Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Кой каквото си няма, за него мечтае

От този наш разговор мина една година. Пак с доктора сме, но сега на път от Рио Гранде за Буханан. Дни наред кроим планове за пенсионерския си живот. И така, както си говорехме за какво ли не, за всичко, което става по света, у нас, сред нас, нали човек мечтае за това, което си няма, стигнахме до решението: „Аз като се пенсионирам, и докторът веднага ще напусне. Ще се подготвим и ще направим една дълга обиколка из България, и то главно по и около планините“. Пуста моряшка душа — обича морето докрай, но жадува за твърда земя.

Изготвихме си план:

• ще си купим каручка, теглена обезателно от бяло магаре. Мотиви: магарето е непридирчиво животно, само ще се храни;

• каручката да е нова и красива, с чергило, а под сандъка да има нар за спане; докторът ще спи в сандъка, аз на нара;

• ще привлечем журналисти от радиото, телевизията, печата, които ще информират обществеността за нашия поход;

• ще предложим на Български Морски Флот да поеме шефство над нас;

• при съставянето на маршрута ще внимаваме той да минава само по неасфалтирани пътища.

Съставихме плана и зачакахме уволнението. След още една година то дойде. Аз останах при семейството си в София, а докторът — при своето във Варна.

Идеята ни външно позаглъхна, но иначе си тлееше. При едно отиване до лобното място на Христо Ботев на връщане минах през село Паволче. Там открих нашето бяло магаре. Точно такова, каквото ни трябваше — бяло, едро и силно. Спазарихме се със собственика му. Оставаше той да го стопанисва, докато аз се явя и го заплатя.

Година след пенсионирането ми станах председател на квартална туристическа секция. Още при първата екскурзия посетихме етнографския музей в родното ми село Етър. Там изработват хубаво изписани каручки, но… на висока цена. Не са за нас. По-късно научих, че такива каручки се изработват и в град Провадия. Имитирах в къщи едно отиване до Варна със скритото намерение заедно с доктора да отидем в Провадия и да си купим каручката. Докторът бе уведомен и одобри и двете ми намерения. Два дни преди да тръгна за Варна, в пощенската си кутия, между многото писма, покани и други, намерих и едно писмо от Варна. Почти празно. Отворих го. От него излезе един некролог. Некролог за доктор Михаил Богданов и реквием за нашата прекрасна, налудничава идея.

… Имам го, на една любителска кинолента. Изкачва се по външната стълба на кърмата на м/к „Вола“, обръща се усмихнат със заешките си бакенбарди и с вдигане на ръка си взема последно сбогом с дошлия на кораба Посейдон. Точно там, в средата на Атлантика, където бяхме възседнали земния екватор.

 

 

Но всичко на този свят си има край. На 6–ти ноември сутринта пресякохме половината на Северно Немско море. Вятърът поугасна. Слезе на 6 — 7 бала. През нощта ще преминем Ламанша, а утре ще бъдем в Биская.

Двата барометъра — метеорологичният и този на корабния микроклимат — се повдигаха. Завещанията и заявленията за напускане бяха забравени.