Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Морето замръзва (1928 г.)

Морето бе започнало да навлиза в мен. През есента на 1928 г. постъпих в Бургаската гимназия. Зимата на 1928 — 1929 г. се оказа много сурова и свари хората неподготвени — нито с дърва, нито с облекло, нито с храна. Мен също ме свари неподготвен — изкарах я без шинел. Един ден едва не загубих раковината на дясното си ухо, докато се връщах от училище. Така замръзна, че за малко да се отчупи. Като се затопли, цялото ми ухо се удвои. После, след ден–два се нормализира.

Към десети февруари морето изведнъж замръзна, чак до хоризонта. Аз сам, макар и без шинел, почти всеки ден след училище замръквах в пристанището — на кея, на вълнолома. Силата на природната стихия ме бе поразила. Освен гладкия лед в басейна на пристанището и натрупаните един върху друг ледени блокове пред входа му, там ставаха къде по-интересни неща.

Малкият влекач с голямото име „Васил Левски“ лежеше на кея, скован от леда. Изведнъж зад надстройката му изпука пушка и един синьо–бял лебед, правейки разни фокуси във въздуха, се строполи върху леда на тридесетина крачки от влекача. Ловецът с пушката и неколцина моряци изскочиха на задната палуба. Спуснаха от борда на „Левски“ малка въжена стълбичка с дървени стъпала. Един от моряците, тънък, висок и кокалест, се спусна на леда. Затаих дъх. Ставаше наистина интересно. Морякът с предпазливи стъпки, повече за да не се подхлъзне, отколкото за да не потъне, тръгна по леда към птицата. И тъкмо да я настигне, ранената птица защапа с крака и с покосено крило по леда. Спря се на стотина крачки от влекача. Морякът се поозърна към корабчето. От там му извикаха да се връща, но плячката видимо си струваше риска и той продължи да я преследва. Така с още няколко подбягвания птицата изведе човека по заледения пристанищен басейн чак до външния фар на пристанището. Там, сред натрупаните ледени блокове, морякът настигна птицата и, с нея в ръце, тръгна обратно към влекача. Когато най-после дойде до кораба, го видях. По лицето му струеше пот. Навярно не от товара, а от обзелия го накрая страх. Страх, страх, но все пак това се казва МОРЯК!

Когато по-късно постъпих на работа направо от Морското училище като помощник–капитан на влекача „Раковски“, негов капитан се оказа не друг, а точно гонещият лебеда моряк, Стамат Михайлов от Севсемет. Той вече беше станал корабоначалник.

След лебеда вниманието ми бе привлечено от група хора на вълнолома. Те ръкомахаха и гледаха устремено към морето. Какво ли пък ставаше сега в морето? Бързо се покачих по замръзналите стъпала на каменната стълба и, едва стъпил върху каменното платно на вълнолома, видях два парахода. Бяха някъде зад линията на остров Света Анастасия. Единият бе по-навътре и по на север, към Анхиало. Другият бе по-наблизо, към носа на Атия. И двата бяха с носове, насочени към входа на пристанището. Първият стоеше на едно място. Вторият бавно се изтегляше на заден ход. Още не бе спрял да се изтегля, когато първият, набрал скорост, мина покрай него и, като разярен бик, връхлетя върху неразчупения лед. Не след много се чу тътен на тръпнещо желязо. Корабът се вряза в леда и запря. Свирна три пъти и даде заден ход. Вторият кораб вече бе променил хода си напред и занабира скорост. Сега той мина покрай първия и на свой ред се вряза в леда. Това беше българският параход „Цар Фердинанд“, а другия не познавах. Борейки се последователно с леда, след два часа параходите стигнаха линията на входните фарове. Пръв в басейна влезе непознатият. „Цар Фердинанд“ веднага довтаса след него. Двамата, всеки за себе си, зачупиха гладкия, десет-петнадесет сантиметров лед в басейна. След още час и двете туловища се залепиха на кея. Тръгнах си с мисълта: такова нещо, такава борба, такова майсторство, такава смелост не на всеки би могло да се случи да види!

На следващия ден, неделя, едва ли не по тъмно се озовах на пристанището. Още от главната улица чух свирката на крайбрежния параход „Евдокия“. След половин час тръгваше. Затичах се натам. „Евдокия“, възползвала се от начупения вчера лед, бе решила да тръгне за Варна. С усилие се отдели от кея и обърна нос към входните фарове. Без особен труд се промъкна през парчетата на отново замръзналия лед. Но когато опря във външната ледена бариера, спря. Командването й обаче не се отказа. Много по-късно, като анализирах моето (предстоящо) давене в Созопол, бях повече от сигурен, че екипажът на „Евдокия“ бързаше за Варна не за друго, а защото там бяха техните семейства, техните близки и приятели и защото винаги е по-приятно да чакаш оправянето на времето в своето пристанище. За всичко това си струваше да влезеш в схватка с леда или със стихията на вятъра и морето.

Сега „Евдокия“ даде заден ход, после преден, пак заден и така, докато не обърна кърмата си към сбитите ледени камари. На заден ход бавно, бавно занавлиза в натрупаните ледени блокове. Борбата сигурно беше страшна, защото по ледената полоса „Евдокия“ оставяше „кървава“ следа — ледът изтриваше подводната боя на нейния стоманен корпус.

 

 

След цели четиринадесет години тая забравена, неосъзната и дълбоко съхранена в подсъзнанието ми „кървава“ диря изникна отново спонтанно в мен при една подобна ситуация, а именно:

Следващата не по-малко сурова зима беше зимата на 1941 — 1942 г., когато аз бях вече капитан на влекача „Раковски“. Сковаха се реките, сковаха се и пътищата. Дълбок сняг затрупа земята. Замръзна пак и морето. Замръзнали бяха и душите на хората. Далече на изток, по съветската земя бушуваше най-голямата, най-страшната, най-кървавата война. А у нас от десет месеца безчинстваха войските на Третия райх, подпомагани от нашето фашистко правителство. Магазините се опразниха. Започна да се чувства недостиг на хранителни продукти, на горива, на автомобилни гуми и какво ли още не. На всичко отгоре и този студ, този сняг, това замръзнало море! И един ден Созопол осъмна без хляб. Брашното се бе свършило, а единственият път между Бургас и Созопол бе затрупан с дебел, непроходим сняг. Кой знае как подухна и Южнякът. Подухна и поразмърда ледените блокове в залива. И някой се сетил за нашия „Раковски“, на който вече бях станал капитан. Натоварихме пет тона брашно на палубата. После с голям зор, в продължение на повече от три часа, разбутвайки ледените блокове, се добрахме до входния фар на пристанище Созопол. Добрахме се, но и запряхме. Допълнително натрупаните от Южняка ледени блокове в пристанището правеха невъзможно влизането. Брегът пред пристанищното управление почерня от посрещачи — хората чакаха с нетърпение за насъщния. Направих два–три опита да разбия леда, но безуспешно. И тогава си спомних някогашната „кървава“ диря на „Евдокия“. Започнах маневра да обърна кърмата на „Раковски“ срещу натрупания лед. Когато почти завършвах маневрата, от брега се чу сърцераздирателен стон на отчаяние. Хората бяха помислили, че си отивам. А после, когато корабният винт заработи с „пълен назад“ и започна да подмива парчетата лед и да ги изтласква покрай корпуса на „Раковски“, като заедно с това го въвличаше в ледената маса, от брега най-неочаквано се понесе възторжено българско „ура!“. Половин час по-късно, след като почти застанахме на кея, петте тона брашно бяха светкавично разтоварени и отнесени върху самарите на созополските магарета направо във фурната.

 

 

И така, на другия ден, понеделник, отново рано–рано осъмнах на кея в Бургас. Поради студа бяха ни разпуснали от училище. В басейна на пристанището по леда имаше замръзнали патици. Както си легнали вечерта, така си и замръзнали. Горките патици! Безсърдечни и зли момчета, че и възрастни, ги замеряха с камъни. Те пърхаха уплашено с криле. Някои все пак успяваха да се отскубнат от леда. Останалите нещастници все се намираше някой да ги улучи смъртоносно. И то напразно. Кой би се спуснал на леда да ги вземе? Зяпайки и съжалявайки патиците, неусетно стигнах до влекача „Левски“. На палубата му — много мъже в ловна форма и с пушки на ръце. Капитанът му вече беше излязъл на мостика. След малко корабчето се отдели от кея, използвайки обстоятелството, че разчупеният от големите кораби лед не се бе сковал здраво. „Левски“ зави и направи голяма дъга в басейна. Зад него се откриваше черната паст на водата. В нея започнаха да кацат патици. Много патици, цели орляци. Отзад прииждаха нови, а първите се преместваха напред, зад корабчето, защото разделеният лед бързаше да се скупчи отново. И тогава настъпи една птицебойна, която ме отврати от хората. Ловците стреляха и убиваха по 10 — 15 патици наведнъж. А патиците прииждат ли, прииждат, и кацат в топлата съживителна вода, сякаш не чуват гърмежите. „Левски“ затвори кръга и с бавен ход влезе в следата на разбития лед.

Птицебойната престана. Сега ловци и моряци, наведени зад борда, събираха мъртвите или смъртно ранени патици. Имаше също така хора, които, увлечени от величието на тая замръзнала пустиня, тръгваха по леда направо от плажа до остров Света Анастасия. И все се случваше някой да не се върне. Но на другия ден пак се явяваха „морски откриватели“. Аз към такава рискована постъпка дори не почувствах влечение. Много пъти съм се чудил, как не съм се включил тогава в числото на тези безумци. Впоследствие съм се решавал един–два пъти на къде по-големи, е, да речем, донякъде оправдани рискове.

Така или иначе, аз тогава не знаех и не можех да зная, че тези дни съм направил първата си неосъзната крачка към морето. Всичко, в крайна сметка, не остана невъзнаградено. Един ден учителят ни по български, старият и винаги намръщен, а понякога и пийнал Стефан Марков, ни даде за домашно да напишем съчинение „Замръзналото море“. След седмица господин Марков влезе в клас с домашните ни тетрадки под ръка. Постави тетрадките на катедрата и хвърли изпитателен поглед върху нас. Ние зачакахме умърлушено. После той строго каза:

— Баев да излезе пред класа.

Той извади моята тетрадка по български език. Аз изтръпнах. Учителят не само, че попийваше, но и побийваше. Подаде ми тетрадката и каза:

— Днес Баев ще ни прочете домашното си съчинение на тема „Морето замръзна“. То е написано най-художествено от всички ваши работи.