Баю Баев
Ние, българските моряци (18)

Единично обучение (1931 г.)

И така, на 12 август 1931 г., в двора на 8–ми пехотен полк, където се помещаваше Морското училище по онова време, си скатахме ученическите куртки и панталони и навлякохме съвсем нови моряшки робошки от син док. Дадоха ни и летни фуражки, но още без ленти. След ден–два ни дадоха и по една пушка. Започнаха единичните обучения. Ученията се водеха на плаца, в съседство с казармата в североизточна посока към отводния предпазен канал. Днес там има цял жилищен квартал.

За първите дни в училището искам да се спра на два–три основни въпроса, в които се боя, че ще преплета и по-късни събития:

• първо, за битовите условия

• второ, за първите ни командири

• трето, за другарите ми — съвипускници.

Настаниха ни в едното от двете спални помещения, източното към пътя. И то в половината към прозорците. В другата половина — новопостъпилите заедно с нас на Морските специални школи. Хранехме се в приземния етаж. Кухнята беше непосредствено до трапезарията. Отделяше я масивна стена, в която беше избит малък прозорец за подаване на посудата и храната.

Всичко това ми направи поразяващо впечатление в много направления. Спалното помещение, освен с големите си размери, ме порази и с паркетния си под, какъвто аз бях виждал един–единствен път в Бургас в новостроящата се къща на един майор, и то в момент, когато баща ми редеше малките дъсчици в подовата настилка. Тоя паркет изглеждаше съвсем нов, лъщеше и дори в него се отразяваше едно голямо, поставено в рамка, високо колкото човешки бой огледало.

Спалнята имаше три врати — към учебните помещения, към съседното спално помещение и към коридора, през който се отиваше към умивалниците и за плаца пред трапезарията. По двете страни на спалното помещение, по четири в блок, бяха наредени леглата — железни, застлани, а над възглавниците на предното табло бе прикачена по една отлята от чугун и боядисана в бяло котвичка, без колело. Тогава възпитаниците на Училището носеха такава котвичка, но със зъбчато колело, пришита на левия ръкав.

В средата, от двете страни на пътеката, опрени о леглата и наредени като на шпалир, се перчеха със своята чистота и лъщяща полировка скоклести нощни шкафчета. За всеки възпитаник — по едно шкафче. Между впрочем, тези шкафчета, покрай красотата и удобствата си, отначало ни създаваха много неприятности и трудности и станаха причина за не едно и две дисциплинарни наказания. В края на краищата отдельонните ни командири ни научиха да ги подреждаме така, както и най-претенциозната домакиня не би могла да подреди своя гардероб със съответното бельо. Спомням си, че най-бързо и най-добре свикна да реди шкафчето си Георги Генчев — Таука.

Спалнята се осветяваше от два изковани от желязо полилея с по шест силно светещи лампи. Тук, в училището, аз за пръв път имах възможност да ползвам електрическо осветление. По повод на това ще кажа, че по коледните празници си отидох в отпуск и газовата лампа с нейната мижеща светлина ми се видяха допотопни.

Нощем спалното ни помещение се осветяваше от една стенна електрическа лампа. Под нея бе монтиран и един учебен морзов ключ. Той бе съвсем примитивен, в смисъл, че бе необезопасен, и аз често като дневален, когато сънят ме натегнеше силно, отивах до него и пипвах с два пръста, а понякога и с двете си ръце двете му клеми. През ръцете ми протичаше ток, който за известно време ми поотваряше затварящите се за сън очи.

На същия етаж в източното крило беше и нашата учебна стая с югозападно изложение, а преди нея беше стаята на мореходците. От другата страна на коридора беше стаята на възпитателите, а в югоизточния ъгъл беше стаята на първокурсниците. Срещу стаята на възпитателите имаше мозаечно стълбище, което надолу водеше към двора и за вътрешния вход към столовата, а нагоре за чертожния салон, за учебната стая на третия курс, за учебната стая на висшия корабоначалнически курс и, още по-нагоре, за тавана. Пирамидата за оръжието се намираше в коридора и заемаше цялата му по-голяма стена. Коридорът имаше формата на буквата „Г“. Тук вторият курс поддържаше дневалство за охрана на пушките. Ние пък, първокурсниците, като дневални — свободни от наряд, трябваше да донасяме от склада, отстоящ на двеста и петдесет метра, въглища за четирите печки — по две за двете спални помещения, да поддържаме огъня в тях и да ги изчистваме сутрин. Метяхме и почиствахме помещенията и коридорите, чистехме умивалниците и клозетите. Два пъти месечно давахме караул по гарнизона в окръжния затвор и в народната банка. Въобще, капнал за сън и с измръзнали ръце и крака, свободният от наряд дневален влиза в клас. И, не дай боже, да сгазиш нещо лука! Като ти друснат един, два, че и три наряда подред, иди, че се оправяй. Но все пак се справяхме. Справяхме се, растяхме и възмъжавахме.

Столовата, паркетът и нощните шкафчета в спалните помещения бяха гордостта на училищното ръководство, а за нас цял разкош. И наистина, дотогава подът и спалните помещения били покрити с изгнили, изпочупени, разкривени дъски. Храната се донасяла от самите ученици в баки от полковата кухня. През зимата храната пристигала съвсем изстинала, разсипана в традиционното войнишко канче. Хранели се прави, при съвсем примитивни условия. Отходните места били на 300 — 400 метра от спалните.

Сега столовата беше с мозаечен под. В две редици бяха разположени големи, стабилни маси за по дванадесет души, застлани с чисти, бели, ленени покривки. Храната се получаваше направо от кухнята от съответните дежурни по маса. Тук тя се разсипваше в отделни чинии за всяко ястие. Сутрин обикновено закусвахме с чай и сирене или кашкавал. Понякога сервираха макарони, но ние не ги обичахме. За обед винаги ни даваха по три блюда, а за вечеря — едно ястие и чинийка кисело мляко. Готвачът бай Борис беше най-добрият военен готвач, сигурни бяхме в това. Каква само мусака изпипваше! А за боба, приготвен от него, да не говорим. Чудо боб!