микеланджело се взря в слабото му хубаво лице; за първи път изпита симпатия към Джулио, също както и той за първи път проявяваше дружелюбност към него.

Изкачи се по виещата се пътека на Яникулум и се загледа надолу в ръбатите, червеникавокафяви покриви на Рим и в Тибър, който лъкатушеше през града като непрекъснато „S“. Запита се дали би могъл да бъде в свитата на Джовани и същевременно да рисува тавана на Сикстинската капела. Беше благодарен на Джовани за желанието да му помогне, защото наистина имаше нужда от помощ. Но дори и да не работеше денонощно, как можеше да стане хрантутник? Просто нямаше никаква дарба за великосветски любезности, нито обичаше обществото. Колкото и да се беше стремил да издигне художника над занаятчията, все пак вярваше, че художникът е човек, който трябва през цялото време да работи. Годините бяха толкова малко, а несполуките толкова многобройни, че ако не се трудеше с всички сили, никога нямаше да може да даде редица завършени творби. Как би могъл да рисува няколко часа сутрин, да отиде на баня, да се яви в дома на Джовани, да омайва с приказките си тридесетина гости, да се наслаждава няколко часа наред на прекрасен обед?…

Кардинал Джовани внимателно изслуша благодарностите му и съображенията, които не му позволяваха да приеме.

— Защо да не е възможно за тебе, щом е толкова лесно за Рафаел? И той отхвърля доста работа от високо качество, а въпреки това обядва всеки ден в друг дворец, вечеря с близки приятели, ходи на театър, съвсем наскоро е купил чудесна къща в Трастевере за най-новата си метреса. Животът му е пълен, не си ли съгласен? Всеки ден идват нови поръчки. Той не отказва никому. Защо той да може, а ти да не можеш?

— Да си призная честно, и аз не знам защо, ваше превъзходителство. За Рафаел създаването на едно произведение на изкуството е слънчев пролетен ден в полята; за мене то е северен вятър, спускащ се с вой в долината от планинските върхове. Аз работя от ранна сутрин до мръкване, след това на свещ или маслен светилник. Изкуството за мен е мъчение, горестно, когато не ми върви, възторжено, когато ми върви; но то винаги ме завладява. Щом свърша работния ден, от мен остава само черупка. Всичко, което е било в мен, сега е в мрамора или фреската. Ето защо не ми остава нищо за раздаване другаде.

— Дори когато това ти диктуват най-добрите ти интереси?

— Най-добрите ми интереси могат да ми диктуват само да давам най-добра работа. Всичко друго е преходно.