Баю Баев
Ние, българските моряци (97)

Дясната котва на „Бургас“ остана в Босфора, но… спаси кораба

Лятото на 1937 година изтече. Износът на въглища от Царево замря. Изтече неусетно и есента. Започваше периодът на есенния риболов. Работата в пристанището намаля. Остана да работи само долу на плаца монтираният през лятото банциг за обрязване на ж.п. траверси, които идваха грубо одялани от дебрите на Странджа.

Данчев ми помогна да си поръчам една тенекиена печка, за която бях чел някъде, че може да отоплява с дървени стърготини. Оказа се сполучлива и аз платих на две ученичета да ми изнесат от пристанището тон и половина стърготини от тия при банцига. И тъкмо бяхме привикнали да се събираме в моята ергенска квартира за игра на покер, дойде заповед да издам пристанището на някой си Петров, а аз да замина на тримесечно плаване на парахода „Бургас“. По него време имаше споразумение между Дирекция водни съобщения и Българското търговско параходно дружество да се командироват по корабите на дружеството лица с морско навигационно образование, които бяха на работа в поделенията на Водните съобщения.

Нямаше нищо чудно в това, че ме командироваха, като изключим, че толкова скоро дойде моят ред. После разбрах — през зимата нямало желаещи. Аз, разбира се, и тоя път само се зарадвах и благодарих на случая. Явих се на кораба седмица преди Коледа. Там заварих познатия ми от първото учебно плаване капитан Филев (Барбата) и главния механик Петър Керемедчиев. Последният, както стана вече дума, беше главен механик преди това на параход „Балкан“. Втори помощник беше Спас Радулов, един випуск след мен. Той и брат му Димитър Радулов бяха постъпили едновременно в Морското училище в навигационния му отдел — Спас от пети, а Димитър — от седми гимназиален клас. Спас по-късно загина с параход „Варна“ пред Севастопол.

На параход „Бургас“ предстоеше ремонт в Цариград в навечерието на Коледа. Застанахме на котва пред моста на Златния рог на две котви и на две шамандури. Ремонтът се състоеше главно в повдигане таваните на тръбните огнени пещи на двата котела. Работата не беше голяма, но изискваше специални съоръжения и бе много отговорна. Коледата и Нова Година /Васильовден/ прекарахме в Цариград. На Коледа ходихме да се черкуваме в българската черква, където бяхме радушно посрещнати от българската колегия. Веднага си пролича, че капитан Филев бе добре познат и желан гост.

Пропускам, пък и нямам тая дарба да говоря за омайната красота на Босфора и на извисилия се над него Цариград. Не зная дали сте минавали Босфора и дали сте ходили в Цариград. Лично аз съм го минавал поне сто пъти. Минавал съм го лете, зиме, през пролетта, през есента. Минавал съм го денем, нощем, сутрин, вечер, при изгрев и залез–слънце, в лунна и безлунна нощ, през ясно и тихо време, при бурен вятър и гъста мъгла, и винаги съм оставал очарован от него, дори и тогава, когато съм треперел пред надвиснала или вече развилняла се опасност за мен, за екипажа, за кораба. Няма друго кътче под небето с толкова земна красота, с такова омайващо единство между човешката мисъл и ръка и неосъзнатото хрумване на природата.

Ремонтът завърши за десет дни. Върнахме се във Варна. До края на моята тримесечна командировка направихме два рейса — първия до Бейрут, втория до Александрия.

В Цариград, няколко дни преди завършването на ремонта, внезапна снежна буря от североизток яко натисна кораба. Двете котви започнаха да дрейфат. Положението ставаше опасно. Капитанът заповяда да се отпусне повече верига и от двете котви, но не стана нужда. Преди боцманът да прибяга до бака, вятърът наду толкова силно, че корабът, който беше съвсем празен и по тази причина високо изскочил над водата, натиснат отляво, още по-силно натегна котвените вериги и кърмовите въжета и получи над 30 градуса крен надясно. Котвите като по чудо задържаха. И точно когато смятахме, че опасният момент за кораба бе преминал, се скъсаха кърмовите въжета. Първо се скъса лявото, минута след него и второто. Корабът се изви срещу вятъра, изправи крена си и… спокойно зачака, само на някакви си петдесетина метра пред Сарай бурун. На другата сутрин бурята премина така внезапно, както бе дошла. Подадохме нови въжета на шамандурите.

Ремонтът привърши. Запалихме котлите. Отдадохме въжетата. Боцманът започна да вирае котвите. След половин час лявата излезе. Другата отказа на четвъртия си ключ. Как не я мъчиха и боцманът, и старшият помощник, и главният механик, не ще и не ще. Барбата (капитан Филев), цял разстроен, крачи по мостика насам–натам, пухти и псува на всички възможни светии и се чуди какво да направи. Петър Керемедчиев му идва на помощ. Предложи да отрежат веригата. Барбата подскочи:

— Как ще отрежа котвена верига, бе? Ти луд ли си?!

— Твоя си работа. Щом ти не си луд.

— Чакай бе, Петре. Толкова време съм капитан, още верига не съм рязал! — и омекна, вглъби се в себе си, мисли, мисли, изправи се към носа на кораба, на изток, прекръсти се и рече: — Света моя Богородичке, свети Никола Чудотворецо, спасителю мой, благодаря ви, че ме закотвихте на това място. Режи, Петре!

Рязаха веригата с ножовка, сякоха я със секач. Тогава по корабите още нямаше оксижени. Напъваха я с „пълен напред“, дано я откъснат. Най-после, след последен удар на секача, заедно с напъна на машината, новият край на веригата изсъска през верижния ръкав и цопна във водата. Разбра се, че котвата при дрейфа се бе закачила за някога откъснала се шамандура. Барбата се оказа прав.