Баю Баев
Ние, българските моряци (156)

Капитанство

Първият ми рейс като капитан на кораб беше с м/к „София“. Рейсът започна още от самото начало при лошо море. Отивахме от Бургас за пристанищата на Западна Европа. Още първата вечер след излизането ни от Бургас нагазихме в гъста мъгла. Единият радар не работеше, а вторият час след включването му също загасна. С всеки час положението ставаше все по-опасно — наближавахме Босфора, а никак не бяхме сигурни в мястото на кораба. Не издържах и легнах на обратен курс — ще чакам или мъглата да се раздигне, или поне да изгрее слънцето. Срещнахме кораб, който се движеше на обратен на нашия курс. Това все пак е нещо: движим се горе–долу по правилен път, но това е вярно при условие, че насрещният кораб идва от Бургас или от Варна и че върви по курса си. Половин час след като срещнахме кораба, легнах наново на курса за Босфора. Не се мина много и отново се срещнахме с кораба. Това пък значеше, че и той не е сигурен в мястото си. Значи и той като нас шари в морето като патка в мъгла.

Не бяха се минали и петнадесет минути след втората среща с кораба, и сякаш някой титан махна с невидима ръка и обра мъглата пред нас. Изтръпнах. На по-малко от миля пред нас бе Азиатският бряг. Какъв късмет. Вдясно почти до борда проблясваше фарът Румели. Откри се вляво и фарът на Анадоли. Движейки се и маневрирайки в мъглата, бяхме се отклонили цели пет мили от обичайното място за влизане в Босфора. Навлязох в Босфора, който блестеше с хиляди улични, жилищни и рекламни светлини, сред които трудно се откриват фаровете и светещите шамандури, поставени, за да помагат при преминаването на Босфора. Дойде време да завиваме надясно към Буюк дере, заповядах на рулевия „дясно на борд“ и се взрях в бинокъла… Стори ми се, че корабът ни завива необичайно бавно надясно. Повторих „дясно на борд“. Рулевият отсече: „Ес, имам дясно на борд“, а пред мен в бинокъла на 80 — 100 метра преминава настръхнал в тъмното, скалист бряг, който не свършва. Погледнах зелената дъгичка на екселометъра — стои на половина. Бързо посегнах през ръцете на рулевоя и превъртях колелцето надясно до отказ. Зелената дъгичка прерасна в полукръг.

— Защо не даде дясно на борд — питам рулевия, а той:

— Мислех, че с полудясно на борд ще преминем.

Скали и кораб се разминаха, без да се слеят в едно.

Мислел… В този рейс той беше за първи път рулеви. Какво да го правя? Премълчах си, но за мен това си беше урок.

В Буюк дере спряхме, без да заставаме на котва. Дойде контролата. След половин час лодката с контролата отплава, а ние продължихме пътя си.

Стоя изправен пред ветропредпазния парапет на лявото крило на мостика и уж гледам за всичко: мъчно намиращите се с очи и бинокъл единични, мигащи светлини, различни по цвят и период на проблясване, на фаровете и на разхвърляните сред хилядите светлини оградни шамандури, определящи от далече пътя на корабите през Босфора. Следя за курса на насрещните и пресичащи пътя ни кораби и шаркети. Гледам ги, следя отличителните им светлини, съпоставям пътя им с пътя на нашия кораб и при нужда за безопасно разминаване командвам малки отклонения от курса, а в ума ми е все тая, слава богу, несбъднала се прегръдка на кораб и скали.

Все пак, така или иначе излиза, че започва да ме бива като капитан. Де да видим какво ме чака напред.