Баю Баев
Ние, българските моряци (124)

Елтехникът Марчо

Пътуваме под баласт — празни — за Куба. Предстои ни да товарим нерафинирана захар от Матанзас. През нощта, 48 часа преди пристигането ни, третият механик включва по свое усмотрение, без задължителното от мостика нареждане, баластната помпа и започва изхвърлянето на баластната вода — първо от танк №1, после от танк №2 и т.н. На сутринта елтехникът Марчо се спуска в хидравличното отделение, за да провери готовността на хидравличните машини, които ще са ни необходими за отваряне на хамбарите в Матанзас. Спуска се и нагазва във вода. От къде ли би могла да дойде тая вода? Веднага уведомява мостика.

При проверката се установи, че водата е дошла от левия подпалубен тунел, в който също се оказа, че има вода, а как е влязла в тунела? Палубният боцман и дърводелецът влязоха в тунела с газов предпазен фенер. След десетина минути се зададоха откъм бака. До средата на тунела газили във вода. В останалата част нямало вода. Затварящата предната част на тунела клапа била повредена и стояла отворена. А това значеше, че при едно от големите вълнения при ровенето на кораба в морето, когато е възможно да влезе вода в коридора на бака, водата е влязла през отвора на коридора и е останала в него. Това се потвърди и от факта, че другият край на тунела се оказа запушен от изхвърляни в него кой знае откога най-различни отпадъци. При изпомпването през нощта на първите и втори баластни танкове корабът получава значителен положителен диферент и намиращата се в тунела вода тръгва към машинното отделение, но там изходът е запушен и тя, като прескача през ниското комингсче, навлиза в хидравличното помещение, залива двата елмотора и ги изважда от строя. От мостика виждам старпома Янчо да си блъска с юмруци главата и да се вайка:

— Стана тя, каквато стана! Отиде конят в реката! С какво ще отворим капаците в Матанзас? Там няма никакви подемни кранове!

Тогава Марчо, чийто глас никога преди не се чуваше, му казва:

— Стига си се вманиачавал! Ще ги отворим!

— Как? Как така ще ги отворим?

— Ще ги отворим, ти само не крякай!

За Марчо бях чувал, че като член на приемателна комисия при получаване на строени в Япония наши кораби имало случаи, когато респектирал японските електромеханици, затова сега се задоволих само с неговото „Ще ги отворим“. И ги отворихме. Машинната команда демонтира двата елмотора. С големи мъки ги извадиха през тесния люк и ги пренесоха по палубата и внесоха върху скарите на машинното отделение.

Марчо ги разглоби, почиства, маза с някакъв специалитет, суши и чак когато заставахме на кея в Матанзас, първият елдвигател показа успешна проба. Положението беше спасено.

Още две думички за Марчо, по-точно за неговото „хоби“.

При едно от отплаванията ни от Мурманск на борда се появи съвсем младо, безстопанствено куче. С него се зае Марчо, който забрани всякакъв контакт на когото и да било с кучето. Започна упорита дресировка по програма. Гледах го как довежда кучето до бяс. Очите на животното от злоба ставаха стоманеносиви и в такъв момент Марчо пъхаше ръката си в устата му. Когато видях за първи път тоя номер, помислих, че Марчо нещо се попрестарава и че с ръката му е свършено.

За триседмичния преход до Бургас кучето наедря, а Марчо приключи напълно с обучението му. Още със заставането ни на кея в Бургас кучето се спря на горната площадка на трапа и щом първият член на пристанищната контролна комисия стъпи на долната площадка, то зловещо залая и хукна през глава по трапа с намерение да разкъса „неканения“ посетител. Спря го Марчо само с едно едва забележимо помахване на дланта си. За съжаление това куче не можахме да го „осиновим“. Нямаше акт за раждане, нито документ някакъв.