Ървинг Стоун
Страдание и възторг (38)

15

Сега в градината цареше пълна неразбория. Всякаква работа беше спряла. Граначи заряза рисуването на декорите за едно улично празненство, които почти бе завършил, и по цял ден търсеше трескаво модели, купуваше мрамор, намираше дребни поръчки — някой саркофаг, някоя мадона.

Един ден късно следобед Микеланджело каза на приятеля си:

— Не е на добре, Граначи. Училището пропадна.

— Не говори тъй. Трябва само да намерим нов учител. Лоренцо каза снощи да отида в Сиена и да потърся някой…

В ателието се вмъкнаха Сансовино и Рустичи.

— Микеланджело е прав — рече Сансовино. — Аз мисля да приема поканата на португалския крал и да отида да работя там.

— Според мен ние сме научили вече всичко, което можем да научим като ученици — съгласи се Рустичи.

— Аз не съм роден да дялам камък — каза Буджардини. — Прекалено мек съм, създаден съм, за да бъркам масло и пигменти. Ще помоля Гирландайо да ме вземе пак.

— Да не би и ти да напускаш? — обърна се Граначи към Микеланджело.

— Аз ли? Че къде ще отида?

Групата се разпръсна. Микеланджело си тръгна към дома с Граначи, за да съобщи на домашните си за смъртта на Бертолдо. Лукреция примря от радост, като видя готварската книга, и прочете на глас няколко рецепти. Лодовико не прояви никакъв интерес.

— Микеланджело, завършена ли е новата ти скулптура?

— Кажи-речи.

— Ами Лоренцо видя ли я?

— Аз му я занесох.

— Той хареса ли я?

— Да.

— Само „да“, това ли е всичко? Не изрази ли задоволство, одобрение?

— Да, татко, изрази.

— Тогава къде са парите?

— Какви пари?

— Петдесетте флорина.

— Не знам за какви…

— Хайде де! Лоренцо ти даде петдесет флорина, когато завърши „Мадоната с детето“.

— Давай кесията!

— Няма кесия.

— Няма кесия? Та ти работи цяла година. Тия пари ти се полагат.

— Нищо не ми се полага, татко, освен това, което вече съм получил.

— Лоренцо ти плати за другата, а за тази не — натърти Лодовико. — Това може да означава само, че не харесва тази скулптура.

— То може да означава също, че е болен, че има много тревоги.

— Значи, все още има възможност той да ти плати?

— Нямам представа.

— Трябва да му напомниш.

Микеланджело поклати отчаяно глава; върна се бавно по студените мокри улици.

Художник без идеи е просяк; оголял, той ходи да проси сред часовете. За първи път, откак преди седем години бе постъпил в училището на Урбино, Микеланджело нямаше желание да рисува. Избягваше дори мислено да изрече думата „мрамор“. Счупеният му нос, който не бе му създавал неприятности, докато работеше, започна да го боли; едната ноздра беше запушена напълно и това затрудняваше дишането му. Пак започна да го гнети мисълта за грозотата му.

Градината опустя. Лоренцо беше спрял строежа на библиотеката. Каменоделците си отидоха, а с тях и ритмичното дялане на строителен камък, което създаваше най-естествената атмосфера за неговата работа. Във въздуха се предусещаше промяна. Платоновците рядко идваха във Флоренция да четат лекции. Вече ги нямаше вечерите в кабинета. Лоренцо реши, че трябва да се подложи на пълно лечение в една от своите вили и да остави за шест месеца двореца и задълженията си. Във вилата би могъл не само да изкорени подаграта си, но и да подготви плановете си за схватката със Савонарола. Той казваше, че предстои битка до смърт и затова ще е нужно да е напълно здрав. Макар всички оръжия да бяха в негови ръце: богатство, власт, контрол над местното управление, договори с други градове държави и страни, верни приятели във всички съседни династии, а Савонарола да нямаше нищо освен расото на гърба си, все пак Савонарола, който живееше живот на светец и беше всеотдаен, неподкупен, един блестящ проповедник и служител, въвел вече сериозни промени както в личния живот на тосканското духовенство, тъй и в разпуснатия живот на богатите флорентинци, които сега се тълпяха около него и отричаха пресищането на плътта — все пак Фра Савонарола, изглежда, имаше преимущество.

Лоренцо осъществи част от плана си да приведе в ред своите работи, като взе мерки Джовани да бъде ръкоположен за кардинал, защото се опасяваше да не би папа Инокентий Осми, вече на възраст, да умре, преди да е изпълнил обещанието си, а следващият папа, който може би щеше да бъде враждебно настроен към Медичите, както повечето папи, да откаже да приеме шестнадесетгодишния младеж в ръководната йерархия на църквата. Лоренцо знаеше също, че това ще бъде стратегическа победа за флорентинци.

Подготовката за заминаването в Кареджи хвърли в тревога Микеланджело, защото Лоренцо вече бе започнал да предава на Пиеро важните делла и работите по управлението. Ако Пиеро поемеше ръководството, как щеше да живее Микеланджело тук? Пиеро би могъл да го изгони от двореца. И тогава в какво положение щеше да изпадне, сега, когато градината всъщност бе закрита?

Нито дума не се споменаваше за възнаграждение по случай: завършването на „Битката“, тъй че той не можеше да се прибере у дома. На умивалника вече не се оставяха трите флорина за дребни разходи. Той нямаше нужда от тези пари, но тяхното отсъствие го тормозеше. Кой беше наредил това? Лоренцо? Сер Пиеро да Бибиена, който може би е решил, че повече не е нужно да се дават тези пари, щом градината не работи? Или пък Пиеро?

В тази безизходица Микеланджело подири спасение в Контесина, търсеше я, прекарваше часове в разговори с нея; вземаше „Божествената комедия“ и й четеше на глас любимите си откъси, като този от Песен единадесета на „Ад“:

… че върви

след Естеството вашето Изкуство,

тъй както след учител — ученик:

и тъй, то внук почти е на Небето;

затуй човек ще трябва всеки миг

да следва истината и на двете:

в живота си за тях да се държи —

тъй учи книгата на Битието.

Платоновците го бяха карали да пише сонети като най-висш израз на човешките литературни познания, бяха му чели от собствената си поезия с надежда, че ще може да вникне в това изкуство. Но той се изявяваше напълно в рисуването, моделирането и ваянето, та не бе изпитвал нужда от допълнителна изразна форма. Едва сега, в своята самота и смут, той зареди първите тромави стихове… за Контесина.

В каква посока ме пришпорва красотата?

И друго радва ли ме на света, освен

сред духове избрани да възляза? Мен

не стигат другите наслади, суетата.

И после:

Догде на хубостта, която първа зърнах,

душата опознавах…

Той скъса стиховете, защото разбираше, че са високопарни и незрели; върна се в безлюдната градина да се разходи из алеите й, влезе в постройката, откъдето всички камеи, украшения от слонова кост и сбирки от рисунки бяха върнати в двореца по заповед на Пиеро.

Умираше за работа, но се чувствуваше толкова празен, че не знаеше с какво да се залови. Седнал пред статива за рисуване под навеса, той чуваше само бръмченето на насекомите в избуялите цветя и в душата му напираха тъга и чувството, че е сам на тоя свят.

Най-сетне Лоренцо го потърси.

— Искаш ли да дойдеш с нас във Фиезоле? Ще преспим във вилата. А на сутринта във Фиезолския манастир ще се извърши ръкополагането на Джовани. Добре ще е да присъствуваш на церемонията. Като отиде в Рим, Джовани ще си спомни, че си го почел.

Микеланджело замина за Фиезоле в една каляска с Контесина, младия Джулиано и дойката. Контесина пожела да слязат при Сан Доменико, на половината път до хълма, за да види черквата, в която нямаше да я допуснат за ръкополагането на брат й, защото бе жена.

Микеланджело познаваше добре малката черква, тъй като се бе отбивал в нея по време на разходките си до Фиезоле и пещерата Майано. Долната част на фасадата, в романски стил, датираше от 1050 година, но за Микеланджело черквата беше забележителна със своята вътрешност, преустроена в стила на Брунелески, с най-малките детайли на каменоделската работа: стените, колоните, прозорците, олтарите — безупречни произведения на изкуството, дело на каменоделците от Фиезоле и Сетиняно, между които бяха и близките му Тополино. Когато той възкликна пред това съвършенство, Контесина отвърна със смях:

— Ти си еретик, Микеланджело; според теб значението на една черква зависи от произведенията на изкуството в нея.

— А нима не е тъй?

— Той се събуди два часа преди изгрев, облече се и тръгна с шествието надолу по хълма към манастира, дето Джовани бе прекарал нощта в молитва. Сърцето му замря, като видя, че носят Лоренцо на носилка.

Малката черква блестеше в светлината на стотици свещи. По стените й се виждаха емблемите на дедите на Джовани по бащина линия. Микеланджело застана до отворената врата и се загледа в слънцето, което изгряваше над долината Муньоне. Още при първи зари Пико делла Мирандола мина край него, кимвайки му тържествено, следван от държавния нотариус от Флоренция. Джовани коленичи пред олтара, за да получи причастието. Отслужиха Голяма литургия, игуменът на манастира благослови атрибутите на новия сан на Джовани: мантията, широкополата шапка с дълъг пискюл. Прочетено бе папското послание за ръкополагането, след което каноникът Босо сложи на пръста на Джовани сапфиров пръстен, който символизираше небесния произход на църквата.

Микеланджело излезе от манастира и заслиза по пътя към Флоренция. На ранното пролетно слънце червените покриви на града образуваха гъсто преплетени форми. При Понте ди Муньоне той срещна пъстро облечена депутация от най-знатните флорентински граждани, някои от които познаваше от Лоренцовите приеми, следвана от тълпа обикновени граждани и — като знак, че най-големите трудности за Лоренцо вече са минали — от доста флорентински духовници, за някои от които той знаеше, че са се клели във вярност на Савонарола; всички те отиваха към манастира с песни и весели подвиквания, за да искат благословия от новия кардинал — Джовани де Медичи.

Нея вечер в двореца имаше музика и танци, пищни зрелища и песни. Освен това нея вечер Медичите нагостиха богато цяла Флоренция — всички ядоха, пиха и се забавляваха.

Подир два дена Микеланджело се нареди в гостната, за да се сбогува с кардинала и братовчед му Джулио, който го придружаваше. Джовани благослови Микеланджело и го покани да го посети, ако някога отиде в Рим. Със заминаването на кардинала изчезна и всяко веселие в двореца. Лоренцо извести, че заминава за Кареджи. По време на неговото отсъствие щеше да се разпорежда синът му Пиеро.