Ървинг Стоун
Страдание и възторг (6)

6

В ателието на Гирландайо нямаше строго установена учебна метода. Неговата основна философия беше изразена на една табелка, закована от Гирландайо на стената до масата му:

„НАЙ-ДОБРИЯТ УЧИТЕЛ Е ПРИРОДАТА.

РИСУВАЙ НЕПРЕКЪСНАТО — ВСЕКИ ДЕН ПО НЕЩО!“

Микеланджело трябваше да се учи от всяка задача — независимо каква, — която им се възлагаше. Нищо не се пазеше в тайна от него. Гирландайо изготвяше цялостния проект, композицията на отделните пана и хармоничното съчетание на всяко пано с многото други. Той правеше най-важните портрети, но стотиците други се разпределяха между учениците, като понякога неколцина работеха върху една-единствена фигура, която трябваше да се завърши, преди да е изсъхнала мазилката за деня. Когато фреската биваше на лично място, Гирландайо я правеше сам цялата. Иначе Майнарди, Бенедето, Граначи и Буджардини изписваха по-важните части на черквата. А на другите двама тринадесетгодишни ученици, Чиеко и Балдинели, той оставяше страничните люнети.

Микеланджело ходеше от маса на маса и вършеше странична работа. Никой нямаше време да прекъсва работата си, за да го учи. Пред него Гирландайо завърши един портрет на Джована Торнабуони, даден като отделна поръчка, а после го прерисува на картона за фреската „Посещението на Дева Мария при Елисавета“.

— Жени се рисуват с маслени бои — рече саркастично Гирландайо. — Но тази фигура ще стои добре в една фреска. Никога не се мъчи да измисляш хора, Микеланджело; рисувай само тези, които вече си виждал в живота.

Давид и Бенедето деляха с Майнарди една дълга маса в дъното на ателието. Бенедето никога не работеше със свободна ръка. На Микеланджело му се струваше, че той обръща повече внимание на геометричните квадрати на хартията, отколкото на индивидуалния характер на изобразяваното лице. Въпреки всичко Бенедето си служеше отлично с мащабните инструменти. Той казваше на Микеланджело:

— Помни, че лицето се дели на три части: първо косата и челото, после носът и най-после брадата и устата. Да вземем сега пропорциите на човешкото тяло. Жените оставям настрана, защото нито една от тях не е идеално оразмерена. Ръката заедно с пръстите достига до средата на бедрото… ето така. Главата се нанася в тялото седем пъти, а височината на човека е равна на един разтег. Никога не забравяй, че от лявата си страна мъжът има едно ребро по-малко от жената…

Микеланджело се опитваше да рисува според геометричния план на Бенедето — с отвес и пергел, — но се получаваше ковчег, в който можеше да се натъпчат само мъртви фигури.

Обаче Майнарди имаше точна ръка и самоувереност, която вдъхваше живот на работите му. Той беше рисувал важни части както от люнети, тъй и от пана и сега разработваше цветен проект за „Поклонението на мъдреците“. Той показа на Микеланджело как да оцветява човешка плът с темпера, като минава два пъти голите части.

— Първия пласт боя, особено когато рисуваш млади хора със свеж вид, трябва да омекотиш с жълтък от яйце на градска кокошка; червеният жълтък на селските кокошки е добър само за оцветяване на стари или мургави хора.

От Майнарди Микеланджело научи да оставя зеленото да личи малко под цвета на плътта; да слага светлина над веждите и на върха на носа с малко чисто бяла боя; да подчертава клепачите и миглите с черна.

От Якопо той получаваше не технически наставления, а градските новини. Нищо пошло не можеше да убегне на Якопо. Той би могъл цял живот да минава покрай добродетелта и никога да не се препъне в нея, ала носът му надушваше опаката страна на човешката природа тъй инстинктивно, както птичката надушва тора. Якопо беше събирач и тръбач на градските клюки; той обикаляше всекидневно хановете, пивниците и бръснарниците, улиците на проститутките, старците, насядали на каменните пейки пред дворците, защото те бяха най-добрите доставчици на градските сплетни и скандали. Всяка заран той отиваше до ателието по околен път, който му даваше възможност да провери всички свои източници; докато стигнеше до ателието, той вече имаше пълна кошница новини от през нощта: кому са сложили рога, кой ще получи поръчка за някое произведение на изкуството, кого ще заклещят на поледро̀то^[1] пред Палацо делла Синьория.

Гирландайо имаше ръкописно копие от Чениновия трактат за живописта; макар че Якопо не можеше да прочете и дума, той сядаше на масата на учениците с кръстосани крака и си даваше вид, че чете пасажи, които всъщност бе наизустил:

— „Художникът трябва да води живот, какъвто води изучаващият теология, философия или коя и да е друга наука; това означава да се храни и да пие умерено поне два пъти дневно; той трябва да щади и да варди ръката си, да я пази от умора, до каквато води мятането на камъни или железа. Има и друга причина, поради която ръката може да стане толкова несигурна, че да играе и трепери като лист под напора на вятъра, и тази причина е честото общуване с жени.“

После Якопо отмяташе назад глава и се смееше, пръскайки слюнки към тавана, а след това се обръщаше към изумения Микеланджело, който разбираше от жени по-малко, отколкото от Птоломеевата астрономия.

— Сега нали разбираш, Микеланджело, защо не рисувам много: не искам фреските на Гарландайо да играят и треперят като листа на вятъра.

Дружелюбният и безгрижен Давид добре умееше да увеличава до нужния размер отделните части и да ги нанася на картона, голям колкото самите пана. Това не беше творческа работа, но за нея се изискваше опитност. Той му показваше как малките скици се разделят на квадрати, после картонът на същия брой квадрати, само че по-големи, как се нанася съдържанието на всеки малък квадрат върху съответния квадрат на картона, като му обръщаше внимание, че почти незабележимите грешки в малката рисунка веднага проличават на картона.

На вид Буджардини бе толкова тромав, та човек би рекъл, че ще му е трудно да вароса дори обора на баща си, но при все това той успяваше да придаде духовно напрежение на своите фигури за „Посещението на Дева Мария при Елисавета“, макар и да не бяха анатомически верни. Веднъж той накара Микеланджело да седи целия обед, за да го скицира. Подир два часа Буджардини рече:

— Погледни си портрета. Най-сетне успях да уловя израза на лицето ти.

Микеланджело прихна да се смее.

— Но, Буджардини, едното ми око е отишло на слепоочието. Ето, виж!

Буджардини се вгледа в лицето на Микеланджело, а после в скицата.

— Според мене окото ти е точно така, както съм го нарисувал, а също и лицето ти.

— Тогава това трябва да е природен недостатък отвърна Микеланджело.

Като хванаха един околен път, Микеланджело и Граначи излязоха на Пиаца делла Синьория, дето се бе стекъл много народ, и изкачиха стъпалата на Лоджия делла Синьория. Оттук можеха да виждат балкона на двореца, където един пратеник на турския султан, пременен с кремава чалма и зелени одежди, подаряваше жирафа на съветниците от Синьорията. На Микеланджело му се дощя да нарисува тази сцена, ала разбирайки, че ще може да улови само частица от нейната сложност, той се оплака на Граначи, че се чувствувал като шахматна дъска с черни и бели квадрати — едните познание, другите невежество.

На следния ден той обядва надве-натри от печеното телешко на Лукреция и се върна в ателието, празно по туй време, тъй като останалите използуваха следобедната почивка, да дремнат. Беше решил да проучи рисунките на учителя си. Под масата на Гирландайо намери свитък с надпис „Избиване на невинните младенци“, занесе го на масата за учениците и разпростря десетината листа. Като разглеждаше внимателно завършения проект за фреската, стори му се, че Гирландайо не може да изобразява движение — войниците с вдигнатите мечове, майките и бягащите деца предизвикаха в него объркване и душевен смут. И все пак в тези набързо нахвърляни етюди имаше простота и вещина. Той се залови да копира рисунките и беше направил вече пет-шест скици, когато почувствува, че някой стои зад него. Микеланджело се обърна и видя сърдитото, намръщено лице на Гирландайо.

— Какво се ровиш в този свитък? Кой ти позволи?

Уплашен, Микеланджело остави въглена.

— Не мислех, че тук има някаква тайна. Исках да се уча. — Самообладанието му се върна. — Колкото по-скоро се науча, толкова по-скоро ще мога да помагам. Искам да заслужа тези златни флорини.

Гневът на Гирландайо угасна — не толкова от този повик към здравия му разум, колкото от напрегнатия поглед на момчето.

— Много добре. Още сега ще ти отделя малко време.

— Тогава научете ме как да работя с перо.

Гирландайо отведе най-новия си ученик при своята маса, разчисти я и сложи два еднакви листа хартия. Сетне подаде на Микеланджело перо с тъп връх, взе друго за себе си и направи няколко кръстосани щриха.

— Ето моя краснопис: кръгове за очите, две ъгълчета за върха на носа, ей тъй; устата очертаваш тънко и подчертаваш долната устна.

Микеланджело следваше учителя си с бързи движения на ръката, като не пропусна да забележи, че Гирландайо не си правеше труд да изрисува докрай краката на човешките фигури, а ги оставяше незавършени. С няколко бързи щриха Гирландайо можеше да загърне с убедителна дипленица човешката фигура, да придаде изящна грация на приповдигналата поли жена, да постигне лиризъм в линиите на тялото и в същото време да даде на фигурите си индивидуалност и характер.

Лицето на Микеланджело засия от възторг. Никога не бе бивал по-щастлив. С перо в ръка той беше художник разсъждаваше гласно, изпробваше мисълта си, диреше в сърцето си това, което чувствуваше, извличаше с ръка това, което виждаше. Щеше му се да прекара часове над тази работна маса, да прерисува модели от сто различни ъгли.

Гирландайо разбра жаждата, изписана върху лицето на момчето, нетърпението на ръката му.

— Микеланджело, не бива да рисуваш зарад самото рисуване — каза той. — Тази фигура не може да се използува за фреска.

Като видя колко бързо ученикът възприема казаното му, Гирландайо взе изпод масата още две свои рисунки: един етюд на глава почти в естествена големина — замислен мъж, под тридесет години, с гладки бузи, пълно лице и големи очи, нарисуван силно контрастно, с ефектна коса; втората, чудесно композирана, представляваше кръщението на мъж в хора на римска базилика.

— Великолепно! — възкликна Микеланджело и протегна ръка към рисунките. — Научили сте всичко, което може да се научи от Мазачо.

Кръвта се оттегли от мургавото Гирландайово лице: не беше ли това обида, не го ли обвиняваха в подражателство? Ала в гласа на момчето бе прозвучала истинска гордост. На Гирландайо му стана приятно: най-неопитният ученик правеше комплимент на учителя си. Той взе рисунките от Микеланджело и каза:

— Скиците са нищо, само завършената фреска има значение. Тези ще ги унищожа.

Двамата чуха гласовете на Чиеко и Балдинели пред ателието. Гирландайо стана от масата, а Микеланджело взе хартията си и перото, прибра бързо свитъка с „Избиването на невинните младенци“, върза го и го сложи в ъгъла, преди момчетата да влязат в помещението.

В голямото чекмедже на масата си Гирландайо държеше под ключ папка с рисунки, които проучваше и скицираше, когато започваше нова работа. Граначи каза на Микеланджело, че Гирландайо години наред бе събирал тези творби на хора, които той считаше за майстори: Тадео Гади, Лоренцо Монако, Фра Анджелико, Паоло Учело, Полайуоло, Фра Филипо Липи и много други. Микеланджело бе прекарвал часове в захлас пред творбите на тези хора — олтари и стенописи, с които градът бе щедро надарен, но той никога не бе виждал техни работни етюди.

— По никой начин — отвърна рязко Гирландайо, когато Микеланджело го попита може ли да разгледа папката му.

— Но защо не? — извика отчаяно Микеланджело. Това беше една златна възможност да проучи схващанията и техниката на най-добрите флорентински майстори.

— Всеки художник си събира своя папка според собствените си вкусове и схващания — каза Гирландайо. — Двайсет и пет години съм събирал тази колекция. А ти ще събереш своя.

След няколко дни, тъкмо когато Гирландайо разглеждаше една скица на Беноцо Гоцоли — гол младеж с копие, — дойдоха трима души, повикани да придружат Гирландайо до един съседен град. Той забрави да прибере рисунката в чекмеджето.

Микеланджело изчака другите да си тръгнат за обед, после отиде до масата и взе скицата на Гоцоли. След десетина опита той направи копие, което според него беше точно. Тогава в главата му се промъкна нечестива мисъл: ще може ли да измами Гирландайо с това копие? Оригиналът беше отпреди тридесет години — хартията зацапана и пожълтяла от времето. Той излезе в задния двор с няколко парченца хартия, натърка пръста си о земята и се опита да разтрие прахта по жилките на хартията. След малко изнесе на двора своето копие и започна търпеливо работа.

Старата рисувателна хартия стои като опушена по краищата. Микеланджело се върна в ателието, където в огнището гореше огън, и сложи за опит над пушека парченцата, които преди малко бе замацал, а след това и своето копие. После остави имитацията в чекмеджето на Гирландайо и прибра оригинала.

През следващите седмици той следеше всяка стъпка на Гирландайо; случеше ли се учителят да забрави да прибере в папката някоя рисунка, било от Кастаньо, от Синьорели или Верокио, Микеланджело оставаше след другите, да направи репродукция. Ако пък беше късен следобед, вземаше рисунката в къщи и щом домашните му заспяха, запалваше огън в камината на долния етаж и опушваше хартията колкото трябва. След един месец той имаше в сбирката си над десет чудесни скици. Както бе тръгнало, неговата папка скоро щеше да набъбне колкото Гирландайовата.

Гирландайо продължаваше да идва рано следобед, за да посвети сегиз-тогиз един час на ученика си: учеше го как да работи с черна креда, със сребърен връх, а после да подсилва ефекта с бяла креда. Веднъж Микеланджело попита дали няма да рисуват някой път голи модели.

— Защо ти е притрябвало да се учиш да рисуваш голи хора, щом винаги ги правим облечени? — попита Гирландайо. — Няма сметка, защото в Библията не се срещат много голи личности.

— Ами светците? — възрази Микеланджело. — Те трябва да са почти голи, когато ги убиват със стрели или ги пекат на огън.

— Това е вярно, но кой ти търси анатомия у светците? Тя няма нищо общо с духа.

— А не би ли помогнала да се изобрази характерът?

— Не. Ако трябва да предадеш характер, лицето е достатъчно и… може би ръцете. След езическите гърци никой не е работил голи тела. Ние трябва да рисуваме за християни. Освен това нашите тела са грозни, несъразмерни, целите в язви, обриви и нечистотия. Градина с палми, кипариси и разцъфнали портокали, с архитектура от прави каменни стени и стъпала, водещи към морето — това е красота. И за такава творба не се водят спорове. Една картина трябва да носи очарование, свежест, великолепие. Кой ще ми каже, че в човешкото тяло има такова нещо? Аз обичам да предавам изящните движения на фигурите под облеклото…

— А аз — да рисувам хората такива, каквито бог ги създал.