Баю Баев
Ние, българските моряци (155)

Аварията

В 17 часа минахме траверса на Сан Стефано. Лягане на фара пред Цариград. След тридесетина минути ще навлезем в Босфора. Ноемврийският ден си отива. Пурпурът на залеза бавно гасне. Слънцето бе легнало зад далечния остров Мармара, но лъчите му, макар и невидими за нас, караха залеза още да гори с бавно отслабващо червено-оранжево зарево. Пред Босфора сме. Морето пред нас, макар и „Мраморно“, в този вечерен час е по-скоро сребърно. Градът е наметнат с нежното, ажурено наметало на настъпващата вечер. Зъбери и силуети на джамии, дворци, кули и минарета още надделяват на сливащия се, смълчал се град.

Подхождаме откъм Малоазиатския бряг. Пристанището пред Златния рог е почти пусто. Нито един кораб на кея. Само три кораба по-надясно стоят на котва, наредени от течението един зад друг успоредно на брега. Водата на залива пред Сарай бурун и по-нататък на изток, постепенно губи сребърния си оттенък и намята сиво оловна наметка. Четири–пет шаркета — морските трамваи на Цариград — браздят оловното море, следвайки своя път. Всички на мостика сме доволни. Пътят ни е чист. Няма ни един кораб, който да ни пречи. Само закотвените кораби малко стесняват басейна, където трябва да се извъртим на изток за окончателно навлизане в Босфора. Лягам на курс за пресичане на протока. Синевата отстъпва на вечерния здрач. Всичко губи очертания и се слива в една почти невидима панорама.

На това място, преди да разказвам по-нататък, трябва да направя едно разяснение. Корабите в открито море, когато пътищата им се пресичат, пресрещат или задминават, ако разстоянието е голямо и морето „широко“, се разминават както им е угодно. Когато обаче се преминават проливи и теснини или по някаква причина акваторията е ограничена, разминаването става задължително с левите бордове. Само Босфора в това отношение прави изключение. При влизане в Босфора, било то от Черно или от Мраморно море, се подхожда от дясно — за Черно море откъм Европейския бряг, а за Мраморно море — откъм Малоазиатския бряг. И още едва навлязъл, корабът трябва да легне на курс за пресичане на Босфора, за да премине на отсрещния бряг. Това пресичане, особено при наличие на насрещен кораб, си е чиста кръстовка и става на два пъти: при влизане и при излизане от Босфора. Тия кръстовки са много опасни, защото крият в себе си голям риск от сблъскване на влизащи и излизащи кораби. Още по-опасно става при наличието на голям вътрешен и международен корабен трафик, преминаващ през Босфора. И още нещо. Много пъти съм се опитвал да открия причината за това неправилно преминаване през Босфора. Никой не можа да ми обясни. Лично аз съм склонен да мисля, че това се дължи на някаква останала от отдавна минали години практика, наложила се тогава от гребния и ветроходен флот поради особеностите на главното и второстепенните течения в Босфора, които течения са много променливи както по посока, така и по сила. За да не бъда неправилно разбран, искам да подчертая, че основното течение на повърхността от Черно в Мраморно море се запазва, но, както казах, с много „капризни“ големи и малки отклонения от основната посока.

Сега ние, за кой ли път, трябваше да преминем от Малоазиатския бряг на Европейския. Това обикновено за големите кораби става, като се мине покрай самотната скала Кизкулеси с фар на нея и се продължи към Долма бахча.

На мостика сме трима: аз, старши помощникът и рулевоят Йордан. На бака по устав при преминаването през теснини са: третият помощник–капитан, боцманът и един моряк. Още преди половин час на машината е поръчано „Готова машина“.

Подхождаме. Лягаме на пресечния курс. Минаваме траверса на Кизкулеси. Нощта настъпва. Морето пред нас и на дясно до новия въжен мост, откъдето започва първата чупка наляво, е чисто. Никакъв кораб, ако се изключат малките 50 — 60 метрови морски трамваи. Нощта вече е изгонила съвсем вечерния сумрак и е покрила надвесения над Босфора насрещен масив заедно с кацналия върху него денем Голям Истанбул. Но това не ни плаши. Имаме си сигурни ориентири и за нощно плаване в Босфора.

— Другарю капитан, в дясно по носа виждам шаркет, идващ срещу нас — докладва старпомът, застанал на дясното крило на мостика.

— Виждам го, но те са два. Другият е отляво. Ще минем между двата. — Нещо неочаквано ме подбутна: — Старпом, моля Ви, определяйте мястото на кораба точно и всеки три–четири минути ми докладвайте.

— Слушам, другарю капитан.

Не знам какво ме накара да постъпя така. Друг път при преминаване на Босфора и през ум не ми е минавало. Гледам напред. Следя движението на двата шаркета, като не забравям да следя и за акваторията чак до въжения мост, който обхваща само с един пролет двата бряга на двата континента. Градът срещу нас сякаш е напълно потънал в мрака.

Една двуредна гирлянда проряза напреки града, от морето нагоре до възвишението. Беше запалено уличното осветление на изходната магистрала „Кемал Ататюрк“. Веднага след нея блеснаха перифериите на големите квартали. Замигаха тук–там и лампите на малките улички. Градът заприлича на огромна феерия. Джамии и минарета, дворци и високи хотели се къпят в светлината на невидими прожектори. Реклами, сини, червени, зелени, жълти, припламват и гаснат. Крайбрежната улица, която преди малки ни изглеждаше мъртва, също оживя. Огнените очи на автомобилните фарове, бели и жълтеникави, тичаха по крайбрежния булевард, като ту проблясваха, ту мигаха на отделни места, където къщи и дървета препречваха пътя им.

Омайна вечер, омайна картина! Но на нас не ни беше до това. Вече сме пресекли осовата линия на Босфора. Наближаваме мястото на поворота. И… отдясно, някъде преди моста, се задава кораб. Той не се вижда, виждат се само двете му топови светлини на двете мачти и червената бордова светлина. Значи засега добре се движи, но по-късно ще трябва да ни остави от дясната си страна. На това отгоре под предния топови огън този кораб има и червена светлина. Това на наш морски език означава: „На борда си имам пилот“. Още по-добре, мисля си аз.

Време е да започнем поворота. Поглеждам чисто ли е от дясната ни страна. Забелязаният от нас кораб продължава да показва червена бордова светлина, а той е и близо до Европейския бряг. Разстоянието между нас бързо се стопява. Да започна поворота? Рано е още. Рано е и по време, и по място. А и да искам, не смея, защото очаквам всеки момент този кораб да промени посоката си и да ми покаже зелена светлина. Разстоянието между двама ни бързо намалява. Ако вървим така, ние ще се врежем в предната част на левия му борд. Изчаквам още малко, като се надявам да видя зелената му светлина. Обстановката бързо се променя. Сега той ще се вреже в нашия десен борд, някъде между втори и трети хамбар. Отсекът за губене на време беше дотук. Реших да наруша правилата за преминаване през Босфора. Заповядах „дясно на борд“. В рулевия Йордан бях сигурен — ударът може да го отхвърли от руля, но той самият, с цената на живота си, ще остане там, при колелото. Оставаше само да не ни подведе рулевата система. А това досега не бе се случвало с „Вола“. След десетина секунди този кораб тръгна решително надясно.

Йордан, без да е длъжен, докладва:

— Корабът тръгна бързо на дясно.

— Добре, Йордане.

Сега, след три–четири секунди носът на „Вола“ ще пресече курса на незнайния опасен враг, връхлитащ върху нас. Изскочих на лявото крило и погледнах назад. Кърмата на „Вола“ с шеметна бързина гасеше крайбрежните светлини. Погледнах напред и разбрах: насрещният кораб ще разсече кърмата на „Вола“. Изчаках още секунда–две, да осигуря избягването на челния удар, и отново „Ляво на борд“. Йордан бързо превъртя колелото от десния на левия борд. „Вола“ сякаш се стъписа, толкова неочаквано беше пришпорването, но послушно и бързо отправи нос на ляво. Опасността от челен удар бе избегната. Двата кораба летят един срещу друг. Ще се разминат борд до борд на 4 — 5 метра един от друг. Но кой би могъл да каже, че ще стане точно така?

От носа, от бака видях за момент боцмана, моряка и третия помощник да се сриват по стълбата, бягайки през глава по палубата към надстройката. Бягаха от „призрака“ или по-скоро от смъртта. Насрещният кораб за тях бе изскочил от тъмното, грамаден и неясен като привидение. Носовата вълна, вдигната от този кораб и подпряна от хода на „Вола“, се бе надигнала и за три–четири секунди скочи и проплава по палубата на „Вола“. Още малко, и двата кораба щяха да се приплъзнат на успоредни, противоположни курсове. Но за нещастие не стана така.

Високият нос на насрещния кораб захапа гладката странична скула на хамбар номер пет. Пронизващо скрибуцане на триещо се желязо проряза ушите ни. Припламна мълния. Изгря около двадесетина метра дълга лента от огнеметни, ярко бели искри, и пропълзя по борда.

От удара все пак насрещният кораб не устоя. Носът му отскочи встрани. Нашата кърма остана незасегната. Кой беше този кораб? Не видяхме нито името му, нито приписаното му пристанище. Аз стоях на левия борд и бих могъл евентуално да го видя, но това ли ми беше работата в този момент? При сблъсъка от втория му хамбар ме лъхна спарена миризма на овце и на пресен тор. Името му не видяхме, но бях сигурен, че идва от Бургас. От преди знаех, че от там „Родопа“ изнася овце за Италия. Намалих хода, придвижих се напред и избрах удобно котвено място. По УКВ някой търсеше „Вола“. Обадихме се.

— Тук е танкер „Ерма“. Какво стана? Имате ли сериозни повреди?

— Няма. Още не знаем точно каква е повредата, но не ще да е сериозна.

— Ние от тука наблюдавахме изтръпнали цялата ситуация. Маневрата, която предприехте в последния момент, беше единствената правилна, макар че гледайки от тук, не вярвахме в нейния резултат.

— Благодаря за съчувствието.

— До чуване. Ако стане нужда, пишете ни за непосредствени свидетели.

Аз и старши помощникът, пък и другите, затърсихме кораба. Нямаше го никакъв. Накъде ли пък се бе разбързал? От кого ще се скрие с „раната“, която, сигурни бяхме в това, бе получил от нашия „Вола“.

Огледахме нашите щети. Скулата на пети хамбар беше продрана почти по цялата му дължина. Осемнадесет метра дълга и три-четири сантиметра широка цепнатина, без каквито и да било огъвания. Вдигнахме котва и след час застанахме на котва в Буюк дере. Съставих морския протест, приложих към него скицата на местата и пътя, по който се бе движил „Вола“ до момента на сблъсъка, и извиках по корабното УКВ лодка.

Връчих протеста в пристанищната контролна служба. Там:

— Кой беше корабът? Не видяхте ли?

— Не разбрахме, но мен от втория му хамбар ме лъхна на овча миризма.

— Много добре. Това е италианският кораб „Сан Михаел“. Пилотът му току–що се обади по телефона, че е слязъл от кораба, а корабът е спрял на котва зад Босфора, до Европейския бряг.

Обадих се на нашия агент в Цариград. По него време върлуваше холера. Излизането на корабните екипажи бе забранено, затова накрая на разговора помолих агента да достави някои покупки за екипажа, в това число и двадесетина килограма тахан халва. Договорихме се той да ме посети на следващия ден към 12 часа. Вместо в 12 той дойде в 14 часа. Забавил го агентът на „Сан Михаел“.

Двамата случайно се срещнали в кафенето.

— Колега, знаеш ли, че твоят „Сан Михаел“ снощи се сблъскал с българския кораб „Вола“?

— Сега чувам. Къде?

— В Босфора, пред Сарай бурун.

— Ти откъде знаеш?

— Капитанът ми се обади снощи. Вече беше връчил пред пристанищните власти морския си протест.

Отиват двамата на „Сан Михаел“. Екипажът още не бил станал от сън. Оглеждат повредата. На лявата скула на носа от долния ред на обшивката, на три метра над водолинията — изкъртени три обшивачни листа, а в горния ред — два листа. Имало и много огънати и изкривени листа и ребра. Дупката зеела около 15 квадратни метра. Капитанът направил поръчка за отстраняване на повредата. Щели да забетонират отвора с бързовтвърдяващ се цимент. За по-сериозен ремонт нямало време. Овцете налагали бързо придвижване.

По-късно, анализирайки случая, разбрах, че основната ми грешка произтичаше от голямото ми доверие към непознатия турски пилот, насочващ италианския кораб. Тогава не можех да допусна, че той, капитан и местен познавач на особеностите на Босфора, няма да завие наляво и с това да ме пропусне да се разминем с десните бордове, както повелява правилникът за движение в Босфора. Ако не беше тази моя увереност или ако корабът беше без пилот, аз можех овреме да избегна създалата се опасна ситуация, като още отдалеч направех поворот надясно, та дори и с риск да попадна в насрещната половина на пролива. Никой не би забелязал това, а и да забележеше, не би ме упрекнал.

И още нещо. Само чистата случайност стана причина за избягване гибелта на двата кораба и на голяма част от екипажите им. Ако бях избързал само с една секунда да дам „ляво на борд“, ударът щеше да стане с двадесет метра по-късно, точно там, където двата странични горивни танка на „Вола“ се намираха празни, запълнени с огнеопасни изпарения на мазутните остатъци. Припламналата огнена мълния щеше да предизвика страшен разрушителен взрив.

И още нещо. Един път ме беше яд на себе си, че допуснах това да се случи с мен и десет пъти повече се ядосвах на многолюдното ми началство. Как не можа поне един да ме извика и запита как стана това. Сякаш нищо, абсолютно нищо не бе се случило. Наскоро след случая чух, че още на третия ден Управлението на корабоплаването в Анкара наредило на пристанищните власти да разгледат случая и да излязат с евентуално предложение разминаването в Босфора да се „нормализира“. Не повярвах. И правилникът не се измени. Смятам, че това бе слух, пуснат от приятелите ми, за да ме оневинят пред моряшките среди. Ако съжалявам за нещо по тоя повод, то е за това, че действително правилата за движение в Босфора не се промениха.

И накрая. Как мислите, сънят за срещнатия в мочура стрелец под краката ми за кой случай се отнася? Според мен нито за единия, нито за другия.

На 17 ноември по обед пътят от „махалата“ до вкъщи завърши. Хвърлихме котва във Варненския залив и зачакахме контрола. Тя не закъсня. Свободните от вахта и дежурство напуснаха кораба. Рейсът завърши.

Може би ще запитате: „А старши помощникът?“. Бяхме вече на кея. Разтоварвахме и чакахме новия старши помощник. И един ден, както обсъждахме какво още не е направено по подготовката за следващия рейс, в кабината притъмня. На вратата бе застанал той — старият старпом Димитър Къдрев. Просто да не повярва човек. Прегръдки, възторзи, въпроси. Седем дни предсрочно изписване. Братушките били толкова внимателни, че даже му било неудобно. По този повод отпуснах от „своите“ една бутилка.

Що се отнася до заглавието, то посвоему все пак е вярно. Действително петнадесетина дни бяхме там, зад северния полярен кръг, под седемте звезди на Голямата мечка. Звезди и звездна мечка видяхме само веднъж. Северният ледовит океан бе така любезен да ни подари, макар и само една-единствена своя омайна нощ. Последната нощ преди пристигането ни в Мурманск. Отначало три огромни снопа запалиха небето — преамбюлът на северното сияние. Сноповете угаснаха, започваше чудото. То бяха багри, смяна на декори от всевъзможни драперии, милиарди от цветни гирлянди, симфонии от всякакви гами на цветовете. Да се опише видяното е невъзможно, но и да се забрави — също не е възможно. Имахме чувството, че цялото това небе над нас се дирижира от един сторък главен художник-диригент с най-малко сто асистента. Нея нощ за пръв и единствен път видяхме мечката. Нейните седем звезди стояха от другата страна на меридиана и меко прозираха през багрите на северното сияние. Така че под звездите на Голямата мечка видимо не попаднахме. Затова и заглавието е малко неточно. Всичко останало е съвсем вярно. Нищо не е измислено.