Баю Баев
Ние, българските моряци (6)

Откраднатият кош или как нашите бащи ни възпитаваха

Баща ми, освен че беше много добър, с широк обхват на съответните дюлгерски специалности, беше и много работлив и извънредно честен и справедлив човек. Беше със суров характер, макар че помня, как понякога ни уйдисваше вечер да се бори с нас — с мен и с двете ми братчета. С хората от неговия бранш беше в много добри отношения, но с работодателите, които все гледаха да не му доплатят, беше сприхав и горд. Ако обаче става въпрос кому повече дължа в развитието си като човек в най-широкия смисъл на думата, веднага ще кажа — на майка си. На нейната безкрайна добрина, на майчината й любов, любов без външни изяви на ласки, и на нейната разумност и такт, с които тя често успяваше да умири дори баща ни, който иначе мъчно се предаваше.

Но… на въпроса за коша. Както вече казах, аз имах един приятел и съученик Юрдан, далечен мой братовчед по майчина линия. Той беше пет–шест месеца по-голям от мен, но бели вършеше поне сто пъти повече от мен. А пък аз, като не можех да му откажа, често ставах негов съучастник. По него време ние имахме две козлета (едното беше чичово) и едно магаре с магаренце. Лятно време работата ни беше да пасем това „стадо“. Пасяхме го из горите, но най-вече край Янтра. Уж пасем стадото, а като погледнеш, плетем кошове за риба или пък газим из реката. Кошовете разставяхме на бързеи и все празни или с жаби ги вадехме. Кош с риби вадехме само, когато приятелят ми Юрдан успееше да задигне теления кош на баща си. Но това не беше нито лесно, нито безопасно. Тъй или иначе, но рядката възможност за ползване на теления кош ни наведе на мисълта да се усъмним в качеството на нашите кошове. Юрдан, без и той да се замисли каква е грешката на нашите кошове, направо предложи: „Дядо Грозю е болен и лежи на сянка в плевнята. Аз зная, че той има много хубав кош. Хайде да му откраднем коша!“ Обмислихме плана на кражбата. Откраднахме коша от чуждата плевня. Дядо Грозю ни усети, поразвика се, но… стар и болен човек, какво би могъл да направи? Грабнахме коша и заприпкахме към реката. Но за зла участ връхлетяхме на баща ми. Хък–мък, признахме си.

— Добре, почакайте ме малко! — Скоро се върна с една тояга в ръка. Ние малко се позачудихме, но не се уплашихме. Тоягата не бе възпитателно средство за баща ми. Той взе коша и прекара през него тоягата. Единият й край подаде на мен, а другия — на Юрдан. Брат ми Митю, който е година и половина по-малък от мен, татко постави пред коша и ни подкара към къщата на дядо Грозю. Срещат ни хора. В това село всички се познават.

— Кольо, къде с тез момчета? На риба ли?

— Ами, на риба. Откраднали коша, та сега ги водя да го връщат.

А други, ако не го запитат, той сам ще ги запре. Заприказва се и пак ни дискредитира. Потъваш в дън земя от срам. Де да бяхме изяли по пет–шест шамара, отколкото тоя резил… Иди, че кради друг път!