Ървинг Стоун
Страдание и възторг (57)

3

Рим не му харесваше като град; пък и това не беше един град, а много градове — на германци, французи, португалци, гърци, корсиканци, сицилианци, араби, левантинци, евреи, все събрани в свои квартали, враждебни към пришълците, както и самите флорентинци. Балдучи му беше казал веднъж: „Тези римляни са грозно племе. Или по-право, стотица грозни племена.“ Той ги намираше за разнородно сборище от хора, които носеха различно облекло, говореха различни езици, ядяха различни яденета, имаха различни предпочитания. Всеки, изглежда, бе дошъл отнякъде другаде, проклинайки обикновено града зарад упадъка му, наводненията, епидемиите, беззаконието, мръсотията и корупцията. Понеже нямаше управление, закони, участъци или съвети, които да бдят над населението, всяка общност се управляваше сама, както намираше за най-добре. Удобно гробище за престъпленията беше Тибър, откъдето плуващи трупове приветствуваха редовно ранобудните. Нямаше справедливо разпределение на благата, правораздаването, образованието, изкуството.

Микеланджело обикаляше с часове Рим и той все повече му заприличваше на скотобойна, чиито обширни стени, защищавали половинмилионно население в дните на Римската империя, сега ограждаха по-малко от седемдесет хиляди души. Цели райони, населени някога, сега представляваха запуснати руини. Почти нямаше улица дори в най-гъсто населените части на града, където между сградите да не зеят черни дупки — като опадали зъби в устата на старица. Архитектурата беше смесица от груби тухли с кален цвят, черна туфа, кафеникав травертин, блокове сив гранит, розов и зелен мрамор, задигнат от други епохи. Хората имаха отвратителни навици: ядяха по улиците, дори прилично облечени жени мляскаха сладки кифли на излизане от хлебарниците или дъвчеха топло шкембе и други специалитети на количкарите и сергиджиите, хапваха пътем нещо за обед.

Жителите на Рим не се гордееха със своя град, нямаха желание да го подобрят или да проявят елементарна грижа към него. Те казваха: „Рим не е град, а черква. Ние не сме в състояние нито да го управляваме, нито да го променим.“ И когато той запитваше: „Тогава защо стоят хората тук?“, отговаряха му: „Защото тук се печелят пари.“ Рим се ползуваше с най-лошото име в Европа.

За Микеланджело беше твърде остър и болезнен контрастът с Флоренция — с еднородно население, плътно застроена, безупречно чиста, самоуправляваща се република, вдъхновявана от изкуството и архитектурата, развиваща се бързо и без немотия, горда със своите традиции, почитана в цяла Европа зарад просветеността си и справедливостта си. Във Флоренция той рядко можеше да устои и да не прокара пръсти по красиво издяланите и красиво наредени камъни на сградите; а тук нещо го жегваше, щом набитото му око забележеше грубите удари на длетото, накълцаната и съсипана повърхност, неравномерно отзетите ръбове. И Флоренция никога не би настлала улиците си с тия парчетии от строителен камък!

Той се спря пред един строеж на Пиаца дел Пантеон със скеле от дъски и железни тръби, свързани с кожени ремъци. Зидарите, които градяха една стена, чукаха непохватно големите блокове травертин и ги нараняваха, защото не знаеха как да ги разцепят. Той взе един чук и попита високо майстора:

— Разрешавате ли?

— Какво да разрешавам?

Микеланджело почука блока открая, намери дамара и с бърз, сигурен удар го разцепи по дължината. После взе чука и длетото от ръцете на един работник и оформи два блока от двете половини и с ритмични удари обработи повърхността им така, че камъкът промени и цвета си, и формата си и заблестя под ръката му.

Като вдигна глава, видя наоколо си враждебни погледи. Един от зидарите избоботи:

— Каменоделството е зверска работа. Да не мислиш, че ще сме тука, ако не трябва да ядем?

Микеланджело се извини за безпокойството. Тръгна по Виа Пеличариа с чувството, че се е държал глупашки; но за един флорентинец обработката на камъка представляваше самоизява. Неговите приятели го уважаваха според умението и находчивостта му да изтъкне индивидуалния характер на камъка при моделирането му. Във Флоренция каменоделството беше най-почитаният занаят, неотменна част от първичната вяра, че човекът и камъкът естествено се привличат.

Като се върна в двореца, намери писмо от Паоло Ручелаи — канеше го на прием в чест на Пиеро де Медичи, дошъл в Рим, за да се помъчи да събере войска, и на кардинал Джовани де Медичи, който живееше в малка къща близо до Виа Флорида. Той се трогна, че се бяха сетили за него, зарадва се, че ще напусне за малко мрачната си стая и пансиона и ще види отново Медичите.

В събота заран към единадесет часа тъкмо когато привършваше с бръсненето и вчесването, при което остави няколко къдри над челото, той чу звуци на фанфари и изтича да види зрелището, развълнуван, че ще зърне най-после този папа Борджия, който будеше страх у Медичите и бе станал главен прицел на Савонарола. Предшествуван от кръста и от кардинали в червени одежди и следван от князете на Светата църква в пурпурни мантии, папа Александър VI, роден в Испания под името Родриго Борджия, цял облечен в бяло — с бял орар и скъпи перли, с бяла дреха, възседнал бял кон, водеше шествието през Кампо дей Фиори към францисканския манастир в Трастевере.

Шестдесет и четири годишният Александър VI изглеждаше в разцвета на мъжката си сила, едър и на кокал, и на месо, с гърбав нос, мургав цвят на лицето и месести бузи. Макар в Рим да го наричаха театрален артист, той притежаваше много качества освен своята „бляскава арогантност“, с която бе известен. Като кардинал си беше спечелил славата със способността си да събира по-хубави жени и по-големи богатства от който и да било свой предшественик. Още в 1460 година папа Пий II го беше порицал за неговата „непристойна галантност“ — евфемизъм, зад който се криеха шест деца (само известните) от различни майки; три от тези деца му бяха любимци: Хуан, суетен пройдоха и страшен разсипник на огромните богатства, които баща му бе изсмукал от духовенството и бароните; Чезаре, красив сластолюбец, садист и воин, когото обвиняваха, че задръствал Тибър с трупове; и хубавата Лукреция, която Рим винеше, че наред с дългия списък официални бракове имала и незаконни любовни връзки.

Високите стени около Ватикана се пазеха от трихилядна въоръжена стража, но Рим си беше създал съобщителна мрежа, по която новините за станалото във Ватикана се разпространяваха до седемте хълма. Само добрите вести трудно намираха път навън.

Бляскавото шествие отмина и Микеланджело тръгна по Виа Флорида към Понте. Понеже пристигна твърде рано, Паоло Ручелаи го прие в кабинета си — облицована с тъмно дърво стая, с подвързани ръкописи, мраморни барелефи, маслени картини на дърво, едно резбовано флорентинско писалище и кожени кресла. В лицето красивият Паоло приличаше на Бернардо Ручелаи — строги, правилни черти, големи и изразителни очи и светла кожа, които Микеланджело съжаляваше, че не е наследил по майчина линия.

— Ние, флорентинците, сме здраво споена колония тук — казваше Паоло. — Както знаеш, имаме вече собствено самоуправление, съкровище, закони и… средства да ги наложим. Иначе не бихме могли да просъществуваме в това тресавище. Потрябва ли ти помощ, ела при нас. Никога не се обръщай към римлянин. Тяхната представа за честни отношения е такава, че първо гледат да се осигурят от пет страни.

В гостната той се срещна с другите флорентинци. Кимна на Пиеро, който се държеше студено и официално след спречкването им в Болоня. Кардинал Джовани, ненавиждан от папата и изключен от всяка църковна дейност, очевидно се зарадва искрено, че го вижда, но Джулио беше резервиран. Микеланджело научи, че Контесина беше родила син, Луиджи, и пак беше бременна. На нетърпеливия му въпрос дали Джулиано също е в Рим Джовани отвърна:

— Джулиано е в двореца на Елизабета Гонзага и Гуидобалдо Монтефелтро в Урбино. Там ще завърши образованието си.

Дворецът в Урбино, високо в Апенините, беше един от най-културните в Италия. Джулиано щеше да преуспее.

Тридесет флорентинци седнаха на трапезата. Ядяха канелони, пълнени с кълцано говеждо и гъби, телешко с мляко, крехък зелен фасул, пийваха си и разговаряха оживено. Отвореше ли се дума за техния враг, никога не го наричаха „папата“ или „Александър Vl“, а само „Борджията“, като по този начин се мъчеха хем да запазят уважението си към папския престол, хем да изразят безкрайното си презрение към този испански авантюрист, който поради нещастно стечение на обстоятелствата беше заграбил Ватикана и според Кавалканти управляваше при предпоставката, че: „Всички богатства на християнството принадлежат на папския престол. И ние ще ги имаме!“

От своя страна папата също не обичаше флорентинците. Той знаеше, че са му врагове, но имаше нужда от техните банки, от световната им търговия, от високите мита, които плащаха за внасяните в Рим стоки, от тяхната стабилност. За разлика от римските барони те не водеха война срещу него, а само се молеха горещо да умре. Ето защо те държаха страната на Савонарола в борбата му против папата и намираха за неуместна задачата, която си бе поставил Пиеро.

Пиейки порто, гостите се разтъжиха за Флоренция, заговориха за нея, като че се намираха само на няколко минути от Пиаца делла Синьория, Микеланджело чакаше тъкмо този миг.

— Не възлагат ли поръчки в Рим? — попита той. — Папите винаги са викали при себе си живописци и скулптори.

— Борджията повика Пинтурикио от Перуджа да изпише покоите му във Ватикана — каза Кавалканти — и няколко стаи в крепостта Сант Анджело. Пинтурикио завърши лани работата и напусна Рим. Перуджино пък изписа всекидневната на Борджията и кулата в папския дворец. Но и той си замина.

— А какво е положението със скулптурата?

— Моят приятел Андреа Бреньо е най-уважаваният скулптор в Рим; изглежда, че той единствен вае гробници. Има голяма работилница и доста помощници.

— Бих искал да се срещна с него.

— Той е способен човек, работи като светкавица и е украсил повечето римски черкви. Аз ще го предизвестя, че ще идете да го видите.

Балдучи споделяше презрението на съгражданите си към Рим, но имаше едно нещо в тоя град, което страшно му харесваше: седемте хиляди публични жени, събрани от всички краища на света. Другата неделя, след като обядваха в „Траториа Тоскана“, Балдучи поведе Микеланджело из града. Той знаеше римските площади, фонтани, форуми, триумфални арки, храмове не според историческото им значение, а според националността на жените, които витаеха около тях. Двамата вървяха с часове по улиците, заглеждаха жените в лицата, преценяваха скритите под роклите тела, а Граначи бълваше поток от забележки за достойнствата, недостатъците и качествата на всяка една. Римските жени, цели в скъпоценности и парфюми, се разхождаха с папагали или маймунки на рамото, следвани от лъскави черни слуги, и се държаха арогантно и надменно с чужденките: испанки със смолисточерни коси и бистри очи; високи гъркини с национални бели рокли, пристегнати в тънките кръстове; тъмнокожи египтянки с туники, които се спущаха право надолу от раменете; синеоки блондинки от Северна Европа със затъкнати в плитките цветя; правокоси туркини, които надничаха иззад булата си; ориенталки с очи, черни като трънки, загърнати в дълги яркоцветни коприни…

— Аз никога не повтарям — обясняваше Балдучи. — Обичам разнообразието, контраста, различните цветове, форми, характери. За мен тъкмо това е интересното, все едно, че обикаляш света.

— А откъде знаеш, че първата, която ти падне, няма да е най-хубавата за деня?

— Мой наивни приятелю, интересното е гонитбата. Затова аз протакам търсенето до късна вечер понякога. Разликата е във външните белези: ръст, форми, маниери. А другото? То е едно и също, до голяма степен едно и също, обичайно. Интересното е гонитбата…

Микеланджело се усмихна. Преживяването му с Клариса не бе подбудило у него желание да играе на любов с някоя чужда нему, наета жена, а само желание към Клариса.

— Аз ще чакам нещо по-добро от обичайното.

— С цел любов?

— Донякъде.

— Какъв моралист! Изненадан съм, че един художник може да бъде толкова обикновен.

— Аз пазя необикновеността си за скулптурата. Микеланджело можеше и да не вае, докато правеше скици за скулптурата, която си бе наумил. Ала седмиците минаваха, а кардинал Риарио не се обаждаше. Микеланджело се обръща на няколко пъти към секретарите да му уредят среща, но все безрезултатно. Той разбра, че кардиналът е зает човек, защото се говореше, че след папата Риарио бил най-големият богаташ в Европа и ръководел цяла банкова и търговска империи, не по-малка от тази на Лоренцо де Медичи. Микеланджело никога не бе го видял да изпълнява религиозен обред, но Лео казваше, че той четял молитвите си рано сутрин в капелата при двореца.

Най-сетне Лео успя да му уреди среща. Микеланджело взе папката със скиците. Кардинал Риарио, изглежда, се зарадва, че го вижда, макар да се изненада малко, че той все още е в Рим. Прие го в канцеларията си, заобиколен от книжа, от сметководителите и писарите, с които Микеланджело се хранеше по няколко пъти в седмицата, но не се беше сприятелил с тях. Те седяха на високи писалища и не вдигнаха глави от работата си. Микеланджело попита кардинала дали е решил какво иска да му се извае от купения мрамор, на което Роварио отвърна:

— Ще помисля за това. Има време. Впрочем Рим е чудно място за един млад човек. Тук имаме почти всички развлечения, които светът познава. А сега ще трябва да ни извините.

Микеланджело се спусна бавно по широката стълба и излезе в недовършения двор, обронил глава на гърди. Очевидно се намираше в същото положение, в което беше изпаднал и при Пиеро: щом веднъж те вземат под покрива си, тези господа са доволни; не смятат, че е нужно нещо повече.

В стаята му го чакаше някакво слабо същество с черна мантия над бялото расо, с хлътнали очи и гладен и изтощен вид.

— Лионардо! Какво търсиш в Рим? Как са нашите?

— Не съм виждал никого — отвърна студено Лионардо. — Савонарола ме изпрати със специална задача в Арецо и Перуджа. Сега се връщам във Витербо, за да сложа в ред един тамошен манастир.

— Откога не си ял?

— Можеш да ми дадеш един флорин, за да стигна до Витербо.

Микеланджело бръкна в кесията си и подаде на Лионардо златна монета. Той я взе невъзмутим.

— Няма ли да кажеш поне едно „благодаря“? — ядоса се Микеланджело.

— За пари, които даваш на бога? Ти помагаш на божието дело. В замяна на това ще имаш възможност за избавление.

Още не бе се съвзел от изненадващата среща с Лионардо, и пристигна писмо от баща му, пратено по куриера, който идваше всяка седмица от Флоренция. Писмото на Лодовико беше крайно тревожно: взел на почек някакви платове и сега търговецът го заплашвал, че ще го даде под съд, ако не изплати дълга си. Микеланджело обръща няколко пъти листа, търсейки между новините за мащеха си, братята, лелята и чичото някакъв ключ на загадката колко пари иска търговецът и преди всичко защо Лодовико е направил този дълг. Ала ключ нямаше. Само молбата: „Прати ми малко пари.“

Той гореше от нетърпение да започне някаква определена скулптура, понеже изпитваше нужда от работа, която да го погълне изцяло. Но ето че дойде време да помисли за финансовото си положение. Все още не знаеше колко ще му плати кардинал Риарио за скулптурата.

— Та как може негово преподобие да реши това — отвърна дръпнато Лео на въпроса му, — като не знае какво ще ваеш и доколко хубаво ще стане?

Той имаше на разположение материали за рисуване и модели, а живеенето в двореца не му струваше нищо; но въпреки това малкото флорини, останали му от парите, които Пополано платиха за „Свети Йоан“, се бяха стопили. Нали няколко пъти седмично ядеше с Балдучи във флорентинската гостилница, а се наложи да купува веднъж риза, друг път чорапи за посещенията у флорентинци, и топла дреха за наближаващата зима. Тридесетте флорина, които бе взел със себе си, за да си откупи детската фигура, олекваха в кесията. Очевидно нямаше да получи никакви пари от кардинала, преди да завърши скулптурата; а дотогава щяха да минат още много месеци.

Той преброи флорините. Двадесет и шест. Занесе тринадесет от тях в банката на Якопо Гали и помоли Балдучи да ги прехвърли на представителя на Гали във Флоренция. После се върна в работилницата си и седна, решил на всяка цена да измисли някаква идея, която би принудила кардинала да поръча фигура. И като не знаеше дали той ще предпочете верска или езическа тема, намисли да работи и двете.

За един месец изработи от восък един снажен Аполон, за който го вдъхнови великолепният торс в градината на кардинал Ровере, и една Пиета, продължение на идеята му от предишната „Мадона с младенеца“.

После изпрати бележка на кардинала, за да му съобщи, че има два готови модела, между които негово преподобие може да избира. Никакъв отговор. Писа повторно, като този път поиска среща. Пак не получи отговор. Тогава отиде у Леови, но свари приятеля си да вечеря с една красавица и биде изхвърлен най-безцеремонно.

На другата сутрин Лео се отби при него, любезен както винаги, и обеща да поговори с Риарио.

Минаваха дни, минаваха седмици, а Микеланджело седеше, гледаше камъка и страдаше, че не може да работи.

С какво се оправдава той? — викна скулпторът на Лео. — Нужна е само минутка, за да може да избере между двете фигури.

— Кардиналите не са длъжни да се оправдават отвърна Лео. — Имай търпение.

— Дните на моя живот си текат — завайка се Микеланджело — и единственото, което мога да извая от времето, е блок търпение.