Баю Баев
Ние, българските моряци (13)

Нашият квартал

Още от Трипесковци знаехме от мама, че тати бил струпал една къщичка в Бургас. От тогавашния ни бургаски двор започваха лозята. Точно там по-късно направиха фабриката за моливи, а още по-късно построиха и новата телефонна централа. За нас тримата — за мен, средният ми брат Димитър и най-малкия ми брат Цвятко, който едва започваше петата си година, животът тук мина в труд, вече без място и време за волни игри. Сякаш изведнъж пораснахме.

Още с пристигането ни в Бургас нашият баща ни „повлече“ след себе си, както често се изразяваше мама. И ние, вместо да се катерим по дърветата, започнахме да се качваме по строителните скелета. Вместо да свличаме повет от сливите и трънаците, опъвахме въжето на скрипеца заедно с пълната с вар кофа.

Накратко — тъй отминаха ранните ни юношески години: лятно време по строежите, зиме — на училище и работа: поправка на дървени ръчни колички, собственост на ремизата. Дотолкова, доколкото можеше да се краде от нужното за учение време.

Нямам намерение да придавам на настоящите записки вид на личен дневник, но ми се струва, че ще трябва да отбелязвам по някоя и друга дата. Днес, преди да започна да пиша, поставих дата 01.01.1982 г. А вчера, като почиствах библиотеката си за Нова година, видях, че за последен път съм писал в тетрадката си на 20.12.1979 г. Че кога се изминаха покрай мен и през мен тези две въжишки години! Полюбопитстувах да разбера кога съм направил първото записване — 12.04.1970 г., и разбрах, че времето бързо и безвъзвратно минава. Трябва отново да се заема с моите записки.

Отначало мислех, че не е необходимо да пиша за нашия двор, за квартала и за някои от неговите хора. Но сега виждам, че ще трябва да кажа нещо и за това. Още повече, че нашите писатели, особено мемоаристите (без ни най-малко да се смятам за такъв), са длъжници на Бургас и на тогавашните и сегашни жители на този пристанищен град. Не само писателите, но и много други са длъжници на града. Във връзка с това искам да спомена следната история:

През 1964 г. при едно свое посещение в Бургас Пенчо Кубадински, тогава министър на транспорта, направи среща с бюрото на окръжния комитет на БКП. По това време аз бях заместник–началник на управление „Воден транспорт“. На тази среща той в непринуден разговор запита бургаските управници:

— Бихте ли могли да ми кажете с какво се отличава вашият град от другите градове на страната?

Последваха неясни, несигурни отговори:

— С нефтохимическия завод.

— Но такъв започна да се строи и в Плевен.

— С добива на медна руда.

— Но къде повече имат такъв добив в Пловдив, Кърджали, Елисейна.

— С вагоностроителния завод.

— Че в Дряново няма ли такъв?!… Вашият град е преди всичко морски град с корабоплаване, с риболов, но най-вече вие имате пристанище, за което, както виждам, никой не подозира дори, че съществува. Запомнете добре: това е вашата отлика от другите градове и това е най-голямото ваше задължение, ако искате да помогнете в строителството на нашата страна!

В Бургас дворът ни, заедно с къщата, се състоеше от 171 квадратни метра. Къщата заемаше повече от 45 кв. метра. Вътре имаше едно антренце, правено впоследствие от баща ми, една стая, отстояща само на 50 сантиметра над земята, а под нея имаше изба, дълбока един метър. По-късно я удълбочихме до 1,80 метра, като ние, децата, през деня след училище я подкопавахме, а вечерта тати метър по метър я подзиждаше. По-нататък следваха три стаички със землен под, а небето прозираше през керемидите. Ние се шегувахме, но и се гордеехме, че нашата къща приличала на влак: антрето беше скарата, голямата стая — локомотивът, а трите стаички — вагоните. В голямата стая (локомотива), която беше три на пет метра, се влизаше през първия „вагон“, а в трите „вагона“ направо от двора. Студеният зимен североизточен вятър така подвяваше под и през вратите, че колкото и да тлееше плочата на „циганската“ печка, ледът не слизаше от стените и от единственото ни столче. В двора имаше един трап „ковия“ за гасене на вар и два външни клозета. Имаше и две праскови, една черешка, една дюля и три асмички. И кой знае защо, на самата източна ограда имаше една черница, която растеше най-бързо. Освен това мама сееше боб, няколко домата и много, много цветя, от които и три храста рози. На всичко отгоре имаше и една купа сено. Общината ни отпусна пет декара место, на което си посадихме лозе, както мнозина други в местността Мадика. За обработването му, освен нашите човешки сили, помагаше и магарето, което бяхме настанили в последния „ж.п. вагон“. Такива бяха тогава и другите къщи и махали. Дори ще си позволя да кажа, че обитателите им бяха по-притеснени и от нас, освен тези пристанищни работници, които бяха каруцари. За коня и каруцата трябваше да има и дом, и плевня.

Нашето кварталче, което опираше до самите крайградски лозя, беше крайна част от големия квартал на Коджакафалията. Някакъв богаташ нараздал почти безплатно земята си, най-вече на пристанищните работници. Много ми се иска да кажа по няколко думи и за съседите ни. Почти всички работеха на пристанището и оттам идваше тяхното основно препитание. Казвам основно, защото в пристанището обикновено нямаше постоянна работа, нито пък по начало работата беше достатъчна за всички. Не би било безинтересно някой да се заеме да напише труд за това, как бургаската управа би съчетала работата на тези хора в пристанището със селската работа, и то предимно с лозарството. По моему това би била една много остроумна работа, осигуряваща добри условия за тези хора, както от държавата чрез пристанището, така и от собствениците (чорбаджиите) на лозята. В общи линии това би било организирано така: в зависимост от обема на работа в пристанището за определен период от време, най-много седмица, всеки работник да знае кога трябва да отиде на работа в пристанището. В действителност се работеше така: започваш работа и работиш до завършването на обработката на даден кораб. Така седмиците преминаваха в работа, но по-често, особено през лятото, и без работа. През останалите неработни дни всеки мислеше за себе си, как да се сговори с някой друг да свършат някоя друга работа. Тези, които имаха коне (каруцарите), оряха чуждите лозя или носеха вода за разтвора и същевременно пръскаха лозята против переноспората. А тези, които нямаха коне, режеха, копаеха или пръскаха лозята.

Родителите ни живееха задружно. Често си помагаха я с услуга, я с дребни заеми за хляб и други подобни. Понякога се събираха да отпразнуват някакво събитие или черковен празник. Почти нямаше случай на влошени отношения между жителите на квартала, с изключение на припламващите понякога моментни свади между жените, когато наливаха вода от общата и единствена в квартала чешма. По това време в Бургас нямаше достатъчно вода, затова чешмите се пускаха вечер за шест часа и чак през ден за 8 часа. Все пак трябва да подчертая, че този график се спазваше най-стриктно и зиме, и лете. Кварталът ни се населяваше предимно от тракийски бежанци. Баща ми беше попаднал сред тях съвсем случайно. През 1925 г. на два пъти придойдоха и македонци. Кварталът набъбна. Набъбнаха и безработните. Набъбнаха и бедните къщички. Мъжете и особено жените им се хванаха храбро за работа. Жените навлязоха в лозята на чорбаджиите като копачки. Тук бяха със семействата си и бежанците от Тракия — Стефан пъдаря с два коня и каруца, двамата баджанаци Никола Абаджията и Атанас Джомбата с по един кон и каруца, едно съвсем тихо гръцко семейство, чийто баща бе бръснар. По-нагоре — две роднински арменски семейства, многодетни и много шумни, бяха чешмеджии. До тях едно семейство прие за зет млад свещеник. До него беше двуетажната къща на двамата братя Апостолови, пристанищни работници. Зад нашата къща бе залепена къщата на две сестри от Клисура. Мъжете им бяха кротки пристанищни работници, но при всяка пратка се връщаха смъртно пияни. Жените им, всяка за себе си, след като настаняха мъжете си да легнат, първата им работа беше да пребарат джобовете им и да приберат това, което беше останало. Иначе не би могло и да бъде. Имаха по две–три деца и немощни майка и баща. До тях беше къщата на бай Христо Мавродиев, също с две деца и стари родители. И той имаше кон с каруца. До тях на мой съученик баща му бе купил къщичка за поостаналата му дъщеря и скоро я ожениха за още по-възрастен магазинер на кооперативен продоволствен магазин. До тях, почти до шосето за Айтос, бе двуетажната къща на бай Илия Ямболията, на всеки етаж с по стая и антре. Бай Илия бе пълен, тромав човек. Работеше като хамалин на пристанището. Беше много силен, макар и непохватен. Не друг, а той внасял във вагоните колети, бурета, сандъци и бали, тежащи по двеста-триста килограма. Той също имаше лозе в Мадика, непосредствено до нашето. Отглеждаше и безброй кокошки, но не в лозето. Беше си направил приспособления на ръкавите, на крачолите, че и на обувките, та като влезеше на работа в корабен хамбар или в пристанищен склад, вечер излизаше с по няколко кила жито или царевица. Кокошките го познаваха отдалече и, тичайки, го посрещаха. До Ямболията, до самото шосе за Айтос, беше къщата на бай Боню, немощен човек, наш съсед и по лозе. Лозето си обработваше бавно, бавно. Едва успяваше със също толкова слабо конче да подрежда единственото си лозенце, което бе едничкото му препитание. Жена му бе продавачка на кисело мляко, с което снабдяваше квартала. Над бай Боню беше къщата на ковача, който имаше двама сина, наши връстници — Яни и Коста. По-късно, когато с брат ми Димитър бяхме на работа в Созопол, Коста дойде с един приятел да се видим и да ни каже, че заминава за Испания. Ние помислихме, че се шегува, но той действително замина. Не се върна и не се разбра какво стана с него.

По-надолу по шосето някакъв лозар — Корадов, непрокопсан син на богаташ, вдигна голяма триетажна къща — отдолу хамбар за зърнени храни, а горе етаж и половина за живеене. По-късно външната мазилка направи баща ми с братчетата ми Димитър и Цвятко. Брат ми Димитър има снимка как и тримата работят по външната фасада на къщата. Въпросният непрокопсаник после си взе лека жена от хотел, но тя се оказа много свястна. Роди му и му отгледа две чудесни момчета. От долната страна на улица „Сан Стефано“ ние, децата, имахме и други приятели. Бащите им обаче не дружаха с нашите родители. Те бяха началник на пощата, бивш учител, някакъв пенсионер, един землемер и други.

На север, между нас и Ямболията, бе къщата на Александър Вълканов. Двуетажна къщичка, неизмазана и неугледна. Бай Александър също работеше в пристанището. Беше тих и услужлив човек. Имаше пет деца — момичета. По това време най-малкото беше на годинка. Същото това момиченце след тридесетина години стана съпруга на началника на управление „Воден транспорт“ Станко Стоилов. Тогава ние малко знаехме за живота на възрастните, но останахме много изненадани, когато научихме, че бай Сашо е запрян заедно с други другари на остров Света Анастасия. Още по-изненадани бяхме, когато научихме, че бай Сашо и другарите му вързали стражарите си и с лодка избягали от острова. По-късно ореолът на бай Сашо стигна неизмеримата си и недостижима връхна точка в детските ни души, когато възрастните тайнствено и със задоволство си шепнеха един на друг: „Александър се обадил от Русия“. Ще спомена тук само, че бай Сашо не се завърна. Там починал. Жена му изгледа децата си, като кърпеше чували в пристанищните складове. Какво ти изгледа? От петтях деца трите умряха, още преди да достигнат юношеска възраст.

Най-отгоре, досами моливената фабрика, бе къщата на директора на мъжката гимназия Димитър Цвятков. Той се бе женил втори път. Първата му жена бе умряла. Имаше две деца от нея — момиче и момче, а от втората — момиче. Ние не обичахме жена му, защото мислехме, че тя не се грижи за заварените деца, а те бяха добри. Този човек, макар и директор на гимназия, при това чудесен преподавател по математика, не преживяваше кой знае колко по-добре от нас. Синът му Стефан често идваше у нас. Той бе връстник на по-малкия ми брат Цвятко. Знаеше много приказки и умееше добре да ги разказва. Винаги бе със скъсани чорапи, та понякога мама му ги закърпваше.

Аз вече споменах, че голяма част от времето ни за учене отиваше в помощ на родителите ни, но намирахме и не малко време за игри. Най-много обичахме да си правим звезди — хвърчила. За тая забавна игра много ни помагаше ежедневният морски бриз. Пускахме ги денем и вечер, до затихването на следобедния бриз. И не само ние, но и децата из целия град. Мнозина се бяхме изхитрили дори вечер да ги издигаме със запалени фенерчета. Истински небесни, но подвижни звезди. Красота и гордост! Не всеки умееше да прави това. За това пък някои от друг квартал умееха и често успяваха да ни крадат звездите, и то тогава, когато те биваха във въздуха. Хей така, пред нас. Играехме устремно, без разлика между момчета и момичета.

В нашето кварталче пред очите ни построиха и пуснаха моливната фабрика. Тя започна да опушва квартала, къщите ни, самите нас. Но тогава никой не обръщаше внимание.

Няма да сбъркам, ако кажа, че нашето кварталче, заедно с квартала на Коджакафалията даваха тогава облик на пристанищния град. Що се отнася до мен, едно от нещата, които ме тласнаха по-късно към морето, е и фактът, че почти всички жители на квартала бяха задължени да се абонират за списание „Народен морски сговор“. Повечето от хората не го четяха. Използваха го за обвивна хартия. Но аз го имах под ръка и с негова помощ можех да „надникна“ в чудесата на морето.