Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Agony and the Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Допълнително форматиране и корекция
NomaD (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Ървинг Стоун

Страдание и възторг

 

Американска, II издание

 

Рецензент: Жечка Георгиева

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Димитър Мирчев

Коректор: Тотка Вълевска

 

Литературна група ХЛ. 04, 9536679711/5637-342-83

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 56,50

Издателски коли 47,46

Условно издателски коли 50,08

Дадена за набор: юли 1983 г.

Подписана за печат: октомври 1983 г.

Излязла от печат: ноември 1983 г.

 

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Димитър Благоев“ София

История

  1. — Добавяне

2

Градината на Медичите се различаваше от Гирландайовото ателие: тук никой не работеше за препитание. Доменико Гирландайо винаги трябваше да бърза не само за да спечели пари за голямото си семейство, но и защото подписваше твърде много срочни договори.

Нямаше и помен от напрежение в атмосферата на градината, чийто праг Микеланджело прекрачи в топлия априлски ден, за да започне работа при Лоренцо Великолепни и Бертолдо. Всичко наоколо сякаш говореше:

„Кротко. Не бързай. Тук имаме само една задача — да се учим. Не предлагаме друго освен подготовка, не бързаме да доведем докрай нищо освен твоето майсторство и художническа дарба. Трябва само да растеш. Спокойствие! Приготви се да ваеш цял живот.“

Първият, който го посрещна, беше Пиетро Ториджани, снажен, рус, зеленоок красавец. С усмивка, която разкри ослепително бели зъби, той каза:

— Значи, ти дебнеше тук. Призракът на градината. Ти витаеше из лоджиите.

— Не мислех, че сте ме забелязали.

— Забелязали! — отвърна Ториджани. — Та ти ни изпиваше с очи.

Бертолдо обичаше само две неща наравно със скулптурата: смеха и готвенето. Хуморът му беше дори по-пикантен от неговото пиле по ловджийски. Той бе написал готварска книга и единственото му оплакване, след като се бе пренесъл в двореца на Медичите, беше, че няма възможност да изпита сладостта на готварските си рецепти.

Ала на скулптурата той можеше да изпитва сладостта и я изпитваше: защото това крехко създание със снежнобяла коса, червенобузо лице и светлосини очи беше наследник на всички поддаващи се на предаване познания от златния век на тосканската скулптура.

Бертолдо вплете тънките си ръце в ръцете на двамата нови ученици.

— Вярно, не всяко умение може да се предаде — заобяснява той. — Донатело ме направи свой следовник, но не можа да ме направи равен на себе си. Той наливаше в мене своя опит и майсторство, тъй както се налива разтопен бронз в калъпа. Никой не би могъл да направи повече. Без Донато щях да стана златар и да правя златни накити; след като живях с него повече от половин век, аз си останах само един миниатюрист. Колкото и да работеше върху мен, той не можеше все пак да присади своите пръсти на моята ръка, нито да вдъхне в гърдите ми своята жар. Всеки човек е такъв, какъвто бог го е създал. Аз ще ви покажа всичко, на което Гиберти е научил Донатело, а Донатело — мен; какво ще възприемете, зависи от възможностите ви. Учителят е като готвача: дай му жилаво пилешко или твърдо говеждо и той не може да го направи по-крехко и с най-хубавия си сос.

Микеланджело се засмя високо. Бертолдо, доволен от собствения си хумор, ги поведе към постройката.

— А сега на работа. Ако имате някакъв талант, той ще се прояви.

„Нека само ми дадат в ръцете чук и длето и ще видят какво се казва работа!“ — помисли си Микеланджело.

Бертолдо нямаше намерение да даде инструменти на един начинаещ. Той настани Микеланджело на една маса в лоджията между седемнадесетгодишния Ториджани и двадесет и девет годишния Андреа Сансовино, който бе учил при Антонио Полайуоло и беше работил по поръчка фрески в черквата „Санто Спирито“.

Бертолдо му изнесе материали отвътре и каза:

— Рисуването е несвойствен способ за скулптора. Човекът и каменният блок са триизмерни и това веднага им придава много повече сходство, отколкото има между човека и една стена или дървен панел, върху които трябва да се рисува.

Микеланджело установи, че учениците в градината не се различаваха много от Гирландайовите. Сансовино беше един втори Майнарди: вече професионален художник, който години наред си изкарваше препитанието с теракота; благосклонен като Майнарди, той щедро раздаваше от своето време и търпение на начинаещите. На другия край на стълбицата беше Соджи — четиринадесетгодишен хлапак като Чиеко, който се препъваше в скулптурата и според строгото око на Микеланджело беше напълно лишен от дарба.

Ето го и неизбежния Якопо, в случая двадесетгодишния Бачо да Монтелупо, лекомислен като мушитрънче и подобно на Якопо неморален, похотлив тосканец, който събираше клюките за всички нощни скандали, за да ги разправя на сутринта, щом пристигне в градината. Заранта, когато Микеланджело започна работа тук, Бачо се втурна закъснял с най-интересните новини на деня: във Венеция се бил родил изрод с очи зад ушите; в съседния Падуа се родил друг изрод с две глави и по две лапи на всяка ръка. На другата сутрин Бачо разказа за един флорентинец, който ходел с развалени жени, „за да запази колкото може по-дълго целомъдрието на жена си“.

Особено го биваше в селския хумор; веднаж разправи как една флорентинска аристократка, изискано облечена в коприна и накитена с перли, попитала някакъв селянин, който излизал от черквата „Санто Спирито“: „Свърши ли литургията за селяндурите?“ „Да, госпожо — отвърнал селянинът, — и скоро започва литургията за курвите, тъй че побързайте!“

Бертолдо плесна ръце от удоволствие.

И Граначи си имаше лика-прилика — петнадесетгодишния Рустичи, син на заможен тоскански благородник, който работеше за собствено удоволствие и за едната чест да твори изкуство. Лоренцо бе поканил Рустичи да живее в двореца на Медичите, ала младежът бе предпочел да си остане в квартирата на Виа де Мартели. Една седмица след постъпването на Микеланджело Рустичи го покани на обед.

— И аз, като Бертолдо, обичам тъй приятните подробности в готвенето. От сутринта ще сложа една гъска в пещта.

Микеланджело установи, че Рустичи отговаряше на името си[1], защото жилището му беше пълно с животни: три кучета, един орел, вързан с верижка за пръчката, на която кацаше, един папагал, който селяните от имението на бащата бяха научили да крещи: „Върви по дяволите!“ Но най-смущаващото нещо беше бодливецът, превърнат от Рустичи в домашно животно, който неспокойно шаваше под масата и боцкаше Микеланджело по краката.

След обеда влязоха в една спокойна стая, по чиито стени се виждаха рисувани портрети на семейството. На този аристократичен фон селянинът се превърна в културен млад човек.

— Ти умееш да рисуваш, Микеланджело. С тази дарба един ден може би ще станеш скулптор. Но нека те предупредя: не отивай да живееш сред разкоша на двореца.

— Няма такава опасност — изсумтя Микеланджело.

— Слушай, друже, приятно е да свикнеш на богат, лек и удобен живот. А навикнеш ли веднаж, лесно е да станеш подлизурко, да свиеш платната на собственото си мнение, за да се закрепиш. Следващата крачка е да промениш творчеството си в угода на властниците, а това значи смърт за скулптора.

— Наясно съм, Рустичи.

Микеланджело се сближи най-много с Ториджани, който му приличаше повече на войник, отколкото на скулптор. Микеланджело бе обаян от Ториджани; но се и плашеше от него, когато той свиеше вежди и забоботеше с дълбокия си глас. Ториджани произхождаше от стар род на търговци на вино, станали отколе благородници; от всички ученици той се държеше най-нагло с Бертолдо. Понякога правеше и кавги, та някои от съучениците му се бяха отчуждили от него. Той веднага даде на Микеланджело топлото си приятелство, говорейки му непрекъснато от съседната маса. Микеланджело не познаваше по-красив човек от Ториджани; тази физическа красота, едва ли не съвършена, сломяваше дребното на ръст момче, лишено от фини черти.

Граначи следеше как се задълбочава връзката с Ториджани. Когато Микеланджело го попита не смята ли, че Ториджани е чудесен, Граначи отвърна предпазливо: — Познавам го от дете. Нашите семейства са близки.

— Но ти не отговори на въпроса ми, Граначи.

— Преди да се сприятелиш с някого, изяж щипка сол с него.

Една седмица след като Микеланджело постъпи тук, пристигна Лоренцо де Медичи с едно младо момиче. Сега Микеланджело видя за първи път отблизо човека, който без длъжност и ранг управляваше Флоренция и беше я превърнал в могъща република, богата не само в търговията, но и в изкуството, литературата и науката. Четиридесетгодишният Лоренцо де Медичи имаше грубо изсечено лице, сякаш изваяно от тъмен планински камък; то беше с неправилни черти, съвсем не красиво, с мътна кожа, изпъкнала челюст, издадена долна устна, вирнат нос, чийто долен край беше значително по-месест от костеливия му гръб; големи тъмни очи, бузи с тъмни хлътнатини над ъглите на устата и тъмна черна коса, сресана на път в средата, която се спущаше надолу покрай веждите. Лоренцо бе облечен в дълга жълто-кафява роба с пурпурни ръкави, а на врата му се подаваше крайчецът на бяла яка. Беше малко над среден ръст, с яко телосложение, което поддържаше посредством усилена езда и лов с ястреби.

Освен това той бе познавач на класиката, ненаситен читател на гръцки и латински ръкописи, поет, когото Платоновската академия оприличаваше на Петрарка и Данте, създател на първата обществена библиотека в Европа, за която бе събрал десет хиляди ръкописа и книги — най-голямата сбирка след Александрийската. Признаваха го за „най-големия покровител на литературата и изкуството“, с колекция от скулптури, картини, скици и гравирани скъпоценни камъни, открита за всички художници и ученици — да се учат и вдъхновяват. На учените, събрани във Флоренция, за да я направят научно сърце на Европа, Лоренцо бе отпуснал вили на Фиезолския хълм, където Пико делла Миранадола, Анджело Полициано, Марсилио Фичино и Кристофоро Ландино превеждаха новооткрити гръцки и староеврейски ръкописи, пишеха поезия, философски и богословски книги, помагаха да се създаде това, което Лоренцо наричаше „революция на хуманизма“.

Микеланджело бе чувал разни истории за Лоренцо, най-любимата тема за разговор във Флоренция: че имал слабо зрение, че се бил родил без обоняние. Сега, като го слушаше да разговаря с Бертолдо, той си даде сметка, че гласът му звучи грубо и неприятно. Но, изглежда, това беше единственото неприятно качество на Лоренцо, както слабото му зрение бе единственият му недъг, а липсата на обоняние — единственият недостатък, с който се бе родил. Защото Лоренцо, най-богатият човек в света, ласкан от управниците на италианските градове държави и от династии като тези в Турция и Китай, имаше открит, приятен характер и му липсваше каквото и да е високомерие. Кормчия на републиката в същия смисъл, в който гонфалониерите и Синьорията бяха кормчии на закона и порядъка в града, той нямаше нито армия, нито гвардия, движеше се по улиците на Флоренция без телохранители, разговаряше с всички граждани като с истински равни, живееше обикновен домашен живот, скачаше по пода с децата си и държеше дома си отворен за художници, литератори и учени от цял свят.

В това се криеше неговият гений. Той упражняваше абсолютно влияние в политиката и въпреки това ръководеше Флоренция с такъв добър критерий и вродена вежливост и достойнство, че люде, които иначе можеше да бъдат врагове, работеха наедно, в разбирателство. Такива благоприятни резултати не бе постигал дори способният му баща Пиеро, нито гениалният му дядо Козимо, наричан от всички тосканци Pater Patriae (баща на отечеството), защото бе успял да създаде от Флоренция република след вековните кървави граждански войни между враждуващите партии на гвелфите и гибелините. Флоренция можеше да свали Лоренцо, Великолепния, да плячкоса двореца му за един час и да го прогони. Той знаеше това, народът — също и тъкмо благодарение на туй обстоятелство Лоренцо управляваше нетитулуван. Защото както не бе високомерен, тъй не бе и страхлив: още като седемнадесетгодишен той: бе спасил живота на баща си при един стремителен военен преврат и бе рискувал живота си, нахълтвайки в лагера на Феранте в Неапол без никаква лична охрана, за да спаси своя град.

Такъв бе човекът, който стоеше само на няколко крачки от Микеланджело и разговаряше мило с Бертолдо за някакви антични скулптури, пристигнали същия ден от Мала Азия: защото за Лоренцо скулптурата имаше не по-малко значение от неговите флотилии от кораби, които кръстосваха всички морета, от редицата банки из цяла Европа и Средиземноморието, от производството и търговията с какви ли не стоки — от флорентинска вълна, дървено масло и вино до екзотичните благовония, подправки и коприни на Ориента, — които възлизаха на милиони златни флорини. На едни Лоренцо вдъхваше уважение с богатството си, на други — с могъществото си; ала учените и хората на изкуството го почитаха и обичаха заради страстта му към знанията, заради свободата на мисълта, хвърлена преди повече от хиляда години в мрачните, влажни тъмници, която Лоренцо де Медичи се бе врекъл да избави.

Сега Лоренцо се спря да поговори с учениците. Микеланджело обърна поглед към момичето до него. То беше слабичко същество, по-младо от самия Микеланджело, облечено в розова вълнена мантия с дълги ръкави, в гамура, дълга рокля, чиито поли падаха на меки свободни дипли, и пристегнат корсаж, под който носеше бледожълта блуза с висока кръгла яка. Пантофките й бяха от жълт брокат, а на гъстата й черна коса имаше розова сатенена шапчица, обвезана с перли. Момичето бе толкова бледо, че дори розовата шапчица и мантия не можеха да придадат цвят на изпитите му бузи.

Когато Лоренцо мина с незабележимо кимване край масата на Микеланджело, очите на момчето срещнаха неочаквано очите на момичето. Той престана да работи, а тя — да се движи. Той не можеше да откъсне поглед от това нежно момиче с интересно лице, а тя се стресна от стръвното изражение на лицето му, от силата, която бе излял в рисунките пред себе си. Червенина нахлу във фарфоровите й бузи.

Микеланджело почувствува това пробуждане у двамата и дишането му се учести. За миг си помисли, че момичето ще го заговори, понеже то навлажни бледите си устни. Но с едно потръпване то свали поглед от него и догони баща си.

Лоренцо обви с ръка тънкото кръстче на момичето. Те минаха край фонтана, поеха по алеята към вратата и излязоха на площада.

Микеланджело се обърна към Ториджани.

— Кой беше това?

— Лоренцо Великолепни, глупчо такъв.

— Не, не, момичето.

— Момичето? О, Контесина. Дъщеря му. Единствената останала в двореца.

— Контесина ли? Малка контеса, а?

— Да. Лоренцо имал навик да нарича тъй на прякор другите си дъщери. И когато се родило това мъниче, взел, че го кръстил Контесина. Защо питаш?

— Просто така.

Бележки

[1] Rustico (ит.) — селянин, селски. — Б.пр.