Баю Баев
Ние, българските моряци (56)

В Пирея и Солун (1936 г.)

В Пирея разтоварихме половината от кокса. Коксът, сам по себе си, е много неприятен и труден за разтоварване, особено по онова време, когато многочелюстният грайфер не бе още измислен. С лопата е невъзможно да се загребва, с вила — също. Затова работниците „постилаха“ върху него ламарини и с мотики го загребваха и го изтегляха върху ламарината. Оттам с лопати го товареха в кошове, които с товарните стрели на кораба биваха прехвърляни на брега. Този опит ми помогна по-късно, след 10 — 12 години, когато България започна да получава първите партиди кокс от Съветския Съюз, а аз бях началник на пристанище Варна.

Останалата половина от кокса разтоварихме в Солун на стиф. На пристанището на град Солун навярно ще се спра по-късно, но засега искам да подчертая, че то не разполагаше с подходяща техника за разтоварване на кокс, с изключение на два допотопни крана, съоръжени на един от кейовете му.

По това време вече си бях създал навика, когато излизам да се запозная с някой град, непременно да обходя и внимателно да огледам и крайните му квартали. Уверен съм, че там има много неща за виждане, които, за краткото време, с което разполага морякът, могат да създадат къде–къде по-пълна представа за живота на тамошните хора, отколкото центърът с неговите препълнени магазини, чисти улици и осеяни с реклами фасади.

Понятен е респектът, който ми внушиха останките от някогашните крепостни стени на Солун, пред които не един път са се изправяли българските царе. Но Солун ме изненада и разочарова. Стар, неблагоустроен град, с бедно население.

Изненадан бях и като „професионалист“. На кея пред „Балкан“ се образува огромна купчина кокс, дълга стотина и повече метра и висока 6 — 7 метра. Та това чудо от „Балкан“ ли излезе? И как се бе побрало в четирите му „търбуха“, и това бе само половината от кокса, нали бяхме натоварили и други хиляда тона разни товари. Просто да не повярва човек!