Баю Баев
Ние, българските моряци (70)

Засядане при Чукалята

Вече стана дума, че аз окончателно, за кой ли път, издадох пристанище Царево и отново отидох за помощник–капитан на влекача „Раковски“. Капитан Клечков чакаше заповед за Дунава. Такава заповед дойде. Клечков беше назначен за капитан на един от новите дунавски транспортни влекачи, а аз трябваше да приема „Раковски“ от Клечков. Клечков ми издаде влекача във Варна. Беше се случило така, че имахме много работа. Влачехме павета от Атия за Варна. Аз поех влекача. Направих едно отиване до Атия и едно връщане до Варна. И още едно пътуване до Атия, като вечерта късно се прибрахме в Бургас да вземем продукти и вода. Не бях спал нормално вече четири нощи. Въпреки това налагаше се да посетя и нашите… Останах при тях до 23.00 часа. Похвалих им се, че от сега нататък често ще се виждаме, защото вече съм капитан на „Раковски“. На сбогуване мама ми казва:

— Сине, ти си умрял за сън. Как ще караш нощес парахода, не зная.

— Нищо, мамо, сега морето е гладко като огледало.

На кораба дремнах малко. В три часа се снехме от вързала. На руля застана Вълчо Янков, четиридесетгодишен стар морски вълк, старши моряк на кораба. В онова време боцманите бяха заличени от щатните таблици. Аз още нямах навършени двадесет и пет. Като излязохме от бургаското пристанище, аз му казах да легне на курса за Атия и много ми се щеше да го проверя дали е легнал точно на курса, но ми бе неудобно — аз, вчерашно хлапе, да проверявам него, дългогодишния моряк, а и отдавна го познавах и него, и работата му. Нямах основание и право да не му се доверявам. Това бе първата ми грешка тая нощ. Бяхме без влекало. „Раковски“ просто се хлъзгаше по огледалната повърхност на морето. Минахме траверса на фара на остров Света Анастасия, но кой знае защо, аз само го погледнах мимоходом. Какво да го гледам, когато от тук бях минавал поне три пъти по сто. Това бе втората ми грешка. В следващия момент просто го забравих. Няколко минути по-късно получих някакво съмнение за мястото на кораба и затова се вгледах към Атия. Видях един самотен огън. Казах на Вълчо да държи точно на него. И пак нито поглеждам, нито питам Вълчо за курса. После разбрах, че тук съм направил третата си грешка по пътя към аварията, а именно: предния ден, докато дадем прясна вода на Атия, аз и главният механик Георгиев отидохме в каменоломната да видим резултата от една катастрофа — бяха се сблъскали две локомотивчета. Имаше изхвърлени от релсите вагонетки точно зад трапезарията на каменоломната. Там аз, неизвестно защо, повече спрях вниманието си върху разположението на трапезарията, която се намираше на самия бряг на 20 — 30 метра над морето. От нея до пристана имаше 700 — 800 метра. И сега, виждайки огъня и мислейки, че там в трапезарията вече приготвят закуската за работниците, заповядах на Вълчо да държи курса ни на този самотен огън. Впоследствие се оказа, че жената на подофицера Вушев станала рано. Изнесла електрическа лампа на открито, а тяхното жилище беше точно над пристана.

Продължаваме да летим с „пълен напред“. Имаше и луна, макар и вече да се бе отдалечила на запад. Малко вдясно от курса виждам високо очертание на някакъв връх. Изглежда по-висок от невидимия връх на Атия. Но аз си философствам: „Това си е Атия, само че виждам и отражението му във водата и поради това изглежда по-висок“. Това бе четвъртата ми фатална грешка. Би трябвало поне да намаля хода. Аз вместо това погледнах в бинокъла и видях отвесния скалист масив на Чукалята на стотина метра пред носа на „Раковски“. Веднага поисках от машината „пълен назад“. Ходът закъсня, защото помощник-механикът Петър Дяков отишъл до тоалетната. Като повторих заповедта, машината забра с все сила назад. Но вече беше късно. Корабът връхлетя с цялата си инерция срещу крайбрежните скали, но преди да се сблъска с тях, почти мигновено спря. Това пък беше чиста случайност, защото „Раковски“ беше си избрал едно чудно местенце — един плосък, почти хоризонтален подводен камък. Корабът силно се хлъзна по него, носът му отскочи два метра нагоре и така си застана.

Пратих Михаил Атанасов, който от вчера бе дошъл за помощник–капитан, да отиде до бреговия пост, за да съобщи по телефона в Бургас.

Проверих носовите отсеци. Точно под долния червен салон един лист от дънната обшивка бе частично напречно огънат. От ръба на огъвката сълзеше теч. Здрава се оказа тая, кой знае кога и от кой завод произведена, ламарина. Пристъпихме към запушването на пробойната, с каквото намерихме: парцали, кълчища, миниум, скъсани мушами. Вече се бе разсъмнало. Откъм Созопол се зададе току-що построената желязна пътническа лодка „Галата“. Лодката се отби от пътя си и скоро застана на борда на „Раковски“. Аз знаех, че с нея пътува за Бургас по инспекция главният инспектор господин Георги Купов. Той прегледа пробойната, но не ме запита за нищо и отплава за Бургас. Откъм Бургас се зададе за Созопол крайбрежния параход „Евдокия“. Започнахме да й подаваме звукови сигнали, но не за дълго. От нея вече ни бяха забелязали и веднага се насочиха към нас. С „Евдокия“ дойде помощник-началникът на пристанище Бургас — Борис Василев Станев. И той прегледа пробойната и одобри запушването й. Подадохме на „Евдокия“ два буксира. Тя ги напъна с все сила, но ние не мръдваме. Включихме и нашата машина на „пълен назад“. „Раковски“ потрепера, потрепера, сякаш се колебаеше какво да прави, и току тръгна назад.

В морските среди се разправя, че едно засядане било още едно морско училище и че в Англия и в други страни повишавали капитаните, преживели авария. Да си призная, и аз също научих това–онова, но основната ми грешка остана непоправима. Нито се уплаших от станалото, нито засядането ми остана за обица на ухото. Пак продължих да съм самонадеян и често да рискувам, но по възможност умно. Същия ден вечерта г–н Купов настоя да откарам кораба във Варна за ремонт. Отказах му. Вече пет нощи прекарвах без нормален сън.

— Е, че какво? Ще тръгнете и ще оставите рулевия на руля, а Вие ще си легнете.

— Господин Купов, аз нощес бях на мостика и аварията стана, а сега да оставя рулевия сам?… Не мога.

Случайно обаче на кораба се яви Кирил Цачев Генов (Копа), син на преподавателя ни в Морското училище Цачо Генов. Кирил Генов бе на работа по корабите на Българско Търговско Параходно Дружество, като старши помощник–капитан. Той пътуваше за Варна и прие да поеме командването на „Раковски“ до Варна. Тръгнахме. Но вместо вечерта, ние тръгнахме рано сутринта на другия ден.

Една малка подробност. С Копа преспахме в моята кабина. На сутринта аз си обувам чорапа на левия крак. Той ме забелязва и ми казва:

— Не с левия, първо с десния чорап. Ще ти се случи нещо лошо.

И той действително започна да обува първо десния си крак.

След две години Копа почина. От това по-лошо не би могло да му се случи, макар че обуваше първо десния си крак.

Във Варна излязохме на дока при „Кораловаг“. Повредата не бе особено голяма. Използвахме излизането на дока за почистване и боядисване на подводната част на влекача.