Баю Баев
Ние, българските моряци (16)

В Созопол, на остров Свети Иван (1930 г.)

Същата година, не си спомням точно как, ми бе попаднало целогодишно издание на някакво научно списание за средношколци от 1895 година. Списанието ми допадна много. Засягаха се преди всичко въпроси по математика, физика, астрономия, че дори и по история, която тогава аз никак не обичах. В две последователни книжки бе поместен обширен материал за Мохамед, който силно ме заинтригува. Скоро учителят ни по история Войников потърси ученик, желаещ да направи реферат за Мохамед. Аз, без много да се замислям, скочих с вдигната ръка. Класът се слиса. Не по-малко се слиса и самият Войников. Как няма да се изненада, когато аз, един от най-силните ученици по успех в класа, по история едва се мъкнех от срок в срок, кога с тройка, кога с четворка, а понякога през срока получавах и двойки. Така или иначе, за мен цялата коледна ваканция мина в две неща: писане на въпросния реферат и преписване на стенографски на „Скъперникът“ от Молиер.

Същата зима, вечер, когато времето беше тихо и нямаше вятър, който да гаси газовата лампа, излизах на двора с лампата, списанието и един бинокъл, който бог знае как ми бе попаднал. Разтварях списанието там, където се обясняваха съзвездията и започвах да ги търся с бинокъла. В тази работа, обаче, не ми провървя. Мъчно схващах къде са разните пегасовци, касиопеи, хидри, дракони и още какви ли не страхотии и зверове. А и баща ми негодуваше. Синът му се занимавал с празни работи. Докладът за Мохамед също не мина кой знае колко блестящо.

Завърши и тая учебна година. Баща ми по това време беше зает с направата на канализацията и бетонната настилка в избата на току-що построеното Рибарско училище в Созопол. Стана дума и за нас с брат ми Димитър. Работата там, според баща ми, била и за нас. Щели да се пробиват дупки в скалите, за да ги взривяваме с динамит. Е, щяло да има и по-голям зор понякога, но иначе не можело. Два–три дни преди края на учебната година баща ми ми обясни кой ден да се кача на любимата ми „Евдокия“ за Созопол. Там двама ученика от рибарското училище ще дойдат с лодка до парахода да ме вземат. Аз малко се страхувах, че сам няма да се справя с билета и други подробности, но си премълчах. Нали вече бях голям. Впрочем не помня това чувство и по-рано да ми е липсвало.

Тогава пътувах с кораб за първи път. Времето се случи чудесно. Созопол още от далеч ме стъписа със своето разположение и потопеност в морето. Изглеждаше толкова близо и толкова далечен, чак зад морето. Чуден, неповторим мираж. „Евдокия“ хвърли котва вън от басейна на пристанището. Лодка, карана от двама моряци, дойде специално за мен. Запознахме се. Островът ме омая с отвесните си, причудливи скали, със синьо изумрудените си води и с все още далечния за мен загадъчен, размахващ огнени криле фар, разположен на остров Свети Иван. Така ме вълнуваха тези огнени криле, че вечер мъчно заспивах, като ги гледах от леглото си как проблясват в стъклата на прозореца.

С единия от двамата ми посрещачи от Рибарското училище, Марко Марковски от Перущица, силно се сдружихме, главно по негова воля. Той ме донаучи да греба, запозна ме с града, а вечер се качвахме на най-горната тераса на училището. От там той ми показваше отделните звезди и съзвездия. Тук, а не от списанието, научих много от тях. Научих и легендите за тях. И все пак, какъвто и звездоброец да бях станал под вещото ръководство на моя Вергилий, всеки път, щом надигнехме глави към звездното небе и се заглеждахме в някое съзвездие, аз усещах тръпки да лазят по гърба ми. Не е така лесно да застанеш на върха на кула, издигаща се на двадесет и осем метра над морето и под тъмния небесен купол да те погълне мировата тишина и да слушаш: „Ето, там е конят на Пегас. Между него и Малката мечка виждаш ли Дракона? А ето и короната с надвесената над нея глава на небесната змия, готова да клъвне ръката на Херкулес, ако той само посегне към короната“. Понякога, докато се разхождахме по небето сред мечки, риби, зверове, хора, близнаци, стрелци, водолеи и какви ли още не, откъм югоизток се задаваха нощните ходови светлини на някой кораб. Майчице мила, само да не ти липсва фантазия! Тръгваш на околосветско плаване, виждаш чужди, непознати земи. Обикаляш Земята и на север, и на юг, и на изток, и на запад!… С приближаването си корабът се превръща в средновековна крепост, тайнствена, загадъчна… и на всичко това отгоре — да плаваш!

По средата на лятото моят приятел ми подари една моряшка фуражка, без козирка, с черна панделка. Само дето й липсваше златен надпис на панделката. После, когато се прибрах в Бургас и започнах новата учебна година, в махалата бях постоянно с нея. Понякога се улавях, че съм тръгнал с нея на училище, та ставаше нужда да се връщам от път.

В Созопол най-после се утвърдих по моему, като истински плувец. Вече съвсем свободно плувах по гърди, странично, на гръб, далдисвах под вода, но най-много обичах моряшката с последователно вадене ту едната, ту другата ръка. Казвахме му тогава „на колаве“. За съвременни стилове в плаването аз и тези около мен не бяхме дори чували.

По средата дойде и брат ми Димитър. Една вечер, като се връщахме от Созопол, видяхме, вече в тъмното, няколко ученика от Рибарското училище, наобиколили двама полуголи младежи, явно чужденци. Разговор поради езикови бариери не се получаваше, но аз с моя полугодишен ученически немски език, макар и трудно, разбрах, че идвали от Австрия. Пътували по Дунава и щели да продължат до Триест, като по този начин ще обиколят балканския полуостров с русалка по река и море. Вечерта не можах да заспя, въпреки умората от изтеклия трудов ден. Виж ти, колко лесно било да стане човек моряк! С нищо и никаква черупчица, която я има, я няма четиридесет килограма, обикалят света. Не минаха много години, и аз на собствения си гръб изпитах колко лесно се става моряк.