Ървинг Стоун
Страдание и възторг (41)

2

— Буонарото, колко пари имам при теб? — попита Микеланджело същата вечер.

Буонарото провери в сметководната си книга и каза на брат си колко флорина са му останали от спестяванията от двореца.

— Чудесно! Ще ми стигнат да купя един мраморен блок и ще останат малко за наем.

— Значи, имаш някакъв проект?

— Не, имам само нужда да работя. Трябва да ми помогнеш да излъжа татко. Ще му кажа, че съм получил скромна поръчка и ще ми платят мрамора плюс няколко скуди на месец, докато работя. Парите ще дам на Лодовико от спестяванията.

Буонарото поклати печално глава.

— На твое място ще кажа, че една поръчка може да бъде и отхвърлена. По такъв начин ще имам оправдание, ако не мога да я продам.

Това щеше да задоволи Лодовико.

Тогава Микеланджело мина към следващата проблема. Какво искаше да извае? Той чувствуваше, че е дошло време да изработи първата си кръгла фигура. Но каква фигура? Какво щеше да изобразява тя? Въпросът раждаше други; всичко възниква от първоначалната идея. Няма ли идея, няма творба. Толкова просто и толкова мъчително сложно.

В душата си имаше едно-единствено желание, породено от обич и скръб: да направи нещо за Лоренцо, някаква тема, която да го отрази изцяло — неговия талант и мъжество, широтата и дълбочината на знанията му, човечните схващания на този мъж, който се бе заел да поведе света към революция в културата и изкуството.

Отговорът не идваше лесно; отговорите никога не идват лесно. Но той трябваше да гони упорито целта — само така щеше да стигне до идея, която да отвори вратите на творческите му сили. Мислите му непрекъснато се въртяха около това, че Лоренцо често говореше за Херкулес, като посочваше, че дванадесетте му подвига не бива да се разбират буквално: залавянето на Еримантийския глиган, убиването на Немейския лъв, разчистването на Авгиевите обори с пуснатата през тях река. Тези подвизи вероятно са били замислени като символи на всички различни и почти неразрешими задачи, с които се сблъсква всяко ново човешко поколение.

А нима Лоренцо не беше олицетворение на Херкулес? Нима не бе тръгнал на дванадесет подвига срещу невежеството, предразсъдъците, фанатизма, тесногърдието, нетърпимостта? Наистина той бе извършил херкулесовско дело, основавайки университети, академии, изложби от ръкописи и произведения на изкуството, печатници, насърчавайки художници, книжовници, поети, философи и учени да дават живо, ново тълкуване на света и да разширяват достъпа на човека до всички плодове на човешкия ум и дух.

Лоренцо беше казал: „Херкулес е бил получовек и полубог, издънка на Зевс и смъртната Алкмена. Той е вечният символ, че всички ние сме получовеци, полубогове. Използуваме ли божествената половина в себе си, ще можем да извършваме неговите дванадесет подвига всеки ден от нашия живот.“

Трябваше да намери начин да изобрази Херкулес така, че да представлява същевременно и Лоренцо; не само физическия колос от гръцката митология, както е изобразен в Кампанилата на Джото или на голямата Полайуолова картина, но също поета, държавника, международния търговец, покровителя, реформатора.

Междувременно трябваше да напусне къщата, да намери собствена работилница.

За него барелефът беше вече изминат път, а Бертолдовото изкуство в миниатюрата той бе надраснал. Освен това не можеше да си представи да извае фигура на Херкулес или Лоренцо, по-малка от естествен размер. Полагаше се дори тя да бъде един път и половина по-голяма от човек, защото на полубоговете е отредено да се родят от мрамора като героични фигури. Но откъде да намери такъв мрамор? И как да го плати? Спестяванията му съвсем нямаше да стигнат.

Той се сети за работилницата към „Санта Мария дел Фиоре“, зад огромната Катедрала; там бяха живели работниците и складирани материалите, докато бе строена черквата, а впоследствие се използуваше от надзирателя и работниците по поддържането. Той беше минавал оттам, когато се внасяха и изнасяха материали, и сега си спомни, че бе видял разхвърляни няколко големи мраморни блока. Отиде до работилницата и обиколи двора. Надзирателят, с плешива, подобна на розова мраморна топка глава и с нос, щръкнал като показалец на лицето му, излезе и го попита с какво може да му услужи.

— Аз бях ученик в градината на Медичите — представи се Микеланджело. — Сега трябва да работя самостоятелно. Нужен ми е голям мраморен блок, но нямам много пари. Рекох си дали градската управа не би продала нещо, което й е излишно.

Надзирателят, каменоделец по занаят, зажумя и очите му се превърнаха в обичайните две цепнатини, предпазващи каменоделеца от летящите парченца камък.

— Викай ми Бепе. Какво ти харесва?

Микеланджело пое дълбоко дъх.

— Първо, Бепе, тази голяма колона. Единствената, дето е работена.

— На нея й викат „колоната на Дучо“. От Карара е. Седемнайсет-осемнайсет стъпки висока. Строителната комисия при Катедралата я купи за Дучо — да изчука един Херкулес. За да си спести труд, Дучо нареди да я поодялат още в кариерата. Като я докараха, беше съсипана. Тогава бях дванайсетгодишен чирак. — Бепе се почеса силно по задника с шестзъбия си шкарпел. Дучо я работи една седмица. И реши, че от нея не става статуя, ни голяма, ни малка.

Микеланджело обиколи огромната колона. Прокара пръсти по нея.

— Бепе, дали наистина е съсипана в кариерата? Вярно, одялана е нескопосано, но може би самият Дучо я е развалил с тези зарязвания, ей тука, в средата, дето е задълбал прекалено. Дали строителната комисия няма да я продаде?

— Изключено. Казват, че един ден ще влезе в работа.

— Ами тази, по-малката? Тя също е работена, но не толкова лошо.

Бепе огледа колоната, висока девет стъпки, която Микеланджело му посочи.

— Ще питам. Утре ела пак.

— И гледай да не искат много пари, нали?

Надзирателят се захили с беззъба усмивка.

— Още не познавам каменоделец да има от днес пари за утрешния хляб.

Отговорът закъсня няколко дни, но затова пък Бепе бе свършил добра работа.

— Твоя е — каза той. Рекох им, че е грозна мръвка и по-добре ще е да я махнем, че да се отвори място. Те казаха да й взема средна цена. Какво ще кажеш за пет флорина?

— Бепе! Иде ми да те разцелувам. Довечера ще дойда с парите. Пази я да не изчезне.

Бепе се почеса по голата глава с края на един резец.

Мрамор вече имаше, сега трябваше да намери и работилница. Носталгията го доведе в градината на Медичите. Тя стоеше неизползувана след смъртта на Лоренцо, избуялата през лятото трева беше неокосена и поръждавяла, малката постройка в средата — празна, само купищата камъни в дъното, край изоставения строеж на Лоренцовата библиотека, си бяха същите. „Дали не може да работя в моя стар навес? — помисли си той. — Това никому няма да пречи, а на Пиеро нищо няма да му струва. Може и да ми позволи, ако му кажа какво ще вая.“

Но не се реши да отиде при Пиеро.

Когато се обърна да излезе през задната врата, с крайчеца на окото си зърна две фигури да влизат през портала откъм Пиаца Сан Марко: Контесина и Джулиано. Не бяха се виждали от погребението на Лоренцо. Пресрещна ги при верандата. Контесина сякаш се беше смалила; въпреки жаркото юлско слънце лицето и беше бледо. Под широкополата шапка се виждаха само кафявите й очи, неимоверно живи.

Пръв заговори Джулиано:

— Защо не идваш да ни видиш? Толкова ни липсваш!

— Можеше да се обадиш. — В гласа на Контесина звучеше упрек.

— Но Пиеро…

— Смятам, че и аз съм Медичи. Джулиано също — каза тя ядосана. — Дворецът е и наш дом. Нашите приятели са добре дошли в него.

— Аз питах Контесина защо не идваш — обади се Джулиано.

— Никой не ме е канил.

— Аз те каня! — извика тя поривисто. — Утре Джовани трябва да се върне в Рим и ние оставаме съвсем сами, ако не смятаме Пиеро и Алфонсина, но тях изобщо не ги виждаме. Папа Инокентий е на смъртно легло — продължи Контесина. — Джовани трябва да е там, за да не би да изберат някой Борджия за папа. — Тя огледа градината. — Ние с Джулиано идваме тук почти всеки ден. Мислехме, че работиш, а къде другаде може да работиш, ако не тук?

— Не, Контесина, не съм работил. Но днес вече купих мрамор.

— Значи, ще идваме тук да те виждаме — побърза да каже Джулиано.

Микеланджело стоеше и мигаше срещу Контесина.

— Нямам разрешение…

— А ако ти осигуря разрешение?

Той се изопна. Колоната е девет стъпки, Контесина. Много стара. Зле одялана. Но отвътре е добра. Смятам да извая един Херкулес. Той беше любимецът на баща ти.

Микеланджело протегна ръка към нейната. Пръстите й бяха удивително студени за този горещ летен ден.

Чака търпеливо ден, два, три, четири, не си отиваше преди залез-слънце. Ала тя все не идваше. Най-после, на петия ден, както си седеше на стъпалата и дъвчеше стръкчета пожълтяла трева, я видя да влиза през портала. Сърцето му затупа лудо. С нея беше старата й дойка. Той се втурна по пътеката да посрещне Контесина.

Очите й бяха зачервени.

— Пиеро е отказал! — извика той.

— Не, но не отговори. Питах го сто пъти. Стои и мълчи. Обикновено постъпва тъй. После никой не може да каже, че е отказал.

Голямата, светла надежда, че пак ще може да работи в градината, рухна.

— Боях се, че ще стане тъй, Контесина. Виждаш ли защо напуснах двореца. И не се обаждам. Дори заради теб.

Тя пристъпи крачка към него. Устните им едва не се допряха. Дойката се обърна.

Пиеро смята, че на Ридолфи няма да им е приятно, ако се виждаме пак… Поне до женитбата ми не бива.

Никой от двамата не се приближи повече, устните им не се срещнаха, младите им тънки тела не се докоснаха; и въпреки това той имаше чувството, че са се прегърнали с обич.

Контесина тръгна бавно по централната алея, мина покрай бронзовото момченце, което вадеше трън от ходилото си в смълчания сега фонтан. И заедно с дойката се изгуби към площада.