Баю Баев
Ние, българските моряци (51)

Двамата стажанти на ходова вахта

През Босфора и Дарданелите вече бях минавал няколко пъти, но те продължаваха да ме вълнуват и като навигационен път, и като уникално творение на природата. На мен и на Абаджиев, като стажанти, ни определиха вахта заедно с първия помощник–капитан Найден Якимов Найденов, вече изпитан стар (на тридесет и три години!) морски вълк. Той всичко знаеше и всичко можеше. Вече беше издал първата си книга „Наръчник за моряка“. При това той беше един от оцелелите корабокрушенци от екипажа на потъналия в Мраморно море параход „Варна“.

На третия ден осъмнахме някъде на три часа ход пред нос Малея — най-южната точка на Балканския полуостров, че и на Европа. И тъй като вахтата ни беше 4 — 8, имахме възможността да се опитаме да вземем 4 — 5 звезди. Криво–ляво успяхме да ги вземем. Започнахме изчислението, всеки за себе си. Изчислявахме, бъркахме, пак изчислявахме. Задачите ни не излизат — нито моята, нито на Абата. Хайде, моята — както и да е, за Абата аз съм пристанищник. Но и неговата задача не излиза, а той още в училището не пропускаше случай да се поперчи като голям майстор в астрономията, нали беше потомствен мореходец! Най-после, когато корабът лягаше на новия курс, за да заобиколи нос Малея, изчисленията ни съвпаднаха.

Тогава аз, нали съм си малко наивен, не съобразих каква насока ще вземе разговорът в присъствието на капитан Найденов, и току изтърсих:

— Абе, Аба, ако чакаха нас да определим мястото на кораба, навярно трябваше да го закотвим.

Той ме изгледа кръвнишки с бялото на очите си и от този миг не ми проговори чак до Анверс. В лицето, очите и кожата на Абата имаше нещо китайско, затова още отпреди бяхме му прикачили прякора Китаеца.

Средиземно море и „страшния“ Бискай преминахме сравнително спокойно. „Балкан“ пъплеше със своите 9 мили. Това не ни тежеше. Но когато минахме Гибралтар и навлязохме в океана, всички кораби, които вървяха зад нас, започнаха да ни застигат и задминават. Вече не ни беше много весело. Е, имаше и такива, предимно под гръцки флаг, които ние настигахме, но едва-едва. Докато настигнем някой, той по две–три нощи замръкваше и осъмваше все пред нас.

На нас двамата с Абата, като стажанти, освен ходова вахта, не ни предоставяха никаква друга работа. Това ще рече, че имахме много свободно време. И аз, понеже по начало бях завършил също така и Техническия отдел на Морското училище и бях придобил солидна практика на миноносците, започнах да слизам през ден, през два в машинното и в котелното отделения. Запознах се с хората от „подземието“ и с техния труд. Там разбрах, че работата на огнярите в никой случай не е по-лека от службата на миноносците.

„Балкан“ изразходваше по 24 тона въглища на денонощие. Това означаваше, че всеки огняр за една смяна трябваше да хвърля в пещта над два тона въглища, да обработва огъня в продължение на четири часа, да се пече като грешен дявол, да следи и поддържа налягането в котела, да изгребе сгурията от изгарящата го пещ, да се надиша със сероводород, когато тая сгурия пада в самите му крака, да я изгаси с вода и най-сетне да я изхвърли зад борда. Добре поне, че изхвърлянето ставаше с помощта на специална помпа. Специална, специална, но задушаващата те сгурия, при гореща пара и серен двуокис, трябваше с огнярска лопата да се пресипва от пайола в гърнето на помпата и в същото време да се поддържа налягането в котлите. Не ти остава секунда да си поемеш дъх дори. И това при тихо време и нормално море. А по време на буря — работата си ли да гледаш, равновесие ли да пазиш!

Все пак чистенето на огъня създаваше условия и за едно малко удоволствие. Третият човек тук, въглинарят, беше си свършил работата за смяната. Целият черен, като дявол, или най-малкото поне два пъти по-черен от градски коминочистач, той излезе от въглищния бункер и отдели от пръснатата по пайола жарава две–три лопати настрана. После сложи върху нея една консервна кутия, пълна почти догоре с вода и сипа в нея от друга кутия една шепа кафе. И преди още да започнат изхвърлянето на сгурията, всички сладко–сладко си пийнаха кафе.

Трудът на огнярите беше тежък, но аз, общо взето, го познавах, пък и го бях поизпитал (нали цял месец бях огняр на миноносеца „Строги“), затова не се развълнувах особено. Съвсем друго беше, когато преминавах приведен на две през тесния, нисък и без каквото и да било осветление коридор между четиридесеттонните, огнедишащи великани — парните котли. Каква само сила беше заключена в тях! Само някак тая сила да се откопчи… и от теб и от целия кораб нищо няма да остане! Или пък навлизането дълбоко, до самия край на четиридесетметровия тунелен коридор, през който минава валът от машината за гребния винт! Тук всичко, макар и учено, и чертано от нас на чертежите в Морското училище, още е непознато и тайнствено. И само като си помислиш, че се намираш на седем метра под повърхността на морето! Тръпки те полазват и си мислиш колко мъчно се става истински изпечен моряк!