Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Екскурзия в Манила

В Манила… И сега, след толкова видяно, чуто и преживяно, точно сега, когато се намирахме от другата страна на света да не можем да надникнем ако не на Филипините, то поне в Манила! Това аз не можех да го оставя току-така. Най-после — успех. Разрешението за толкова желаната екскурзия в Манила бе извоювано, макар и в последния ден на престоя ни там. Оставих една трета от екипажа на кораба, а имаше и да се дотоварят още стотина тона тютюн. Ние, екскурзиантите, отплавахме на брега с лодката на агенцията. Там ни чакаше 48 местен великолепен автобус, собственост на частно туристическо бюро. Ние бяхме двадесет и двама. Пред автобуса любезно ни посрещна засмяна млада екскурзоводка. За наше учудване в автобуса заварихме петнадесетина млади господа, които бяха насядали кой където намери, така че и ние трябваше да се разпръснем по един, по двама между тях. Екскурзоводката вече бе почувствала нашето учудване, когато аз я попитах:

— Какви са тези млади господа? И те ли са екскурзианти като нас? От кой кораб са?

— Не, не са от кораб. Не са и точно екскурзианти. Научили, че ще има екскурзия с български моряци, и изявиха желание да се запознаят с вас и да ви правят компания.

— Много мило от тяхна и от Ваша страна, само че…

— Моля, нещо да не сме сбъркали?

— Няма нищо, само че ако бяхте ни предупредили, щяхме да им донесем по едно наше сувенирче за спомен от България. И още нещо — нашите момчета почти не знаят английски.

— Нека това не Ви смущава. Те с удоволствие биха отговаряли на ваши въпроси, въпреки езиковата бариера.

Резултатът от всичко това бе, че нашите момчета през цялото време се държаха с любознателните млади филипински мъже така, сякаш те не бяха в автобуса.

Докато ние — аз, старпомът и политкомът — чакахме нашите хора да се настанят, при нас дойде главният механик Лазар Филипов Москов, „Дядката“ на нашия 31–ви випуск на Морското Училище. Дойде, спря се, понаведе по навик глава наляво с брада, сочеща между рамото и гърлото му, и с типичното си неясно хихикане ни каза:

— Кой ще ми обясни това изява на любознателен интерес ли е или на неудоволствие? — и продължи: — Виждам, много добре виждам. Важим, много важим, щом на всекиго от нас поставиха по едно филипинско ченге.

Качихме се и ние. Екскурзоводката ни поведе по шумните, пренаселени улици на Манила. Спряхме, без да слизаме, пред Американската легация — един голям, монолитен, безвкусен в архитектурно отношение паралелепипед. Цялата му фасада — плетена решетка от разтегнати шестогранни прозорци, вбити един в друг. Сградата бе построена на самия морски бряг с лице към морето, а от другата страна, откъм улицата, имаше малък, но пищен парк с екзотични дървета и цветя. Дърветата бяха художествено оформени, с подрязани клони.

После разгледахме „Luneta park“ с наземния часовник, чийто диаметър на циферблата беше 30 метра. Обрамчен бе с кръгла рамка от нискостеблен зелен храст. Самият циферблат се състоеше от два кръга — външен и вътрешен. Вътрешният бе застлан с бели петунии, над които се движеха двете стрелки на часовника. Външният бе покрит с тъмночервени камъчета, сред които бяха засадени цифрите — също нискостеблени храсти, но по-тъмнозелени от периферията. Стрелките бяха бели, стоманени, дълги около 12 метра всяка. За да се балансира тежестта им, осовата линия за прикрепването им към механизма на часовника делеше всяка една в отношение едно към четири. В съседство с „Luneta park“ е Китайската градина с чудесно оформена в китайски стил входна арка. Попътно, без да спираме, екскурзоводката ни показваше административните сгради на Манила. Изненада ни фактът, че Манила не била официалната столица на Филипините, но всъщност политическият и стопански живот бил съсредоточен там.

Минахме по главната магистрала на града. Смайваща картина. Коли, коли — всякакъв вид марки и произход, една до друга. Истинска жива река. Преобладаваха американските военни джипове, извадени от армията и разпродадени. Голяма част от тях бяха преустроени на открити платформи, набързо и евтино приспособени за пътнически и товарни таксита. Пътническите таксита бяха препълнени с хора. В средата на платформата пътниците стояха прави, хванати един за друг, а по периферията й бяха насядали с провесени навън крака. Гледаш и се чудиш. Всеки кара бясно и мени платна и посоки, когато си ще. Тук–там някой регулировчик или по-точно очевидец, ако стане катастрофа. Гледаш и се чудиш как тоя мравуняк не се е изпотрошил. И дим, отровен синкав дим над цялата автомобилна вакханалия. Личи си, че тук никой не мисли за пагубното въздействие върху околната среда. Нашият автобус също се включи в тоя мравуняк. Как караше нашият шофьор, той сам си знаеше.

Излязохме на широк асфалтиран път, нещо като автомагистрала. Отидохме на военното гробище. Слязохме. Екскурзоводката ни поведе към Пантеона. Това бяха две мраморни полудъги — вътрешна и външна — високи три метра, издигнати на кръгъл мозаечен пиедестал. На вътрешните им стени със златни букви, изсечени в мрамора, бяха написани имената на погребаните тук борци за освобождението на Филипините — 36000 на брой, и то от всички националности по света. Гробището беше едно зелено поле, осеяно с еднотипни беломраморни кръстове, всеки поставен пред обрамчен също в бяло гроб.

От гробището отидохме в старата вилна зона на града. Залесени, добре поддържани вилни парцели, с най-различни дървета, храсти и цветя, много цветя. „Скромни“ вили по на два и три етажа.

После… после в новата вилна зона. Вили, вили, бели, мраморни, мозаечни, във всички нюанси на цветовата гама. Всевъзможни форми и стилове, с по 500 — 600 метра застроена площ, с шикарно оформени навеси за автомобилите — за всеки член на семейството по един.

Екскурзоводката обяви края на екскурзията и ни покани всички да посетим и разгледаме една къща за сувенири, където щели да ни почерпят с по една бира „Сан Мишел“ и където можехме да си купим най-различни сувенири, изработени от филипински занаятчии.

Върнахме се обратно по друг път. Тук видяхме другата Манила. Стотина метра широка ивица застояла вода покрай самия път. Беше поне пет-шест километра дълга. И в нея — истински осъвременени наколни жилища. Някой забил във водата няколко греди, обковал ги, с каквото могъл, и си направил „жилище“. Друг понадил две греди от единия съсед и три–четири от другия, и си направил „къща“, по-точно някаква колиба над тях. Трети също, но по-нагоре. Така поне на десетина метра височина. Как живеят тия хора тук? Можете ли да си представите битовите им условия? Откъде взимат вода до петия етаж, без какъвто и да било водопровод? А отходните води? Боже, опази!

Всъщност, това бе истинската Манила. Манила на бедния, безимотен трудов народ — бесният, хвърчащ във всички посоки поток от още по-бесни джипове с насядали в тях хора, с провесени навън крака, и съвременните наколни жилища, украсени с набързо изпрано, износено и протрито пране.

Посетихме сувенирната къща. Тук имаше всичко. Имаше занаятчийско изкуство от изтока и запада, най-причудливи неща, художествено изпълнени. Всеки си купи по нещо за спомен. Аз си купих настолна нощна лампа, изработена от два филипински рапана. Тук те са с особена форма и са чудно красиви. Моско пък си купи една бъчвичка, голяма колкото бирена чаша, но с капак и бутонче. Натиснеш ли бутончето, веднага изскача един уродлив, прегърбен, но с наперен атрибут мръсник. И накрая, както често се случва с мен — сигурно вече сте се досетили — се оказа, че не бях завел хората в сувенирната къща, която бях обещал да посетим, а в съвсем друга.

 

 

Най-после часът за отплаване настъпи. Трябваше да реша мога ли и как да се придвижа до Сингапур с почти нулева метацентрична височина. Следях отблизо ежедневните метеосводки за отделните райони на Южното китайско море, особено югозападната му част. Тук се зараждат и бушуват прочутите в цял свят филипински тайфуни, а пътят до Сингапур е цели пет дни. Накрая реших: ще направя едно малко изгъване на генералния курс, като мина постепенно покрай югоизточните брегове на Южно китайско море. Така в случай на предупреждение за зараждащ се тайфун бих успял своевременно да намеря някое заливче за прикритие по крайбрежието на остров Калимантан.

Отплавахме при добро време. Прогнозата обещаваше обстановка без промяна. И така — цели пет дни ни вятър, ни вълни. След обед на петия ден се закотвихме пред Сингапур. Тук щяхме да вземем гориво и вода, а това щеше да подобри и устойчивостта на кораба.