Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Бягството (1922 г.)

Макар че минавахме за добри деца и ученици, както се вижда, доста бели правехме на хората, особено по градините и папурищата, пък и къде ли не.

Околният свят, непознат още за нас, започваше да ни интригува. Какво ли има, какво ли се крие зад извисилите се в небето планински вериги и върхове? Имаше над селото ни една височина. Близко под нея имахме нивица със седемнадесет сливови дървета. Височината се казваше „Висока круша“, въпреки че там вече нямаше никаква круша. Веднъж, когато бяхме излезли там на паша, при силен вятър, идващ откъм балкана, чухме далечен басов, провлечен тътен. Какво ли бе това?

Селският говедар Иван, за когото стана вече дума, каза:

— Това е голямата камбана на село Шипка. То е оттатък, зад Балкана.

Освен това често чувахме възрастните да казват, че нещо станало на друма. Например кон паднал в пропастта, както си вървял по друма. Нещо го уплашило. Или пък в манастирската гора мечка изяла крава. В букака намерили еди-кого си, обесен на букачка, целият изкълван от гарвани. Чудесии, чудесии и страхотии, колкото щеш, страшни, но и загадъчно мамещи детското въображение.

По това време бях ходил няколко пъти до Габрово с мама и един път с тати. Водеше ме да ми вадят зъб. В града на едно каменно стълбище той натисна до вратата едно копче. Почака малко. После пак го натисна, но по-силно. Пак почака и ме хвана за ръката (това много рядко се случваше) и ме поведе. Отидохме в някаква тъкачна фабрика. Навярно е била „Калпазанка“. Умът ми се взе. От шум си запуших ушите с ръце. След малко баща ми се върна с един човек. Той ми погледна зъба и каза: „Добре“. Влязохме в някаква стаичка с грамаден вътрешен прозорец. Човекът бръкна в едно чекмедже и извади няколко клещи, по-различни от тези, с които баща ми вадеше пирони. С едни от тях текстилният майстор ми извади зъба.

До село Нова махала, където имах леля, бях ходил сам, но трудно намирах къщата й. До баба в село Поток знаех добре пътя. До Соколския манастир също. Дори веднъж на събора на храма „Света Богородица“ мама ме пусна да отида сам. Един ден ме пратиха да отида до тайнствения за мен друм, на който аз още не бях стъпвал, трябваше да заведа някаква коза до стадото й. Скитах два–три часа с нея из балкана и като не срещнах ни човек, ни мечка, се уплаших да не загубя и себе си, и козата, и се върнах. Това бяха познанията ми за заобикалящия ме свят.

Веднъж отидохме да пасем стадото край реката. Там имаше нива, засадена с папур. В долния й край до сами синора, но все пак в папура, видяхме грейнали пет–шест слънца. Грейнали така, че ни смаяха. Не бяхме виждали такова чудо. Селският говедар, няколко години по-голям от нас, който много знаеше (макар че едва бе могъл да изкара второ отделение), ни каза, че това било слънчоглед. От стъблото му ставали много хубави кавали. И докато се усетя, той, брат ми Димитър и братовчед ми Юрдан съсякоха слънчогледа. Кавали, разбира се, не можахме да си направим. Подкарахме набързо стадото нагоре по реката, към градините. Там една круша още по пътя, като се жлътнала с натежал плод, моли, та моли. Не издържах. Качих се на нея и с две-три подрусвания земята пожълтя. Уплаших се истински. Не очаквах, че крушите ще полетят така бързо към земята. По-нагоре брахме, ядохме и се замеряхме с краставици от градината на наша съседка, братовчедка на баща ми. Слънцето започна да залязва. Подкарахме стадото полека–лека към дома. Наближихме ливадата с дървото, под което съсипахме слънчогледите. А под дървото стоят изправени дядо, неговият най-голям брат и един наш съсед, доста по-голям от нас, но вечер до тъмно играеше с нас на „прескочикобила“. Те питат, ние отговаряме. Отричахме, докато спътникът на дядо Иван не го посъветва: „Да попитаме малкия. Той няма да излъже“. Малкият беше моето четиригодишно братче — Цвятко.

— Добре. Да го попитаме.

— Кажи, Цвятко, кой съсече слънчогледите?

— Бат Баю и бат Митю.

Така на бърза ръка се предадохме. Предадохме се, но аз и Иван здравата се уплашихме. Как няма да се уплашим, като аз съсипах крушата, а за краставиците да не говорим. Голям зян направихме него ден. Тайно от другите решихме да бягаме. Още през нощта ще потеглим за Шипка, където ще се представим за аргати. Пуснахме братята си да вървят напред с козичките, а ние с говедата караме след тях. Караме така, че в Русювци да влезем по тъмно. До тук добре, но планът ни малко се пообърка. Пообърка го майката на Иван, която се връщаше от селска работа. Не само, че ни забави с излишни майчини приказки, но и трябваше да я изчакаме да премине през реката по моста и да се загуби от погледа ни сред овошките на тяхната махала.

Продължихме до горния край на Русювци. В това време у нас, че и в цяло Русювци настъпва тревога. Братята ми и Юрдан се върнали, а пък мен и говедаря ни няма. След като почакали известно време, решили да пратят стринка ми да ни търси.

Иван пасеше малобройното краве стадо на селото срещу минимално възнаграждение за храна и нощувка при всеки стопанин според броя на кравите му. Тия дни стопанин му беше един селянин от нашата махала, който работеше в Габрово като стражар. Аз дори го бях виждал да идва с пушка в нашето село.

Докато стринка тръгне да ни търси, кравите на стражаря минали покрай нашия двор, но без говедаря. Това било достатъчно мама да ревне с глас. Стринка изхвърчала да ни търси. Чухме я да ни вика в тъмното. Бързо залегнахме, но така, че Иван с черните си дрехи да остане към стринка, а аз с бялата риза — зад него. Стринка мина на двадесетина метра от нас в камънака, но не ни забеляза. Повика, повика няколко пъти в тъмнината и продължи нататък.

Разбрахме, че решението ни трябва да претърпи промяна. През селото вече не можехме да преминем, поне докато не настъпи полунощ. Решихме да се качим до Рашеевото и там да се укрием в ръжената нива. Навлязохме в ръжта. Легнахме и зачакахме. Налегнаха ме буболечки. Стана ми задушно. Помислих си за пепелянка и започна да ме хваща страх. На небето — тъмно бели облаци. Месечината изгря. Облаците започнаха да се менят. Разни мечки, змейове и великани заплаваха над стаения балкан. Май че щеше да завали. Студени мравки на страх запълзяха по гърба ми. И ми стана мъчно, мъчно за мама, но не се предавам. След като се уверихме, че в селото са се успокоили, решихме да слезем и да се скрием в изоставената от памтивека воденица. Тя беше на стотина метра от нашата къща, но самата тя, както и изоставеният й двор, обрасъл с буреняк, репеи и коприва, така ни плашеше, че никой от нас не би помислил да надзърне отблизо, камо ли кракът му да прекрачи разнебитената, изгнила от времето ограда. Как да преспим там? Като махнем таласъмите, в които аз вече бях започнал да не вярвам, оставаха плъховете. Ще ми изядат ушите и носа. Но пак не се предавам. Заслизахме. Скоро се оказахме в горния край на Трипесковци. Тук преди две–три години разширяваха пътя с бомби, а на мястото на взрива бяха останали вдлъбнатини в скалата. До воденицата оставаха не повече от триста крачки, когато отдолу чухме гласовете на баба и стражаря. Стражарят наближаваше да мине покрай нас, мърморейки по наш адрес. Аз бързо се прилепих към дъното на нишата. Иван ме закри и стражарят отмина. Баба вървеше зад него и викаше високо, за да я чува спътникът й, че като ме намери, гърба ми с тоягата си щяла да обели. Но не довърши, а извика: „Ой ги!“. И като ме пипна здраво за ръката, ме повлече надолу зарадвана и щастлива. За тоягата и за гърба си личеше, че веднага беше забравила.

В къщи, на хармана — два запалени фенера и хора, хора. Няколко жени се надвесили над мама да я успокояват. Утеши я баба, като ме тласна силно към нея, а после побърза да ме изтика нагоре по стълбата, но дядо Начо, другият брат на дядо ми, казва:

— Чакай, булка Момера, да му кажа някоя и друга дума.

— Няма какво да му казваш. Аз зная много добре какво имаш да му казваш.

Баба беше от ония жени, които много не си поплюваха. Дядо Начо се постъписа и смирено каза:

— Виж какво, булка, то така, булка, не бива. То по тръните от тях и повет не остана.

Не се сещате, нали? Работата е там, че дядо Начо плетеше от повет кошове за слама на цялото село, а ние с нашите кошове за риба не оставяхме повет за него.

 

 

Още същата есен, в трето отделение, учителят ни заведе на еднодневна екскурзия от Етъра през Нова махала на Бузлуджа. Същия ден се върнахме през село Поток. Скоро минах по този път. Чудя се какви деца сме били, да издържим на такъв преход? Хвала на този учител, чието име и сега си спомням — Григоров. От върха Хаджи Димитър моят детски поглед за света се разшири многократно. Учителят ни показа окопите, от които руските войници са стреляли в тила на нападащите турци, а на връх Бузлуджа ни разказа как се е водил боят и как е загинал Хаджи Димитър.

През 1976 година пътувах от квартал Симеоново, където имаме вила, към София. На спирка „Сухата река“ се качиха в автобуса двама старци, мъж и жена. И двамата сигурно бяха около деветдесетгодишни. Жената нещо заговори на стареца. Изчаках ги да седнат и ги запитах, основавайки се на техния напевен балкански език:

— Вие не сте ли от Северна България?

— Да, от Габрово, по-точно от Етъра.

— От кой край на Етъра?

— От Трипесковци.

— Извинете, вие не сте ли учителят Григоров?

— Да, аз съм — отговори слисаният старец.

— И аз съм от Трипесковци, син съм на Колю Баев.

Поговорихме си за Етъра и най-вече за старците от Трипесковци. Простихме се на последната спирка на автобуса — Семинарията.