Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Баю Баев. Ние, българските моряци

ИК „Гитава ООД“, София, 2009

Българска. Първо издание

ISBN: 978-954-8572-01-9

История

  1. — Добавяне

Точилото

По река Сивек от нашето село до село Чарковете имаше няколко водни точила. Всеки майстор ножар си имаше точило — едни по Янтра, други по Сивек. Нашите ножове пък винаги се нуждаеха от точене. Затова ние покрай другото винаги следяхме за свободно точило, та сами да си наточим ножовете. Ножовете може и да бяха остри, но точенето им винаги беше интересно. И никога излишно.

Беше в началото на есента. Мама беше отишла със съседки още в ранни зори за дърва в Еловската гора. Това ни освободи от двете магарета. През деня, още преди да дойде време за обяд, ние, вместо да запладним, вкарахме агнетата и яретата в зимника и поехме по Сивек да търсим свободно точило. Тук точило, там точило, та чак на петото. С такова още не бяхме имали работа. Камъкът му, съвсем нов, тежеше поне половин тон. Спогледахме се един друг аз, брат ми Митю и беляджията братовчед Юрдан и аз подложих дървения лост под оста на точилото. Натиснах го и главината на водното колело се свлече в улея. Камъкът буйно се завъртя. Ето това се казва мъжка работа! И до днес се чудя как това фучащо каменно колело не ни изпотрепа. Точилото се оказа не съвсем готово. Дървеното улейче, което лови вода от пръските и я подава на левия ъгъл за охлаждане на оста, го нямаше. Това, разбира се, го видяхме чак, когато колелото се завъртя. Набързо си наточихме ножовете. Сега, за да спрем точилото, трябваше да извадим водното колело от улея. Направихме няколко опита да го повдигнем с лоста, както бяхме правили не един път при другите точила. Много беше тежък пустият му камък! Оставихме го да се върти. Едва прецапали реката, за да поемем обратно за дома, в далечината се показаха магаретата, с които караха дърва мама и съседките. Вече бяхме здраво закъснели за яретата. Че като ударихме един бяг — дим да ни няма! Изкарахме набързо стадото и забихме в гората. Излязохме на билото. Тук имаше много хубава трева за стадото. Не усетихме кога бе мръкнало. Пълноликата луна поизмести слънцето, но ние не бързаме. Седим и си приказваме как изгорихме точилото. Изведнъж кучето излая и се сгуши до нас. Не разбрахме какво го беше уплашило. Почакахме малко и като се уверихме, че няма нищо страшно, поехме през гората към дома.

На другия ден излязохме по Сивека. Когато наближихме точилото, видяхме, че го няма. Огънят, който оставихме неугасен при бягството ни, му бе видял сметката. На мястото стояха точилният мермерен камък, срутеният улей, разхвърлени обгорени греди. Някой се бе опитал да загаси пожара, но напразно. Язък за точилото, че и за собственика му!