Ървинг Стоун
Страдание и възторг (2)

2

Ателието представляваше обширно и високо помещение, в което се носеше остър мирис на бои и въглен. В средата имаше маса от груби дъски, сложени на магарета, около която седяха прегърбени пет-шест млади ученици. В един ъгъл някакъв мъж стриваше бои в хаван. По страничните стени бяха окачени цветни картони^[1] на завършени вече стенописи — „Тайната вечеря“ в черквата „Онисанти“ и „Призоваване на първоапостолите“ за Сикстинската капела в Рим.

В един уединен кът в дъното, на подиум, седеше около четиридесетгодишен мъж, чиято широка работна маса беше единственото подредено място в ателието. На нея бяха строени в прави редици пера, четки, скицници, на кукички висяха ножици и други потреби, а зад масата, по полиците на стената, се виждаха томове илюстрирани ръкописи. Граначи се спря пред масата на учителя си.

— Синьор Гирландайо, това е Микеланджело, за когото ви говорих.

Микеланджело усети да го пронизват две очи, които се славеха с това, че само с един поглед можеха да видят и забележат повече неща, отколкото очите на който и да било художник в Италия. Но и момчето не падаше по-долу: очите му, сякаш сребровърхи пера, вече рисуваха в скицника на ума седналия пред него художник в синьо палто и червено наметало, което да го пази от мартенския хлад, червената барета, чувствителното лице с пълни, тъмночервени устни, изпъкналите под очите скули, дълбоко хлътналите бузи, буйната черна коса, разделена на път по средата и падаща върху раменете, дългите, гъвкави пръсти на дясната ръка, обхванали шията. Микеланджело си припомни думите на Гирландайо, които Граначи му бе предал преди няколко дни:

„Жалко, че сега, когато започнах да разбирам, това изкуство, не разполагам с всичките стени на Флоренция, та да ги зографисам.“

— Кой е баща ти? — попита Гирландайо.

— Лодовико ди Лионардо Буонароти-Симони.

— Чувал съм това име. На колко години си?

— Тринадесет.

— При нас учението започва на десетгодишна възраст. С какво си се занимавал през последните три години?

— Губих си времето да уча латински и гръцки в училището на Франческо да Урбино.

Крайчецът на винените Гирландайови устни се сви, от което пролича, че този отговор му хареса.

— Умееш ли да рисуваш?

— Мога да се науча.

Граначи, който искаше да помогне на приятеля си, но му бе невъзможно да разкрие, че е вземал от ателието отпечатъци, за да ги копира Микеланджело, каза:

— Той има добра ръка. Изрисувал е стените на бащината си къща в Сетиняно. Има една рисунка, един сатир…

— Аха, стенописец — присмя се Гирландайо. — Ще си имам съперник на стари години.

Микеланджело бе толкова неспокоен, че прие сериозно думите на Гирландайо.

— Никога не съм опитвал боя. Не съм по боите — каза той.

Гирландайо понечи да отговори, но се спря за малко.

— Много си скромен, няма що. Но не можеш да станеш мой съперник, и то не защото ти липсва дарба, а защото нямаш отношение към багрите.

Микеланджело по-скоро почувствува, отколкото чу как Граначи изпухтя зад него.

— Не исках да кажа това.

— Виждаш ми се дребен за годините си. Твърде си слабичък за тежката работа в нашето ателие.

— За да рисува човек, не му трябват здрави мускули.

Микеланджело се усети, че го подвеждат да казва каквото не трябва и, че на всичко отгоре повишава глас. Учениците се бяха обърнали да слушат спора. След миг добродушният нрав на Гирландайо надделя.

— Добре, да речем, че те оставя да скицираш нещо. Какво ще си избереш?

Микеланджело обиколи с поглед ателието — тъпчеше се с впечатления, тъй както селянчетата се тъпчат с цели чепки при гроздобер наесен.

— А защо не ателието?

Гирландайо се засмя снизходително, като че го бяха избавили от неловко положение.

— Граначи, дай на Буонароти хартия и въглен. А сега, ако нямате нищо против, ще се заема пак с работата си.

Микеланджело си избра удобно място до вратата, отдето имаше най-добър поглед към ателието, и седна да рисува. Граначи се засуети около него.

— Що ти трябваше да избираш такава трудна тема? — каза той. — Ще ти отнеме много време. Той ще забрави, че си тук…

У Микеланджело око и ръка добре се допълваха и улавяха същественото в обширното помещение: работната маса в средата с учениците от двете и страни, Гирландайо на подиума под северния прозорец. За първи път, откакто бе прекрачил прага на ателието, Микеланджело дишаше нормално. Усети, че някой се надвеси над рамото му.

— Не съм свършил — каза момчето.

— Това е достатъчно — отговори Гирландайо, взе хартията и се вгледа за миг в нея. — Та ти си работил в друго ателие! При Росели, нали?

Микеланджело знаеше, че Гирландайо не обича Росели, който ръководеше единственото друго ателие за живописци във Флоренция. Преди седем години папа Сикст Четвърти бе повикал в Рим Гирландайо, Ботичели и Росели да направят стенописи за новозавършената Сикстинска капела. Росели бе допаднал на църковния глава с крещящото червено, яркия ултрамарин и разкрасените със златен бронз, облачета, дипленици и дървеса и бе спечелил тъй желаната парична награда.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Рисувал съм в училище, когато учителят ни Урбино не ме гледаше. Правил съм копия на Джото в „Санта Кроче“ на Мазачо в „Санта Мария дел Кармине“…

Успокоен, Гирланлдайо каза:

— Граначи е бил прав. Здраво пипаш.

Микеланджело протегна ръка и я обърна с дланта нагоре.

— Това е ръка на каменоделец — рече гордо той.

— В ателие за стенопис няма особена нужда от каменоделци. Ще те приема за ученик, само че при условията, които поставям на десетгодишните. За първата година трябва да платиш шест флорина…

— Нищо не мога да ви платя.

Гирландайо го изгледа остро.

— Буонароти не са селяни-бедняци. Щом баща ти иска да се учиш в ателие…

— Баща ми ме пердаши винаги щом спомена за рисуване.

— Но аз не мога да те приема, ако баща ти не подпише декларация пред Гилдията на лекарите и аптекарите^[2]. Ами като му кажеш, няма ли пак да те набие?

— Ще се оправдая с това, че настоявате да ме вземете. И още, че ще му платите шест флорина за първата година, осем за втората и десет за третата.

Очите на Гирландайо светнаха гневно.

— Та това е нечувано! Не стига, че ще те уча, ами и да плащам!

Човекът, който стриваше бои, гледаше през рамо тази сцена и въртеше чукалото в празното пространство. Учениците на масата вече не си даваха вид, че работят. Учителят и бъдещият ученик си бяха разменили местата, сякаш Гирландайо беше този, който търсеше Микеланджело и се нуждаеше от него. Микеланджело вече виждаше как на устата на Гирландайо трепти едно „не“. Но не отстъпи от своето и без да прояви неуважение нито към по-възрастния, нито към себе си, го гледаше право в очите, като че искаше да му каже: „Трябва да приемеш. Само ще спечелиш от това.“

Ако беше проявил и най-малко колебание, Гирландайо би му обърнал гръб. Ала пред тази твърда упоритост художникът изпита неволно възхищение. И той оправда славата си на човек „обичлив и обичан“, като каза:

— Явно, че никога няма да завършим хора на Торнабуони без твоята безценна помощ. Доведи баща си.

Когато излязоха отново на Виа дей Таволини, по която бяха плъпнали подранили търговци, Граначи прегърна поривисто малкия си приятел.

— Ти наруши всички норми. Но те приеха!

Микеланджело възнагради приятеля си с една от онези свои редки, топли усмивки, при които кехлибарените му очи на жълти и сини точици светваха. Тази усмивка извърши онова, което моливът му бе дирил пред огледалото: разтвореха ли се в щастлива усмивка, разкривайки силни, бели зъби, устните му ставаха по-пълни, а брадата се надаваше напред, тъй, че се получаваше скулптурна симетрия с горната половина на лицето.