Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Удържана победа над митницата

Човек можеше да се възгордее, да се поперчи с постижението си. Но изглежда, че аз вече бях напипал болното място на пристанището и никак не ми се щеше да го подминавам. Трябваше да се променят редица неща и порядки в пристанището. На първо време трябваше да се започне с митницата.

Въпреки че напоследък, още в Бургас, бях навлязъл в неутрални респективни „води“, митницата с нейните институции и закони винаги ми се е струвала като някакво митическо всесилно същество. Даже по него време ми изглеждаше, че и самите митничари от горе до долу имат същото самочувствие. Още в Бургас, при разтоварването на корабите, бях забелязал една много „смешна“ аномалия. Разтоварват се, да речем, лимони в сандъци или смокини в чували. Двама-трима работника са в хамбара на гемията. Други четири–пет пренасят на гръб с прословутия самар по един или два колета. Изнасят ги от гемията и само на 5 — 6 метра спират пред вратата на митническата магазия. Там ги чакат две двойки други работници. Първата двойка поема товара от самара и го слага на земята. Другата двойка веднага го вдига и го поставя на гърба на друг преносвач, който го внася в магазията.

Същият факт ме учуди в лондонското пристанище през 1969 г. Разтоварвахме сух лук в кутии по пет килограма. Разтоварвахме го от кораба с корабните стрели — 30 картона на сапан. Пред кораба на кея го товареха на ръчни двуколни колички по пет картона и на тридесетина метра го прехвърляха на други ръчни колички, за да го внесат в магазията. Разликата се състоеше само в това, че работниците, морски и речни, имаха два отделни профсъюза. На въпроса ми защо е това излишно претоварене и не може ли товарът да се пренесе направо от кораба в склада, получих от англичаните следния отговор:

— Не може. Ние сме дотук. А оттук са митническите работници.

— Как, не сте ли всички от преносната служба на пристанището?

— Всички сме. Но от кея стоката става митническа и затова се претоварва.

Гледай ти, четири души стоят изправени на кея. Снемат и вдигат товарите. Хабят сили и получават заплата на вятъра. Същото бе и във Варна. И още едно обстоятелство. Митницата имаше към тридесет души въоръжени с пушки стражари. А за пристанището — нищо. А така, значи. У когото е оръжието, у него е и несъкрушимият с нищо авторитет.

 

 

Започнал бях да въвеждам „оперативно“ планиране на претоварната работа в пристанище Варна. Веднага разбрах, че в пристанището има друг хазяин, и то със стари навици и порядки. Митницата се изпречи срещу усилията ми за подобряване на работата в пристанището. Например, от вечерта сме определили от кой кораб с какво и къде да се разтоварва. Сутринта разставяме работниците, а митничарите не отварят магазията. Чакаме, губим време, разправяме се. На началника на митницата или на някой друг митничар му хрумнало днес да експедира някоя стока. Пристанището нищо не знае за това. Опитах на два–три пъти да се споразумея с началника на митницата Ганчо Русев. По-късно го приехме в София за началник на складовата ни служба, а той си знае своето. Рита и хич не иска да чуе за моите „фантазии“. Аз пък, вместо да си гледам спокойствието като него, реших да се боря. Поставих въпроса пред стопанския отдел при градския комитет на БКП. Исках да се решат с митницата няколко въпроса. Основният беше складовете да се предадат на пристанището и то да се разпорежда в кой склад какво да се складира, а митницата само да упражнява митнически надзор над стоките. Ганчо Русев отначало отказваше въобще да преговаря с мен, но градският комитет го натисна и на третата среща подписахме двустранно споразумение за работа в пристанището. Самочувствието на митническото ръководство се понижи, но нивото на работата в пристанището се подобри.