Баю Баев
Ние, българските моряци (11)

Въздействието на книгата (1920 г.)

За пръв път видях и чух да свири грамофон, когато бях на пет или шест години. По-точно видях отдалече голямата му фуния в кръчмата. Много ми се искаше да вляза там, та да видя кой се крие под масата и пее във фунията. Вечерта баба ми обясни, че това била машина, която пеела сама. На въпроса ми „как така?“ тя авторитетно отговори: „Вътре има поставена перушина. Тя кара машината да свири“. Гледай ти чудеса!

Година по-късно за пръв път видях далеч през реката, по пътя надолу, един човек да лети, а под него нещо страшно бръмчеше. Човекът не направи и стотина метра и се сгромоляса във върбалака, който растеше около вадата, започваща от яза. Реката беше придошла и ние не можахме да я прецапаме, та да видим какво беше това чудо. Далечният ми братовчед Юрдан беше по-отракан (ходил беше вече в Русчук) и побърза да ни осветли: „Това е колело, което върви само“. Гледай ти — ново чудо!

По-късно в кръчмата, която беше точно срещу нашата къща, дошли двама габровци с кола, която вървяла сама. Баба и тук беше най-многознайната. На младини един ездач на кола с две колела я съборил и й счупил ръката, която оттогава бе останала малко саката. И тя постанови: „Не ходете там. Тези коли замерат с камъни, като мечките“. Ново чудо! Ние все пак не се стърпяхме и отидохме. В паметта ми е останал само синият цвят на колата. Най-отпред имаше едно плоско стъкло, сложено да не им духа вятър.

Но от всички чудеса най-голямото, с което впрочем и най-рано се сблъсках, беше книгата. Това беше един сборник с български народни песни. Имаше и сръбски песни и, навярно, и поезии от Ботев, Славейков, Каравелов и други. От двата края на книгата бяха откъснати листа, вероятно за свиване на цигари. На формат беше малка, но много дебела. Сигурно някога е била подвързана, защото колите й бяха съшити като за подвързия. Разбира се, за всичко това се сетих по-късно, когато вече тая книга се беше изгубила, за което много съжалявам.

Почти всяка вечер мама, след като ни настанеше да спим, откачаше лампата от стената, поставяше я на единствения стол, взимаше книгата, коленичеше на земята и започваше да я чете. Мама четеше много особено, почти сричаше. Не четеше, а сякаш пееше. Така продължи да чете до края на живота си. Тогава аз много обичах да я слушам, макар че от това четене не всичко разбирах. Не ми беше ясно и друго — как мама измисля такива интересни приказки, като гледа в тая грозна, пък и страшна книга. Казвам „страшна“, защото в нея имаше няколко човешки глави — портрети с едни такива много страшни мустаци. Особено се плашех от един, който беше в средата на книгата. Аз не я пипах, но когато мама я прелистваше, съм го виждал как се блещи. Един ден реших — страх, не страх — да го скъсам. Сега му беше времето — докато не се е върнала мама. Набрах кураж и миг след това страшният мустакерчо напълни шепата ми, смачкан на топка. Смачках го, защото още ме беше страх. Затова и веднага го натъпках между шкафа и стената. Много по-късно, когато разбрах, че на тоя свят имало и поети, бях почти уверен, че съм ликвидирал не друг, а народния поет Иван Вазов.

Скоро след този случай станах ученик. Започнах да се уча на плоча, както всички деца по това време. Плочата ми купиха на вехто. В единия край беше пропукана. Лицето и редовете бяха издраскани. Вероятно бившият й собственик бе драскал по нея с чорапена кука, вместо с калем. Много я мразех и я дочупих, като на връщане от училище я прехвърлях през долчинките.

Във второ и трето отделение мама ми даде пари да се абонирам за „Светулка“. Горката мама! Първият абонамент го изкопчих с едно ведро сълзи, а за втория мама бе приготвила парите предварително. Четяхме и препрочитахме книжките и тя, и аз.

Веднъж учителката във второ отделение ни предложи да се запишем за една много интересна книжка. Записах се само аз. След две седмици учителката ми я пусна в ръцете, както си седях на стъпалата пред училището, без дори да ми продума. Вероятно не е искала да ме вдига от мястото ми. А книгата като книжка ли беше?!… Далеч от тук имало далечен свят, където живеели странни хора. Хранели се само с риба, а къщите си правели от лед. Просто да не повярва човек!